Страница 23 из 108
После, след погребението, някои казваха, че Костя е бил пиян, затова не се е справил със сложното спускане, а лавината нямала нищо общо. Когато чу тези приказки, баща ми ме извика и ми каза:
— Брат ти беше истински мъж. Само истински мъж е способен на безумие заради жена. И не вярвай, ако ти говорят лоши неща за Константин. Не бива да смяташ, че брат ти е загинал нелепо. Той изживя прекрасен, макар и кратък живот и бе споходен от прекрасна смърт — закрилял е жена, която не е искал да остави сама на опасно място. Аз се гордея със сина си и искам ти да се гордееш с брат си и да приличаш на него.
Оттогава минаха повече от три години. И всеки път, когато се погледна в огледалото, аз забелязвам, че все повече и повече заприличвам на Костя. Имам същите къдрава коса и сини очи, същите рамене, същата стойка на главата. Ако вярвах в прераждането, щях да бъда сигурен, че душата на Костя сега живее у мен.
За вечерта пак се очертаваше купон и седнала в раздрънканата жигула на Биримбек Бейсенов, когото в групата наричаха просто Бек, Света лениво си мислеше, че няма да чисти в апартамента. И без това ще го направят на кочина — и да чистиш, и да не чистиш, полза никаква. Добре ще е да купят три-четири каси бира, та Бек да ги докара до входа и да ги качи до апартамента. За идването на гостите Света обикновено не се подготвяше, в техния кръг беше прието гостите сами да осигуряват пиенето и яденето, но бирата обикновено не стигаше и тогава започваха спорове кой да изтича до близкия павилион. Момичетата, които бяха по-сговорчиви, не участваха в караниците, защото и без това не можеха да носят толкова тежко, а момчетата до един бяха с коли, така че кавгите заради две минути работа се точеха по три часа.
— Бек, хайде да се отбием за бира — с тон, звучащ между молба и заповед, каза Светлана.
— Пак ли гуляйче? — усмихна се неодобрително младежът.
— Че какво толкова? Някой да не ми забранява? Нали днес не работим.
— Утре работим.
— Да, ама утре…
— Пак няма да бъдеш във форма.
— Я стига, пепел ти на езика — изкиска се Светлана. — Ако бирата е по-прясна, ще бъда във форма. А от отрова май никой не е застрахован. Чак до гроб ли ще ми напомняш за онзи случай?
— Ще ти напомням. — Бек не откъсваше очи от пътя и говореше през зъби, без да извръща глава, така че Света не го чуваше много добре. За да различава думите, трябваше да се напряга и с това Бек я ядосваше още повече. Но не й се искаше да се карат, първо трябваше да купят бирата.
— Та ти не работиш сама, трима сме — продължи той. — Борка си знае мярката, аз изобщо не пия, а ти вечно ни подлагаш на риск.
— И аз си знам мярката — тросна се Света. — И изобщо, това не е твоя работа. Живея, както ми харесва. На репетиции идвам навреме, не провалям изпълнения. Дори Татето не ми прави забележки. Така че просто млъквай.
Татето тя наричаше своя администратор, но далеч не защото той им беше като роден баща, а само заради фамилното му име — Папоров1.
Бейсенов спря колата пред супермаркета, но нямаше намерение да слезе заедно със Светлана.
— Ела с мен — наложи се да го помоли тя. — Сама не мога да я домъкна.
Ето, винаги става така. Той вечно се държи така, че тя е принудена да се унижава и да го моли. Никога сам не предлага помощта си. Светлана не признаваше дори пред себе си, че не може да понася Биримбек. Твърде много се различаваше той и от нея, и от Борис. Винаги стегнат, сдържан, не пие, не пуши, не псува, спазва някаква източна диета, ляга си рано, сутрин скача в зори. Всичките му интереси са свързани със станока, на който е готов да се упражнява от сутрин до вечер. Не, наистина е танцьор, на когото всеки солист от Болшой театър би могъл да завиди, но никой не му го и отрича. Но нали трябва да си и човек, а не някаква си там танцувална машина. Никога не се заседява в компания, колкото и да го е канила Светлана на своите вечеринки, вечно отказва. Заедно са на сцена вече повече от година и през цялото това време до Бек има едно и също момиче. Почитателките на Борка, които са готови при първо искане да му предоставят тялото си, вече станаха поне двайсет за една година, а този е като вързан за своята кикимора. Невзрачна една, с криви крака. Бек с екзотичната си външност би могъл да има най-красивите момичета в Москва, а той… Светлана крадешком погледна Бейсенов. Строен, тъмноок, боядисаната в бяло коса контрастираше с мургавото му скулесто лице и дръпнатите очи. Не момче, ами направо картинка! Колко мадами са молили Светлана да ги „запознае с Бек“, обаче къде ти…
В супермаркета тя бавно закрачи между стелажите, като се оглеждаше и размисляше какво ли друго полезно да купи, щом има подръка транспорт и работна сила. Би могла да си накупи всичко, та да й стигне за две-три седмици, но откъде толкова пари? Парите, парите, този вечен проблем. Господи, ще дойде ли в живота й ден, когато няма да е нужно да ги брои, да пести от дреболии? Добре де, за вечеринката не е нужно да купува друго, освен бира.
Света решително тръгна към онази част на залата, където имаше цели камари кутии и бутилки с различни марки бира. И изведнъж чу наблизо познат глас:
— Ти май спомена, че салфетките са свършили. Какви да вземем — карирани, както обикновено, или с орнамент?
Олга Плетньова, съседката. Виж ти, оказва се, че и тя пазарува в този супермаркет, макар че той е доста далече от къщи. Самата Света се озова тук само защото Бек я докара. Впрочем Олга разговаря с някого, естествено със съпруга си, може и той да я е докарал тук с кола — магазинът, макар и далече от къщи, е хубав, в него има всичко и цените са приемливи.
Светлана понечи да тръгне по посока на гласа, но заговори мъж:
— Няма да променяме традициите, вземи карирани. Пакет виолетови и пакет зелени.
Света замря, после заотстъпва назад. Гласът изобщо не беше на Павел, съпруга на Олга. Много интересно! Може би е сбъркала и жената там, оттатък високия стелаж, изобщо не е Олга? Как само щеше да се изложи, ако сега се беше втурнала към тях с радостния вик: „Здрасти!“. Бек мълчаливо стоеше до нея и търпеливо чакаше тя най-сетне да избере бира.
— Почакай ме мъничко, май видях познати — прошепна Света и бързо тръгна към мястото, откъдето бе чула гласовете.
Крадешком надникна иззад стелажа и се убеди, че слухът не я е подвел. Наистина беше Олга Плетньова, а до нея — един разкошен мъж. На Светлана бяха достатъчни двайсет секунди, за да го оцени в доларов еквивалент. Панталони и лека риза на Версаче — хиляда и петстотин най-малко. Очила с рамка на Армани, на ръката — часовник с широка плоска верижка от платина. Разбира се, Света не беше чак такъв експерт по бижутата, че от три метра разстояние с просто око да различи платината от който и да е друг метал, но неотдавна беше видяла същия часовник в един много скъп бутик и сега си спомни, че страшно се бе изненадала от цената му. Именно тогава й бяха обяснили, че това е платина, а циферблатът е украсен с миниатюрни диаманти. Е, и марката, разбира се, имаше своята висока цена.
Тя бързо се върна при Бек и го повлече към щанда с бирата.
— Вземи ей тази каса, тази и тази също — изкомандва полугласно тя, като сочеше опаковките на „Бавария“, „Хайнекен“ и „Гесер“.
Наредиха се пред касата. Нямаше много хора и Светлана постоянно се оглеждаше — кой знае защо не искаше Олга да я забележи. Беше я яд на целия свят, но на първо място — на съседката. „Защо бе, защо едни имат всичко, а други — нищо? Има си съпруг, пари, а на всичко отгоре и любовник! Салфетчици купуват, видите ли! Гнезденце си вият! Изневерява на мъжа си тая мерзавка, а мене ще учи как трябва да живея! Охо, ще видиш ти, Олечка, тепърва ще ми лееш сълзи!“
Светлана още не беше измислила защо именно ще лее сълзи съседката, но желанието да й направи някоя гадост беше толкова силно, че момичето не се съмняваше: така ще бъде.
1
Папа (рус.) — татко. — Б.пр.