Страница 22 из 108
За пръв път изпитах усещането на абсолютно, пълно и единствено мое щастие в Алпите, когато бях на четиринайсет години. По-големият ми брат имаше високоплатена работа и сума ти също толкова богати приятели, с които си бяха организирали тази почивка — да се повеселят и да покарат ски. Нашите родители възприеха пътуването на Костя с радост, но настояха той да ме вземе със себе си.
— Не бива да изпуснеш възможността да покажеш на момчето Алпите — каза мама. — Кой знае, може на него да не му се удаде да отиде там, когато порасне.
Костя никак не харесваше идеята да ме мъкне с мъжката си компания — виждах го в очите му.
— Защо унижаваш детето — вяло възразяваше той, — ще порасне, ще получи хубава професия, ще спечели пари и сам ще отиде, където поиска.
Но родителите ни бяха непреклонни, защото не вярваха в устойчивостта на новия курс, по който се движеше нашата страна — това движение твърде много приличаше на олюляващата се походка на болно от чума кученце, което все още не пълзи, но всеки момент може да падне и повече да не стане. Тогава, през деветдесет и четвърта година, човек можеше да пътува, колкото си ще и където си ще, но нямаше никаква сигурност, че това ще остане и занапред. Прекалено дълго мама и татко бяха живели при режим, при който просто беше невъзможно да се пътува в чужбина, така че се опасяваха да не би всичко да се повтори.
— Не бъди егоист — твърдо каза татко. — Не лишавай брат си от такава радост.
Инак Костя беше добър, а към родителите ни се отнасяше особено нежно, затова не упорства дълго. Така аз се озовах в австрийските Алпи, чувствайки се излишен и ненужен сред енергичните двайсет и пет годишни бизнесмени, които още първия ден се пръснаха по местните спортни магазини да си купуват ски, обуща и екипи. Мен не ме вземаха, като още от самото начало заявиха, че аз няма да карам ски — малък съм бил още, щял съм да си счупя крак или ръка, а на тях не им трябвали излишни грижи. Не мога да кажа, че бях разстроен от факта, че ме отлъчиха. Ските не ме привличаха, компанията на постоянно смучещите бира мъжаги, които с умен фасон ръсеха неразбираемите за мен думи „Росиньол“, „Саломон“ и „Кил“, ме отвращаваше и аз искрено недоумявах какво привлекателно намират те в това: ежедневно да напъхват краката си в ужасно тежките обуща, да мятат на рамо ските и да се тътрят през девет земи в десета към лифтовете заради съмнителното удоволствие после да се спуснат надолу по пистата.
Те отиваха да се пързалят, а мен ме оставяха да правя каквото си искам. От нашия хотел започваше и се виеше нагоре пътека, която според дървената табелка се наричаше „Променад на доктор Мюлер“. Никой не се качваше по тоя променад. Никой, освен мен. И именно там, на пътеката, аз изживявах минутите на такова истинско щастие, каквото дотогава не бях познавал. В пълна самота, заобиколен от тишина, огромни дървета, синьо небе и ослепителен сняг, аз сядах на някоя пейка и потъвах в щастието си. То ме обгръщаше, вливаше се в тялото ми през всички пори, плъзваше по жилите ми заедно с кръвта, а понякога ми се струваше — вместо кръвта, и опияняваше главата ми, в която се раждаха причудливи картини, ярки като широкоформатния американски филм за звездните войни и загадъчно изискани като стиховете на Аполинер. Там, в Алпите, съществуваше един мой свят, който нямаше нищо общо с компанията на брат ми Костя, беше далеч от ежедневната суетня на туристите скиори — свят, скрит за всички и достъпен само за мен. Тук беше моето кралство, тук царувах аз, създавах собствени закони, наказвах и помилвах според измислен и утвърден пак от мен кодекс, тук, сред вековните дървета и вечната тишина, ми служеха моите васали и най-прекрасните жени на света с опиянение хвърляха сърцата си в краката ми. Тук извиваха трели изумително красиви птици, тук горди диви зверове покорно свеждаха гривести глави и ближеха ръцете ми. Тук, сред цялото това великолепие, се засели душата ми и навеки намери място в него.
После се връщах в хотела, за да обядвам заедно с всички. Разбира се, с много по-голямо удоволствие бих обядвал сам, но Костя не ми даваше пари, понеже ме смяташе за дете, неспособно да се оправи със стотина шилинга. Ах, ако знаеше само с какви суми боравех аз в своето планинско царство! Но той за нищо не се досещаше и това беше правилно. Веднъж разгласена, тайната на моя свят щеше да бъде разрушена из основи. Инак Костя не беше свидлив и никак не би се огорчил, ако научеше, че съм загубил парите или съм ги проиграл на игралните автомати, но мама и татко го бяха инструктирали строго и той не забравяше древната плесенясала истина, че изпитата преждевременно халба бира непременно води до неудържимо пиянство и ранна смърт от алкохолизъм. Поради липсата на пари аз бях принуден да търпя тяхната компания и на обяд, и на вечеря, когато се мръкваше, защото втората родителска заръка беше да не ме пускат сам по тъмно. Брат ми и неговите приятели до среднощ се шляеха с някакви млади немкини из баровете, а аз се тътрех подире им, като гледах при всяка възможност да си намеря местенце в някой ъгъл и кротко да си пия кока-колата по-далече от тяхното гръмко кикотене и мръсни шегички. Тъжно поглеждах часовника си и чаках кога най-сетне ще се приберем в хотела. Защото тогава можех да си легна и заспя със сладостното предвкусване на утрото. Скачах преди Костя, с когото живеехме в една стая, и тичах на закуска, за която не ми трябваха пари — тя влизаше в цената на хотела. На бърза ръка гаврътвах три чаши сок, излапвах няколко хрупкави топли хлебчета с масло и конфитюр и хуквах навън. Хуквах към себе си, към моя свят, към моето царство.
А после всичко свърши. Двете седмици, които Костя и неговите приятели си бяха определили за зимна почивка, отлетяха бързо и ние се прибрахме вкъщи. Първата работа на мама беше да ме разпита дали Костя ме е завел в Залцбург и дали сме посетили всички описани в пътеводителите забележителности на този старинен град. Щом разбраха, че освен в барове брат ми не ме е водил никъде, родителите ни направиха бурен скандал и обвиниха Костя в тъпизъм и липса на интелигентност. Че те, нали, го помолили да приобщи детето към световната култура, а той бездарно пропилял две седмици в пиянство и шляене. Аз мълчах, защото не можех да им обясня, че през тези две седмици бях преживял такъв душевен подем, какъвто не бих изпитал в който и да е музей.
Следващата година Костя пак се заприготвя да замине за ски курорт в чужбина и аз със замряло сърце очаквах родителите ни и този път да му наредят да ме вземе със себе си. Очакванията ми обаче не се оправдаха — този път Костя заминаваше не с приятели, а с момиче, за което по всичко личеше, че смята скоро да се ожени. Мама и татко проявиха такт и не се опитаха да му натрапят по-малкия му брат. Мина още една година и през февруари деветдесет и шеста брат ми за пореден път каза, че заминава на ски. Той така и не се ожени за предишното момиче — май се разделил с нея още в Алпите или веднага след връщането им от там, а сега имаше друго гадже — смайващо красиво и дългокрако.
Пак не ме взеха на планина, но тогава вече и не ми се искаше. В началото след завръщането ни от Австрия единствената ми мечта беше да отида отново там, в своето кралство, и смятах, че съм го изгубил безвъзвратно, но минаха няколко месеца и аз разбрах, че моят свят е останал в душата ми и ще бъде с мен винаги, където и да се намирам. Внезапно разбрах, че изобщо не е нужно да съм в планината, за да ръководя бал в свой дворец. Че мога да правя това винаги и навсякъде — в стаята си в покрайнините на Москва, в училище по време на час, в метрото, в дискотеката. И вече нямаше никакво значение дали Костя ще ме вземе в планината, или не.
Брат ми не се върна от това пътуване. Вместо него се върна цинков сандък с изпотрошеното му и обезобразено тяло. Не се върна и дългокраката красавица — тя лежала в тежко състояние в някаква австрийска клиника. Въпросния ден постоянно предупреждавали за опасност от снежни лавини, повтаряли го всички — от портиерите в хотелите до служителите по трасето, които обслужвали лифтовете. Този ден здравомислещите скиори изобщо не излезли да карат, малко по-нахалните все пак се спуснали по няколко пъти и още по обяд се върнали в хотелите си. Приятелката на Костя при цялата си невероятна красота нямала никаква представа от чужди езици, не разбирала нито немски, нито английски, така че не схванала смисъла на безкрайно повтаряните предупреждения. Освен това тя притежавала забележителната черта да не обръща внимание на нищо, включително на поведението на околните. Сигурно е приличала по нещо на мен, живеела е в свой затворен малък свят и се е старала да не се докосва до неща, които не са й приятни. Може би я разбирах неправилно, но при всяко положение резултатът се оказал налице: тя наистина не забелязала, че всички скиори бързат да напуснат планинските склонове и служителите при лифтовете й правят страховити жестове. Вдигнала високо красивата си глава, тя минавала покрай тях и царствено се усмихвала, преди отново да се устреми надолу по пистата, отбелязана на плановете с черна линия — „висша сложност, само за професионалисти“. Костя, който прекрасно говореше немски, е оценявал ситуацията правилно, но кой знае защо си е премълчал. Аз доста добре познавах брат си и вероятно единствен разбирах защо не е казал на своята красавица за опасността. Притеснявал се е да не изглежда страхливец в нейните очи. Ако опасността е била наистина сериозна, щели просто да спрат лифтовете и нямало да пускат скиорите по пистите. Щом обаче ги пускали, значи е било възможно да се карат ски, така че той по никакъв начин не е могъл да каже: „Хайде да се върнем“. Момичето е искало да се пързаля и негов дълг е било да й достави удоволствие, каквото и да му е струвало това.