Когато боговете се смеят

Баща й тръгна за милицията и от същата секунда Женя, колкото и да се стараеше, не можеше да се съсредоточи върху документите, които й беше възложено да напише, разпечата и изпрати по факса. Два от тях бяха на руски и бяха предназначени за банки, където фирмата имаше сметки, останалите писма баща й бе продиктувал и бе наредил да ги преведе на английски и немски. С руските текстове Женя горе-долу се справи, но с немския здравата се затрудни. Самият текст се превеждаше лесно, но не можеше и не можеше да го набере на компютъра — пръстите й упорито натискаха погрешни клавиши, Женя забелязваше грешката и мъчително се опитваше да я поправи, но очите й сякаш нарочно отказваха да намират на клавиатурата нужната буква. Немските думи връщаха мислите й към езиковия курс, към вечерта, когато на път за вкъщи бе срещнала Него, най-хубавия, най-добрия, най-умния човек на света, своята единствена надежда до днешния ден. И ето че баща й и някакъв незнаен все още чичко от милицията безжалостно и грубо й отнемат тази надежда. Всичко свършва дори преди да е успяло да започне.

— Евгения!

Гласът на баща й прокънтя в ухото й толкова неочаквано, че Женя подскочи, докосна с лакът купчината папки в края на бюрото, папките с грохот рухнаха на пода и от тях се изсипаха документи.

— Слонче — недоволно промърмори баща й, леко снишил глас. — Приготвяй се и тръгвай за вкъщи. В два часа ще дойде човек от милицията, трябва да си поговори с теб за писмата и за техния шантав автор. След разговора с него веднага се връщаш на работа, разбра ли ме?

— Разбрах — тихо отговори Женя.

— Изпрати ли писмата?

— Не всичките. Още не съм довършила превода.

— Много лошо. Работиш бавно. Срещу същата заплата, която ти давам, в други фирми секретарките вършат три пъти повече работа.

„Ами не ми плащай! — искаше й се да извика. — За какво ми е твоята заплата? Сякаш наистина я получавам и мога да я харча за каквото искам. И без това ми я вземаш и ми даваш само дребни джобни пари. А ако не ти харесва как работя, уволни ме и си вземи друга секретарка. Пусни ме да вървя, накъдето ми видят очите, ще се хвана на каквато и да е работа — метачка, чистачка, само и само да не стоя по цял ден под твоя надзор!“ Но Женя Рубцова не можеше да каже това на глас. Не смееше. Тя можеше само да мисли и да крещи мълчешком.

— Преди да тръгнеш за вкъщи, се свържи с Кравцов и потвърди от мое име срещата ни за днес в четиринайсет и трийсет, както се бяхме разбрали. И го предупреди, че ще отида с партньори, разговорът ще бъде дълъг, така че да не разчита да се освободи преди пет часа.

Баща й влезе в кабинета си, а Женя отвори телефонния указател и се зае да търси Кравцов. Не беше лесна работа и обикновено изискваше много време, затова баща й, ако му трябваше Кравцов, възлагаше това на нея. В телефонния указател на това име бе посветена цяла страница, изпъстрена с телефонните номера на всевъзможни фирми, офиси, кабинети, жилища и учреждения, където при необходимост човек би могъл да го намери или пък да научи къде е отишъл. Като набираше методично номер след номер, Женя изведнъж се сети, че съдбата й дава в ръцете още един шанс, може би последния, и тя трябва наистина да е кръгла идиотка, за да не се възползва от него. Защо баща й смята, че Той е ненормален? Ами защото не вярва, че нормален, здравомислещ младеж може да се влюби в нея, в Женя. А защо не вярва в това? Защото за него тя е още малко дете, момиченцето с плитчицата и белите чорапки, с наивните очички и скромното поведение. Ако онзи човек от милицията я види по същия начин, както я вижда баща й, той несъмнено също ще сметне, че Той е луд. Но ако я види друга, такава, каквато я срещна Незнайният приятел, пораснала и красива, изобщо няма да го сметне за откачен, ще го разбере и няма да започне да го издирва и преследва. И може би дори ще убеди баща й да го остави на мира.

Докато натискаше трескаво бутоните на телефона в опити да намери Кравцов, Женя поглеждаше часовника и пресмяташе колко време ще й трябва, за да стигне до вкъщи и да успее да се издокара. Ако до десет минути излезе оттук, всичко ще е наред, ще успее. След като най-сетне намери Кравцов, Женя грабна чантичката си и изскочи на улицата. Пред входа на офиса стоеше колата на баща й, шофьорът Гриша седеше в прохладното купе и решаваше кръстословица в някакъв вестник. Женя рязко отвори вратата.

— Гриша, закарай ме вкъщи, а? — помоли го жално.

— Че как — ухили се шофьорът. — Точно това ми заръча шефът: до два часа ще закараш Евгения вкъщи. Хем за малко да те изпусна — нещо раничко си отиваш. Какво, баща ти не те ли предупреди, че ще пътуваш с мен?

— Не.

— Странно — учуди се Григорий. — Голям номер щеше да се получи, ако беше тръгнала за метрото, а аз да те чакам да излезеш.

— Днес е нещо раздразнен — обясни Женя, докато се настаняваше в просторното прохладно купе на колата. — Не успях да му преведа навреме някакви делови писма, та ми се ядоса. Затова е забравил да ме предупреди.

Колата потегли към Садовое колцо и Женя, отпусната върху меката, облицована с тънка кожа облегалка, започна мислено да преглежда своя бедничък гардероб и да обмисля как е по-добре да се облече, за да направи на милиционера нужното впечатление. Жалко, че няма красиви обувки с що–годе прилични токове — тези чудовищни тъпоноси калеври с ниски широки токове, които баща й я кара да носи, само загрозяват формата на краката. За онези без токовете пък дори да не споменаваме…

Значи отказваме се от полите, полата изглежда добре само с подходящи обувки, а Женя няма такива. Да речем, дънки? С дънки впрочем може и да е съвсем боса, това не противоречи на стила и дори изглежда секси. Може също да сложи някаква по-отворена тениска — баща й разрешаваше да си купува такива за отпуските, които Женя обикновено прекарва на някое затънтено място, на вила у приятели на баща й. Правилно, помисли си тя, отворена тениска, и то не новата, а някоя от купените преди две-три години, когато самата Женя беше по-слаба. Баща й забраняваше да купува дрехи по тялото, но досега не бе ставало дума за носенето на старите дрехи. По-точно, не бе имало повод за това.

В един и половина Женя беше вече вкъщи. Имаше достатъчно време, за да се преоблече, гримира и красиво да подреди масата за чай. Все пак щеше да дойде гостенин, искаше й се да му хареса. Женя толкова се вълнуваше, че треперещата й ръка не можеше и не можеше да прокара красива линия около очите, тъмносивият молив постоянно се кривеше и вместо тънък щрих около миглите оставяше дебела ивица напряко на клепача. Тя на два пъти се принуди да се измие и да започне отново. В два без пет беше готова. Отиде до огледалото, огледа се придирчиво от главата до петите. От огледалните дълбини я гледаше стройно босоного момиче с висока гръд, дълги тъмни коси, огромни очи и чувствени, леко пухкави устни. Женя остана повече от доволна от себе си. В два и две минути звънецът на вратата пропя мелодично и тя се затича да отвори.

Вратата се отвори, на прага стоеше симпатично момиче. В полумрака на стълбищната площадка на Зарубин му се стори, че тя е нещо твърде голяма за заявената от грижовния татко Рубцов възраст.

— Здравейте — обаятелно се усмихна Сергей, — вие ли сте Женя?

— Да — усмихна се в отговор момичето. — Влизайте. От милицията сте, нали? Татко ви е изпратил?

„Охо! — възкликна мислено Зарубин. — Щерката вече твърдо е запомнила, че всичко на този свят става изключително със знанието и по нареждане на татенцето й. Таткото не ме е помолил да разследвам случая с тези писма, а именно ме е изпратил, като свой подчинен. Добре де, да видим какво ще стане по-нататък“.

— Заповядайте в хола — приветливо го покани Женя. — Може да не се събувате.

„Това е добре — отново мислено се позасмя Зарубин. — След денонощното дежурство и в тази жега не бих гарантирал за свежия аромат на краката и чорапите си. Виж, разправят, че в Америка във всеки полицейски участък имало душове, та умореният полицай да може да се освежи след усърдния си труд. Вярно, казват също, че там твърде силно се следи всичко да е законно, така че в техните условия какво ли щяхме да разкриваме?“