Страница 17 из 108
Ето защо Зарубин беше приятно изненадан, когато вместо очаквания пенсионер в кабинета влезе висок широкоплещест мъж на около четирийсет и пет години.
— Рубцов — представи се той и подаде ръка. — Аз ви се обадих.
Сергей оцени неговото силно, но същевременно сдържано ръкостискане и се учуди, че дланта на посетителя беше суха и прохладна, сякаш жегата по никакъв начин не действаше на Рубцов.
— Ще се постарая да не ви отнема много време, Сергей Кузмич — заяви Рубцов и седна срещу бюрото на Сергей, — затова ще ви помоля първо да ме изслушате, а после да зададете въпросите си, ако имате такива.
Зарубин мълчаливо кимна, любопитно наблюдавайки посетителя. Той сякаш се чувстваше в чуждия служебен кабинет като в свой собствен и вече беше готов да дава разпореждания и да изисква отчет за тяхното изпълнение. Интересен екземпляр! С такива Сергей се бе срещал често и си бе изработил солиден имунитет към подобна безцеремонност. Не се дразнеше и същевременно не се поддаваше на синдрома на подчинения.
— Слушам ви извънредно внимателно — каза единствено в отговор и сключи длани върху девствено чистото бюро.
— Преди известно време дъщеря ми забелязала на улицата младеж, който я преследвал чак до дома ни. Вървял след нея до входа, после по някакъв начин научил номера на апартамента ни, а след известно време започнал да й пише писма. Съдържанието на писмата явно говори, че този младеж има сериозни нарушения на психиката. Той е маниак и тъй като знае къде живее дъщеря ми, аз имам всички основания да се безпокоя за нейната безопасност. Това първо. Сега второ. В тези писма има една фраза, която ме притеснява: „На никого няма да позволя да каже лоша дума за теб“. Кой може да говори на този луд човек каквото и да било за моята дъщеря, след като те не се познават и нямат обща компания? Никой. Това или е следствие от негови халюцинации, което потвърждава болестта му, или дъщеря ми ме лъже и те все пак се познават. За всяка лъжа трябва да има причини — вие разбирате това не по-зле от мен. Защо едно младо момиче крие от баща си своето познанство с младеж? Защото знае, че баща й няма да одобри това познанство. Тя поддържа отношения не само с него, но с цяла компания такива хора и крие всичко от мен. Защо? Какво става там, в тази компания? Наркотици? Престъпления? Групов секс? Искам да знам това, за да мога навреме да взема мерки и да опазя дъщеря си от наклонената плоскост, докато не е станало късно. И трето. Всеки труд трябва да бъде заплащан и нашият случай с вас не е изключение. Или вие сам ще назовете сумата на хонорара си, или, ако ви е неудобно, ще я назова аз, а вие ще се съгласите или няма да се съгласите с нея. Ще разговаряме по въпроса. Сега съм готов да отговоря на вашите въпроси.
Зарубин оцени по достойнство краткостта и яснотата на изложението. Никакви емоции, никакви отклонения от темата — нито към собствената история, нито към историите на роднини и близки. (Знаете ли защо се тревожа така… В моята работа има една жена, чийто син също… та веднъж… а тя… а той… а те… Разказах всичко на чичо си и той ме посъветва… а аз казах… а той ми каза… и той имал една позната…) Най-приятното беше, че този човек, Рубцов, не искаше нищо противозаконно. Друг беше въпросът, че по подобен проблем никой никога не се обръща към милицията, във всеки случай до днес не се бе обръщал никой и така трябваше да бъде. Милицията е затънала до гуша в своите си работи и всяко ченге просто би се постарало да се отърве от Рубцов с неговите писма. Той вероятно добре разбира това, ето защо предлага пари, а не настоява тутакси да се вдигнат на крак най-добрите детективи в страната, за да осигурят безопасността на неговата ненагледна дъщеря. Разумен човек, разсъждава трезво.
— Защо не се обърнахте към частна агенция? — попита Зарубин като начало. — Защото всъщност това, което предлагате на мен, е работа за частен детектив.
— Частните детективи няма достъп до източниците на информация, необходими за такава работа. В нашата страна частната охранителна дейност е развита добре, но частната детективска все още е в зародиш. Не вярвам в техния професионализъм. Но е странно, че ми зададохте този въпрос. Нима самият вие не го знаете?
— Защо, знам го — усмихна се Зарубин. — Просто за мен беше важно да чуя от какви съображения се ръководите. Следващият въпрос: защо се обърнахте именно към мен? Може би някой ме е препоръчал?
— Никой. Аз живея в Централния район, затова беше напълно естествено да се обърна към моето окръжно управление, а не към някое друго. Обадих се в дежурната част, казах, че трябва да се срещна с някого от оперативните работници, отговориха ми, че всички са по задачи, налице е само старши лейтенант Зарубин, който сега предава денонощно дежурство и след десет минути ще се освободи. И ми дадоха вашия телефон. Други въпроси?
— На колко години е дъщеря ви?
— На деветнайсет.
— С какво се занимава? Учи ли, работи ли?
— Работи. Работи при мен като секретарка. Ако ви интересува къде работя аз — ето моята визитна картичка, на нея са всичките ми телефони: служебният, домашният, мобилният.
— Дъщеря ви добре ли си спомня външността на младежа, който я е преследвал? Ще може ли да го опише подробно?
— Надявам се, че ще може.
— Ако се заема с този случай, ще трябва първо да се видя с дъщеря ви, за да науча всички подробности за този младеж.
— Разбира се, когато пожелаете.
— А писмата? Аз трябва да ги прочета, за да имам представа за какво става дума.
Рубцов мълчаливо отвори дипломатическото си куфарче и сложи на бюрото пред Зарубин дебелия бял плик.
— Ако вземете писмата, това ще означава ли, че сте се съгласили с моето предложение?
Зарубин се позасмя. Господин Рубцов беше свикнал бързо да стисва хората за гърлото — нито една излишна дума, нито една напразно изгубена секунда. А може би това не е лошо за днешните времена? Съвременен делови стил.
— Хайде да се разберем така — съвсем дружелюбно предложи Зарубин. — Първо аз да прочета писмата и малко да помисля върху тях, после да се видя с дъщеря ви, след което още малко да помисля и тогава да ви дам окончателен отговор.
— Правилно ли ви разбирам, че окончателният ви отговор ще е свързан със сумата на хонорара ви, която вие трябва предварително да обмислите?
— Не, неправилно ме разбирате. Моят окончателен отговор ще бъде дали се наемам да ви помогна, или не се наемам. А хонорара ще обсъдим по-късно.
За пръв път по време на разговора по лицето на Рубцов се мярна нещо като недоверие, и то не към събеседника му, а по-скоро към самия себе си: дали не му се е счуло, дали не го е подвел слухът?
— Тоест искате да кажете, че може да откажете? — уточни той.
— Разбира се — широко се усмихна Зарубин.
— Нима не ви трябват пари? Толкова ли сте богат, че можете с такава лекота да се откажете от една възможност да припечелите?
— Разбира се, трябват ми пари, но не и главоболия. Имам си достатъчно от служебните си задължения. Е, не ви разбрах — приемате ли моите условия, или не?
— Не — твърдо отговори Рубцов. — Те не ми допадат. Но тъй като се нуждая от вашите услуги, съм принуден да ги приема. Оставям ви писмата. Кога искате да се видите с дъщеря ми?
Зарубин си погледна часовника, после извади от плика другите пликове, по-малките. Само четири писма и ако се съди по дебелината на пликовете — не особено дълги. Беше почти обяд, трябваше да прочете писмата, после не би било зле да обядва.
— Днес в два часа. Възможно ли е?
— Ще я освободя от работа, точно в два ще ви чака вкъщи. И аз ще дойда с нея.
— А, това не е нужно — побърза да каже Сергей. — Вашето присъствие е нежелателно.
— Защо? — недоволно попита Рубцов. — Аз съм баща, трябва да знам…
— Всичко, което трябва да знаете, ще го научите от мен — изрече с леден тон Зарубин. — Нали самият вие разбирате, че не сте научили нищо съществено от дъщеря си. Няма на света човек, който да разказва цялата истина в присъствието на родителите си. Ако смятате да ми пречите и да ръководите всяка моя крачка, по-добре да се разделим още сега. Потърсете си друг детектив.