Страница 19 из 108
Докато следваше Женя, той внимателно оглеждаше жилището. Да, явно татенцето Рубцов не беше пестил парите за ремонт — дори вратите към банята и тоалетната бяха от масивно дърво. Във всичко се усещаше солидност, но никакъв намек за показен разкош. Зарубин беше попадал в жилища, където дори дръжките на вратите бяха от бронз и позлатени, а всеки пепелник струваше най-малкото колкото три негови месечни заплати — в такъв дори ти е някак неудобно да си тръскаш пепелта. Тук обаче не се забелязваше нищо подобно. Холът, в който го покани Женя, се оказа трапезария с кухненска ниша, достатъчно просторна, та тези, които седят около масата, да не пречат на човека, който готви, и същевременно достатъчно уютна, та да не се чувстваш като в банкетна зала на ресторант.
— Седнете, моля — каза Женя и посочи масата, на която бяха подредени две чаши с чинийки, захарница, нарязан на тънко лимон, бонбони и чиния с бисквити — явно не фабрично производство. — Чай или кафе предпочитате?
— Благодаря, не е нужно, не се безпокойте — усмихна се Зарубин.
— Но как така! — огорчено възрази момичето. — Та нали идвате от работа, сигурно не сте обядвали, изпийте поне един чай.
— Благодаря — повтори Сергей и седна на масата, — току-що обядвах. Хайде да поседнем и да си поговорим за вашия почитател, да не губим време. Баща ви ми разказа едно-друго, но аз искам да получа информация от първа ръка.
— О, каква глупост е всичко това! — с досада въздъхна Женя. — Много съжалявам, че татко ви е натоварил с такава дреболия, която не заслужава никакво внимание.
— Така ли? Защо смятате така?
— Защото е нормално младеж да се интересува от момиче. От кого трябва да се интересува? От бабички ли? От мъже на средна възраст? Не разбирам какво толкова необичайно и опасно видя татко в тази история и ми е ужасно неудобно, че той откъсва заети хора от работата им.
— И все пак — сухо изрече Зарубин, — щом баща ви ме помоли да се заема с това, хайде да изпълним молбата му.
Женя започна да разказва, а Зарубин, мислено съпоставяйки нейните думи с чутото сутринта от Рубцов, не намираше никакви разлики. Момичето или казваше истината, или беше научило лъжата си толкова добре, че можеше да я повтори няколко пъти, без да сбърка.
— Абсолютно сигурна ли сте, че нямате общи познати с този младеж? — попита той, когато Женя приключи с разказа си.
— Сигурна съм, разбира се. Дори не му знам името.
— Това не е критерий. Много приятели ли имате?
Стори му се, че сянка на смущение се плъзна по лицето на момичето. С какво не й хареса този въпрос? Нима татенцето Рубцов е прав и тя има някаква „нелегална“ компания?
— Почти никакви.
— Но как така? Защо? Тежък характер ли имате? — шеговито попита Зарубин.
— По-скоро татко, а не аз. Той разглеждаше всички мои приятелки от училище под микроскоп и ако момичетата не му допадаха с нещо, не ме пускаше с тях — нито на кино, нито просто на разходка. За дискотеки и дума не можеше да става, беше ми забранено да ходя там.
— Хубава работа! И сега ли ви е забранено? Или сега вече може?
— И сега не може.
— И защо такава строгост? Провинили ли сте се с нещо, та сте изгубили доверието му?
— Не, но татко не чака да се провиня, той взема предпазни мерки. От всичките ми училищни приятелки ми разрешаваше да дружа само с едно момиче, пускаше ме с нея на кино, позволяваше да й ходя на гости.
— И къде е тя сега? Още ли сте приятелки?
— Тя учи в Англия. Вярно, кореспондираме си, но не е същото.
— Интересно — промърмори Зарубин, неволно изпитал съчувствие към това момиче, което живееше под строгия контрол на баща си. — Между другото, защо самата вие не учите? Не ви ли приеха?
— Татко не разреши. Той смята, че първо трябва да поработя, а после да продължа образованието си.
Татко не разреши… Татко смята… Татко забранява… Интересно, а има ли в това семейство и майка? Рубцов нищо не спомена за това.
— Женя, а къде е майка ви? — попита Сергей и огледа стаята в опит да съзре присъствието на зряла жена в тази къща.
— Не знам. — Момичето равнодушно сви рамене. — Татко ме е отнел от мама чрез съд, когато съм била на две годинки. Повече не съм я виждала.
Ха така! Отнел я чрез съд. Значи става дума за лишаване от родителски права във връзка с алкохолизъм, психично заболяване, осъждане или невероятно аморален начин на живот на майката.
— Искате ли да ми разкажете за това?
— Ами няма какво да ви разкажа. Те дори не са били женени. Просто кратко познанство, грешка на младостта.
Зарубин едва се въздържа да не се усмихне. Това момиче от висотата на малкото си изживени години толкова авторитетно поставяше печати върху живота на своите родители! Впрочем възможно бе тя само да повтаряше неща, които бе чула от баща си.
— И винаги ли сте живели само двамата? — попита той. — Баща ви не се е женил?
— С нас живееше наша роднина, тя ми беше нещо като бавачка.
— И къде е тя сега?
— Почина. Миналата година.
В очите на Женя се появиха сълзи, устните й трепнаха. Момичето се извърна за секунда, после решително тръсна глава и над раменете му се развя вълната от дълги лъскави коси. Сега тя отново гледаше Сергей — спокойно и приветливо.
— Извинете, не се овладях. Много обичах Раечка.
— Разбирам…
Зарубин тревожно преценяваше впечатленията си. Хубаво момиче, умно, възпитано, не прилича на отявлена лъжкиня. Тънката трикотажна фланелка позволява да огледа ръцете й — чисти, без никакви следи от инжекции, така че ако е налице проблем с наркотици, най-вероятно става дума за „трева“ или таблетки. Зениците й са нормални, не си облизва устните, явно не изпитва повишена жажда. Не е и болезнено слаба, което често издава употреба на наркотици. Не се забелязват и характерните за наркоманите опити да преувеличават нещастията си. Тогава какво го безпокои толкова в това момиче? Какво му пречи да й повярва?
— Опишете, ако обичате, външния вид на вашия почитател — помоли Сергей.
— Висок, блондин…
— С жълта обувка? — подсказа й той с усмивка.
Женя се разсмя. Смехът й беше звънлив и ромолящ.
— Не съм му гледала обувките. Но наистина е висок и светлокос.
— Какъв цвят е косата му? По-точно, моля. Ленена, златиста, пшенична, с червен оттенък?
Женя се замисли, а Зарубин с досада си помисли, че не се бе сетил да извика със себе си Миша Доценко. А още по-добре — да изпрати тук него. Младите момичета са луди по Мишка, искат на всяка цена да му се харесат, затова с удоволствие си припомнят всичко, което трябва, с най-дребните подробности. И после, Мишка майсторски умее да накара хората да си припомнят, а очевидно конкретният случай е тежък: момичето е видяло своя почитател само веднъж, и то не вчера, минало е доста време. Характерът на Женечка е романтичен, неслучайно тя не се е изплашила от писмата, напротив, приела ги е като нещо нормално, а поради това най-вероятно външността на тайнствения обожател е претърпяла във въображението й известни промени. Изглежда, портретът, който тя рисува сега, го прави доста по-красив от човека, когото е видяла в действителност. Да, Мишаня щеше да бъде точният човек тук…
Глава 5.
След разговора с Женя Рубцова у Зарубин се загнезди някакво странно чувство, което му пречеше да се съсредоточи върху решаването на главния въпрос: дали да приеме предложението на господин Рубцов, или да му откаже. Само по себе си предложението, което по форма напомняше повече нареждане, в момента не му изглеждаше нито съмнително, нито опасно, още повече че момичето изцяло потвърди разказа на бащата, ако не броим чисто емоционалното отношение към случилото се. Да, татенцето смята, че неговата скъпоценна щерка е преследвана от маниак или, което е още по-лошо, се е свързала с някаква съмнителна компания, за която и да разказваш е срамно и страшно. Самото момиче смята, че всичко е просто чудесно, в нея се е влюбил прекрасният принц, който я отрупва с романтични писма, тихо и предано страдайки далеч от обекта на своята неземна страст. Но по същество и по форма всичко съвпада, тоест татенцето не лъже и не се опитва да въвлече служител от криминалната милиция незнайно в какво. Нещо обаче все пак пречеше на Зарубин и това нещо изобщо не беше свързано с татенцето Рубцов, а със самата Женя.