Страница 14 из 108
Ни жива, ни умряла Женя се преобличаше и приготвяше вечерята. Кога баща й ще отвори писмото? Какво ще прочете в него? Какво ще си помисли? Ще разбере ли, че писмото е адресирано до нея, или ще го вземе за глупава шега или грешка с адреса?
— Татко, ела да вечеряме — повика го тя и сама се изненада колко неуверено и фалшиво звучеше гласът й.
Баща й влезе целият като буреносен облак. В ръцете му Женя видя злополучния плик.
— Какво значи това, Евгения? — попита той с тон, който не предвещаваше мирно светско обсъждане на времето и на цените на фондовата борса. — Кой ти пише такива странни писма?
— За какво говориш? — Тя се постара да каже това, колкото може по-спокойно, но гласът й предателски секна и стигна до фалцет.
— Ами ще ти го прочета на глас, за да разбереш за какво говоря — язвително каза баща й. — Ето, чуй: „Аз няма да позволя на никого да каже лоша дума за най-прекрасното момиче на света. Доказах го още веднъж. Твой предан приятел“. И за кого, ако мога да знам, ти си най-прекрасното момиче на света? Кой е този твой предан приятел?
— Не знам — отговори Женя, без да поглежда баща си, и се престори, че я занимава само обръщането на месото в тигана. — Откъде да знам кой е този откачен? Нямам представа кой е. И изобщо, това писмо може да не е за мен. Моето име ли е написано на плика? Може някой да е сбъркал адреса или пък пощальонът да е сбъркал кутията. Заради някаква глупост…
— Евгения!
Баща й се надигна от масата и се надвеси над нея като огромна страшна канара. Той беше много по-висок от Женя, а в минути на гняв й изглеждаше като същински великан, който може да я смаже с едно движение на пръста си.
— Да не си посмяла да ме лъжеш! Откъде знаеш, че на плика няма име и адрес? Мълчиш, а? Аз ще отговоря вместо теб. Знаеш, защото вече си получавала такива писма. Най-малко едно. И какво е това „доказах го още веднъж“? Значи вече го е доказвал, за което ти е съобщавал в предишни послания. Веднага донеси тук останалите писма. И не смей да ме заблуждаваш, че няма такива — няма да ти повярвам.
Женя стоеше неподвижно, втренчена в тигана, в който цвъртеше месото. Изпитваше ужасен страх.
— Чу ли какво казах? Незабавно донеси всички останали писма. Аз ще ги прочета, а после ти ще ми обясниш кой е този тип и къде си се запознала с него. Между другото, ще ми разкажеш и за съмнителната компания, с която си се събрала, и кой смее да говори лоши неща за теб.
Женя мълчаливо се потътри към стаята си. Баща й я последва. Значи няма да успее нищо да скрие, ще трябва да му даде всички писма, защото са събрани заедно, в прозрачната папчица под матрака.
Баща й четеше писмата толкова бавно, сякаш ги учеше наизуст. Поне на самата Женя се стори, че минаха няколко часа, докато той най-сетне вдигна глава. Тя очакваше крясъци, пристъпи на ярост, но не се случи нищо такова. По равнодушното му лице — нищо, освен ледено спокойствие.
— Къде се запозна с него?
— Татко, кълна ти се, не го познавам!
— В такъв случай какво означават тези пасажи за дългата черна коса и дълбоките сини очи, това можеш ли да ми обясниш? Къде и при какви обстоятелства те е виждал?
При какви обстоятелства… При най-обикновени. Тя се прибираше от курса по немски, който баща й я бе накарал да посещава. По-точно, бе я накарал да усъвършенства немския си, а тя сама си издейства курса. Баща й имаше много делови партньори в Германия и Австрия, често се срещаше с тях за преговори и искаше Женя да превежда на тези срещи. Отначало ставаше дума да й вземат учител, който да я обучава вкъщи, естествено в присъствието на баща й, но Женя твърдо настоя, че с такива индивидуални уроци човек може да се научи да чете и пише, но не и да общува на езика, камо ли да превежда синхронно. Баща й нищо не можа да възрази и накрая склони тя да ходи на курс.
Разбира се, курсът беше от най-скъпите — бащата старателно избягваше да пуска Женя на места, където се събират въшльовци. И естествено лично разговаря с преподавателката по немски Кристина, получи обещанието й тя незабавно да му се обажда за отсъствия (в случай че Женя реши да бяга от курса и да се забавлява някъде), както и за приятелски отношения на дъщеря му с някого от учениците, особено от мъжки пол. Женя не без основания подозираше, че баща й е платил на Кристина за допълнителните услуги — твърде много се стараеше тя. Дори след занятия придружаваше Женя до станция „Чистие пруди“, близо до която живееха Рубцови, като обясняваше, че и тя живеела наблизо. На Женя и през ум не й бе минавало да бяга от занятия, харесваше й да учи езика, харесваше й, че постоянно я хвалеха, харесваше й, че беше най-добрата в групата, макар да започна от „А и Б“ (в училище беше учила английски), докато всички останали ученици вече бяха учили немски.
Тези занятия в курса имаха и още една прелест — на тях Женя ходеше преобразена. Разплиташе дебелата си плитка и дългата черна коса покриваше раменете й като коприна, небрежно премяташе сакото върху чантичката, която се люлееше на дълга каишка, в същата чантичка се скриваха и омразните бели чорапки. Очите — гримирани, което ги правеше да изглеждат още по-големи и по-сини. За това преобразяване тя използваше една платена тоалетна по пътя от работата към курса. Вярно, възникваше проблемът с обратното превъплъщаване, но той не беше особено сложен. В дните, когато Женя ходеше на курс, баща й се прибираше късно и тя спокойно можеше да се прибере в „такъв“ вид и набързо да го оправи, да сплете косата и да измие грима. Но Женя беше предпазлива и не рискуваше толкова глупаво. Край станция „Чистие пруди“ на метрото тя се разделяше с Кристина, влизаше в магазин „Спорт плюс мода“, където вече отдавна се бе запознала с всички продавачи, и излизаше оттам в обичайния си вид — прилично сресана, с измито лице, строго сако и бели чорапки. Вероятността баща й да я зърне в краткия интервал между излизането от метрото и влизането в магазина беше минимална, във всеки случай досега това не се беше случвало.
Този ден, както обикновено, те излязоха след занятията и тръгнаха към тролейбусната спирка, за да стигнат до най-близката станция на метрото. Дълго чакаха тролея. И тогава Женя Го видя. По-точно отначало Го почувства. Нечий поглед нетърпимо изгаряше бузата й, с периферното си зрение тя забеляза мъжката фигура, но не се обърна, затова пък след няколко мига се престори, че почиства невидимо петънце от сакото на Кристина, и застана с лице към Него. Погледът му омагьосваше. В него имаше обожание, почит, възторг — всичко, което според нейните представи трябваше да съпътства истинската Любов на истинския Мъж. Дори леко й се зави свят, стори й се, че с всеки миг все по-плътно я обвива какавидата на гъстото и сладко като мед възхищение, което струеше от очите на застаналия наблизо младеж.
Дойде тролеят, младежът се качи заедно с тях и по целия път до метрото не откъсваше греещите си очи от Женя. Под бдителния поглед на Кристина Женя не смееше да го поглежда прекалено често, но усещаше присъствието му с цялата си кожа. Усещаше го при слизането им от тролея, във вагона на метрото, в блъсканицата при преминаването от една линия към друга. Нервничеше и Кристина явно усети нещо.
— Ще те изпратя до вкъщи — внезапно заяви тя, когато слязоха от метрото на „Чистие пруди“.
— Защо? — учуди се Женя. — Никой няма да ме открадне. Още е съвсем светло.
— Не е там работата — усмихна се смутено Кристина. — Просто не мога да си стигна до вкъщи. Е, де, нали ме разбираш?
Женя изпита ужасно отчаяние. Тя нито за миг не се бе съмнявала, че младежът ще я спре веднага щом остане сама, и с нетърпение бе чакала мига, когато Кристина най-сетне ще я остави на мира. Но не можеше да откаже на преподавателката — това щеше да изглежда просто нечовешко.
С крайчеца на окото си тя виждаше своя почитател, който ги следваше на известно разстояние, без да прави и най-малък опит да приближи. Ето го и входът. Вратата, кодираната брава. Асансьорът. Входната врата на апартамента. Толкоз. Нищо не се случи. А ако и баща й си беше вкъщи, тогава изобщо край на всичко. Първо неминуем скандал за неприличния й външен вид, а после пълна и окончателна забрана върху всякакви излизания, където и да било — и на курс, и на театър. Само заедно с него.