Страница 13 из 108
Настя си погледна часовника и забави крачка. Десет без четвърт, Льошка каза, че последният му ученик днес е от осем до десет вечерта, а до техния вход оставаха около пет минути с бавна крачка. Не й се искаше да му пречи, нека си довърши спокойно урока, а тя може да изпуши една цигара на пейката и още малко да помисли.
Седна на пейката до денонощния магазин, извади цигарите, но не успя да запали: нещо влажно я побутна по крака. Настя погледна надолу и видя рошаво черно-кафяво кученце.
— Ти какво, загуби ли се? — попита го машинално. И през ум не й мина, че в тази ситуация е безсмислено да говори.
Кученцето отърка носле в глезена й и заскимтя.
— Гладно ли си? Къде е стопанинът ти? В магазина ли?
Настя никога не бе имала куче, но имаше приблизителната представа, че такова мъниче едва ли може да е оставено на улицата без каишка или без да е вързано, докато стопанинът му пазарува. За всеки случай надникна в магазина и високо попита:
— Чие е кученцето навън?
Резултатът беше напълно очакван: кученцето не принадлежеше на никого от тримата продавачи и двамата купувачи. Тя излезе, рошавият безпризорник седеше на същото място, пред пейката, и я гледаше жално.
— Защо ме гледаш така? — попита го Настя с упрек. — Къде сега ще търся стопанина ти?
В отговор се чу тихо тъничко скимтене. Кученцето направи една-две колебливи крачки, повдигна се на задни лапи, с предните обхвана крака на Настя и вирна муцуна, сякаш търсеше погледа й. Няколко секунди Настя мъжествено се бори със себе си, но все пак не издържа.
— Добре де, клетнико, хайде вкъщи, поне ще те нахраня.
Тя се наведе и потупа кученцето по тила. То оцени жеста й съвсем недвусмислено и бодро затича до новата си господарка.
— Какво е това? — попита с ужас Чистяков, загледан в краката на Настя. — Откъде се взе?
— Загубило се е — произнесе Настя със старателно бодър глас, та мъжът й да не долови паниката, която я бе обзела още с влизането й вкъщи.
Едва сега осъзна докрай какво е направила, като е довела тук улично куче, но беше късно за отстъпление. По-хуманно щеше да бъде да го остави под пейката, отколкото после да го пъди от дома си, където го бе довела по собствена воля. Та нали то й повярва, послушно я следваше през целия път от тоя пуст магазин до вратата на апартамента, като току изтичваше пред нея и търсеше очите й: дали се е отказала? Дали ще го измами?
— Льошенка, не се тревожи, аз веднага ще напиша двайсетина обяви, ще изляза на улицата и ще ги разлепя. Кученцето е малко, не може да се е отдалечило много от дома си, значи стопанинът му живее наблизо. Сигурна съм, че още утре сутринта ще дойдат да си го приберат.
Чистяков мълчаливо разглеждаше черно-кафявата топчица, която бе заела твърде подозрителна поза насред антрето. Ами да, изпод топчицата се разливаше ароматна локвичка.
— Ами ако не дойдат? — изрече с леден тон Алексей. — Ще мине ден, втори, трети, а никой така и няма да дойде. Тогава какво?
— Ами тогава ще решаваме. Донеси един парцал, ако обичаш.
— Аз ще почистя — промърмори той.
Чистяков донесе парцал, избърса локвата и приклекна пред кученцето, което, сякаш почувствало недоволството на домакина, се свря в ъгълчето между стената и шкафчето за обувки.
— С какво ще го храним?
— Не знам — с облекчение отговори Настя. Изглежда, най-страшното бе минало. — Сигурно със салам. Или с варено месо. Как мислиш, каква порода е?
— Нещо като овчарка, едро е, макар че е на три-четири месеца, не повече — отговори мъжът й и се изправи. — Впрочем какво значение има? Между другото, момче ли е, или е момиче?
Настя повдигна кученцето и погледна корема му.
— Момче е. Хайде да го нахраним, после аз ще напиша обявите и ще отида да ги разлепя. Хайде, Льошик, слънчице, не се сърди, моля ти се. Разбери, толкова е мъничък, нещастен, гладен, самотен, просто не можех да го оставя на произвола на съдбата. В края на краищата нищо няма да ни стане, ако прекара у нас ден-два.
— Той ще прави локви и купчинки из цялата къща. Представи си: работя с ученик и изведнъж подскачам с думите: „Извинете, трябва да прибера акото“. Ти това ли искаш? Кучето е най-много на четири месеца и не се знае дали е ваксинирано. Ами ако не е? Докато едно куче не е ваксинирано, не може да се пуска на улицата. Ето, представи си, днес то е прекарало няколко часа на свобода, душило е други животни, лапало е нещо от земята — и утре може да се разболее. Ще получи гърчове, повръщане и диария. И не дай боже, ще умре. Това ли искаш? Никога в живота си не си имала куче, а аз съм имал и ще трябва да си благодарна на съдбата, ако се окаже, че това плашило, дето го довлече от улицата, не е породисто. Защото ако се окаже, че е расово, ще си имаш колосално главоболие с храненето му. Всяка сутрин още призори ще тичаш за мляко и ще му забъркваш калцинирана извара. И ще му вариш кашички по специални рецепти. И ако стопаните му не се обадят, след месец-два ще трябва да го разхождаш сутрин и вечер, и то не пет минути, а поне един час. Или, както обикновено, възнамеряваш да стовариш цялото това удоволствие върху мен?
— Льошенка, моля ти се, много ти се моля! Всичко разбирам, постъпих неправилно, признавам, но какво да направя сега? Да го изхвърля обратно на улицата ли? Кажи как трябва да постъпя — точно така ще постъпя.
— Абе, хайде. — Алексей махна с ръка. — Сега вече нищо не може да се направи. Стореното — сторено.
След вечеря Настя бързо набра на компютъра и разпечата двайсет обяви с описанието на кучето и своя телефонен номер и започна да се облича.
— Ти къде? — попита Алексей.
— Да разлепя обявите.
— Да не полудя? Почти дванайсет е. И без това никой няма да ги прочете до утре сутринта. Утре ще ги разлепиш, като тръгнеш за работа.
— Така е — с готовност се съгласи тя. Не й се излизаше толкова късно, а беше опасно да взема и Льошка: ако останеше само, кученцето кой знае какви бели можеше да направи. Да се изпикае върху книжата на Льошка или да ги изяде.
Посред нощ Настя се събуди: кученцето се наместваше между нея и мъжа й, като се опитваше да постави главата си на нейната шия, а задните си крака — на рамото на Чистяков.
— Тихо, ще събудиш Льоша — съвсем тихичко прошепна тя.
Прегърна кученцето, сложи ръката си така, че козинката да не гъделичка Алексей, и заспа с усещането за някакво разтърсващо щастие.
Когато колата спря, Женя, без да изчака баща си, изскочи навън и тръгна към входа. Искаше първа да стигне до пощенската кутия и да види няма ли писмо в нея. Ако имаше, щеше да успее да го скрие, да го пъхне под колана на полата си, така че да не се вижда изпод сакото. Вярно, ужасно е, дето баща й дори в такава жега я кара да ходи на работа с костюм и риза под него, но както се разбра, това си има и своите плюсове. Обикновено баща й се забавяше няколко минути, докато даваше указания на шофьора Григорий, така че това време беше напълно достатъчно на Женя да провери пощенската кутия. Но днес не й провървя.
— Евгения! — строго подвикна баща й, докато тя набираше с клавишите кода на бравата. — Вземи продуктите.
Женя се върна при колата и започна да вади чантите и пликовете с продукти, които Григорий купуваше за тях веднъж на няколко дни по предварителен списък. Докато тя се занимаваше с това, баща й приключи разговора си с шофьора и влезе във входа заедно с нея. Ръцете на Женя бяха заети и тя отчаяно се загледа как баща й вади ключовете и отваря кутията. Точно така, предчувствието не бе я излъгало. Сред вестниците и рекламните брошури се мярна бял плик.
Отначало баща й не му обърна внимание, но в асансьора бързо прегледа пощата и се натъкна на писмото. На плика нямаше нито име, нито адрес, само двете заветни думи: „От приятел“. Баща й изсумтя с недоумение и вече щеше да отвори плика, но асансьорът спря и той пъхна писмото между вестниците.