Страница 11 из 108
Изглежда, гостенката бе сварила Павел неподготвен, защото той беше само по шорти, дори без тениска. Виж, Светлана цялата блестеше и искреше като пъстра новогодишна играчка. Изопнатата по тялото й яркосиня фланелка от някаква еластична материя подчертаваше изумително оформения й бюст (Олга не можеше да й отрече това) и красиво се съчетаваше с късата й светлоруса коса. Тесният минижуп кой знае защо беше в наситено розово, което според Олга изобщо не подхождаше на цвета на фланелката. Шията, дълбокото деколте и коленете на момичето искряха в напълно буквален смисъл — кожата й беше покрита с нежен фон дьо тен. На устните й блестеше лъскаво червило, в седефено преливаха сенките на клепачите и ружът на скулите й. Светлана безспорно бе красива, няма две мнения, но всичко това беше прекалено ярко, прекалено крещящо. Беше натрапчиво като самото момиче.
— Ау, Льолечкаа — проточи Светлана с неочаквано дрезгав глас, който никак не пасваше на нейния бляскав облик, — аз пък се отбих у вас да си почина. Главата ми се пръска, вече станах луда от тези неспирни гости.
— Щом ставаш луда, не ги кани — отговори Олга, без да се старае да бъде много учтива. — Вечно става така — каниш хора, а после се оплакваш. Павлуша, включи чайника, ако обичаш, аз сега ще се преоблека и ще се присъединя към вас.
Тя отиде в стаята си, като в движение разкопчаваше и събличаше влажните си от пот дрехи. Небрежно хвърли полата и блузката на един фотьойл и отиде до огледалото. Обективно погледнато, Светлана беше много по-красива. Когато беше създавала тази вятърничава глупачка, природата явно не бе пестила багри — беше й дала естествена светлоруса коса, изразителни очи и апетитни дори без червило устни, да не говорим за чудесния цвят на лицето, останал все още читав след толкова алкохол, цигари и такъв чудовищен начин на живот. Интересно, защо Светка никога не й се сърди, дори когато среща неприкритата недоброжелателност на домакинята? Нима е от онази порода хора, които и в лицето да ги заплюеш, ще кажат „дъжд вали“? Или има нещо друго? Изглежда, че има друго, макар че Павлушка никога дори не е намеквал, че лекомислената певачка от горния етаж му харесва. Ако между тях има нещо, тогава естествено Светка ще търпи от страна на Олга всичко, дори откровена грубост и (пу, пу, да не чуе дяволът!) шамар, защото как би се отбивала у тях „по съседски“ при открита вражда? От ясно по-ясно е, че до леглото все още не се е стигнало. Ако Светка беше любовница на Паша, той преспокойно щеше да се качва при нея за интимни наслади и нямаше да е нужно съседката да им идва на гости. Явно хлапачката е хвърлила око на Павел, затова тича у тях при всеки удобен случай, планомерно провеждайки глупавата си политика на омагьосване на желания съсед. „Че какво? Нашият Павлушка е добра партия — с насмешка си помисли Олга, докато закопчаваше на талията си леката, почти безтегловна плажна поличка. — Пари, работа, прекрасно образование — международно право, никак не е за пренебрегване. Че и връзки. Ех, Светка, глупавичка си, глупавичка, напразно се трепеш. Само ако знаеше…“
Когато се върна в кухнята, Олга завари почти идилична картина. Павел приготвяше чая, а Светлана пържеше на котлона салам.
— Сядай, Льолечка — дрезгаво пропя момичето, — сега ще ти сложим да хапнеш. Вече всичко е готово.
— Май съм дошла на гости — промърмори Олга. — Ти ли си ни вече домакинята, Светка?
Света окръгли очи и направи уплашена физиономия.
— Да не се сърдиш, че използвах тигана ти? Павлик ми разреши. Нали, Павлик?
Павел се обърна и намигна на Олга, без да се страхува, че застаналата с гръб към него съседка ще види хитрата му усмивка. Олга реши да направи пауза в тероризирането на Светлана и да хапне. Така де, какво се е заяла с момичето? Виновно ли е то, че си няма мозък? Ето, сега ще хапнем саламче с прясна краставичка и мек черен хлебец, ще пийнем чаец с лимонче — и можем да продължим. Справедливо ще е да кажем, че обикновено Олга се държеше със Светлана меко и дружелюбно, но днес настроението й беше под нулата.
Докато тя съсредоточено поглъщаше вечерята, Света с жално дрезгаво гласче хленчеше за превратностите на съдбата и зле подредения свят. Изгубила гласа си, пак добре, че след концерта, а не преди него, но пак не било добре, защото следващият щял да бъде само след седмица. Момчетата на нейната възраст били до един тъпанари, по-големите били женени (също до един), а които не били — и те били тъпанари, защото щом не били женени, значи имали някакъв кусур — или откъм кесия, или откъм глава, или някъде по-надолу.
— Не си права, Света — много сериозно й възрази Олга. — Та нали в клубовете те слушат поне сто души, че и двеста. Значи им харесва как пееш. Защо да са все тъпанари?
— Тъпанари са — отсече момичето. — Хлапаци без мозък. Човек не вижда в залата нито една свястна физиономия! Гърчат се, примират, пушат трева, пищят, вият. Вярно, уж лудеят по мен, но каква полза от това? За да събираме наистина добри пари, ни трябват поне десет хиляди зрители и билетите да са скъпи, а какво можем да очакваме от тези сополанковци? Ами че те нямат пари, стотачката за куверта в клуба им е максимумът. Дечурлига.
Олга допи чая си и сложи чашата в мивката. Върза си красивата бродирана престилчица и започна да мие съдовете — днес беше неин ред.
— И пак не си права, кукличке — каза тя, като леко повиши глас, за да надвие шума от течащата вода. — На твоите концерти не идват и никога няма да идват сериозни хора, защото твоите песнички са предназначени за сополанковци и дечурлига. Докато не си смениш репертоара и стила, нищо няма да се промени. Намери си друг човек, който да ти пише песните.
— Друг, а! — възмутено плесна с ръце Светлана. — На друг трябва да се плаща, а откъде пари? За нас Борка сам пише песните — и текста, и музиката.
— Тоя твой Борка е бездарник — спокойно констатира Олга. — Щом се стискаш за пари — така ще си пропилееш живота по нощни клубове и културни домове. Намери нормален композитор и нормален поет, те ще ти напишат неща, които ще слушат и прилични хора. Намери си вокален педагог, консултирай се със стилист, смени си имиджа. Обърни внимание на сценичното поведение. Прави нещо, а не стой като квачка и не се оплаквай от живота. Нали знаеш, под неподвижен камък вода не тече, но лайната добре се просмукват.
— Лесно ти е да говориш така — жално въздъхна съседката. — Всичко си имаш…
Позвъняване на вратата прекъсна списъка на нещата, които според Светлана имаше Олга Плетньова. Павел отиде да отвори.
— Светка у вас ли е? — чу се мъжки глас.
— Да, скоро ще си дойде. След пет минути — отговори Павел. — Вървете, тя сега ще си дойде.
Олга доизми съдовете, взе от поличката туба с крем и намаза ръцете си.
— Чакат те, красавице — каза тя. — Хайде, аз ще те изпратя.
Тя отвори входната врата и излезе заедно със Света на стълбищната площадка.
— Та да ти кажа, кукличке, нещо по въпроса какво имам — каза студено и се взря право в очите на момичето. — Това, което имам, не ми е паднало от небето и не съм го получила като наследство. Изработено е с упорит и усърден труд. Мислиш ли, че на двайсет години не ми се е искало да прекарвам всяка вечер в голяма компания, да пия шампанско и да се чукам с хубави момчета? Мислиш ли, че не ми се е искало да се обличам стилно и да си купувам скъпа козметика? Искаше ми се, и още как. Аз обаче залягах над учебниците и зубрех политикономия и счетоводна отчетност. Ходех с дънки съветско производство за трийсет рубли и знаех, че ако се трудя, един ден ще си купя истински, маркови. Юношеството ми беше скучно и сиромашко, но пък сега имам вълнуваща и богата младост. Разбра ли, кукличке? А ти все още нищо не представляваш, пърхаш като нощна пеперудка и плачеш, задето за теб не се жени член на английското кралско семейство. И няма да се ожени. Запомни, кукличке, за теб няма да се ожени приличен мъж, не си потрябвала на никого, защото си едно нищо. Имаш красота, но тя бързо ще се изпари, ако продължаваш да пиеш всеки ден, а глупостта и бездарието ще ти останат. Нали не те обидих?