Страница 10 из 108
— Яснооо — проточи Настя. — А имат ли безумни фенове? Истински, постоянни?
— Е, то се знае — позасмя се Андрей и пак замига с мигли. — Всичко си е като при големите. Имат дори мениджър. О, май вече ни чакат.
Пред входа на милицията стоеше прегърбен и загледан някъде настрани мъж на около четирийсет и пет години.
— Курбанов — представи се той със странно глух глас.
Настя недоумяващо се обърна към Чеботаев, после премести погледа си към мъжа. Той леко кимна, при което лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Ами да, моят син беше… майор Курбанов, Василий Петрович, милиционерски участък Орехово-Борисово Южно. При вас трябваше да дойде друг служител, но аз помолих…
— Да, да, ясно — припряно кимна Чеботаев. — Запознайте се, това са наши колеги от „Петровка“, подполковник Каменская, капитан Доценко.
— Настя. — Тя подаде ръка на Курбанов и неволно потрепери. Стори й се, че болката, която изпитваше бащата на загиналия младеж, й се предаде през пръстите и я прониза цялата.
— Михаил — представи се Доценко. — Искахме да видим местопроизшествието.
— Ще ви го покажа — въздъхна Курбанов. — Да вървим, аз съм с кола.
Сред гробно мълчание те се качиха в колата. Никой от тримата не беше подготвен за среща с бащата на убития, всички се чувстваха неловко и кой знае защо засрамени.
— Вие не мълчете — неочаквано каза Курбанов, — питайте. И без това ще трябва да ме разпитвате като баща. И не се притеснявайте. В нашето семейство станаха лоши неща, сигурно вече знаете — Коля беше регистриран като наркоман. Нищо не можехме да направим. И го убеждавахме, и го лекувахме, и на рехабилитация го пращахме — никаква полза. Крадеше пари от нас с жена ми. Всеки ден очаквахме, че ще умре от свръхдоза. Разбирате ли, той излиза сутрин, а ние мислено се сбогуваме с него, защото не знаем ще се върне ли жив довечера, или не. И ето, вчера не се върна… Питайте, не се старайте да ме щадите, аз вече отдавна съм го погребал.
Курбанов се опитваше да говори спокойно, но въпреки това гласът му трепереше и пресекваше. Болката сякаш бе запълнила цялото пространство на малката кола, проникваше през порите в кръвта на хората в нея, плъзваше по жилите и с железен обръч стягаше мозъка. Настя разбираше, че не бива да мълчат, че трябва да говорят нещо, да питат нещо, но не можеше и не можеше да се сети какво да каже, та този човек да не изпита още по-голяма болка.
— Василий Петрович, мислили ли сте, че може да са… — Тя се запъна. — Да са убили вашия син, за да заплашат вас? Може би работите върху някакъв случай и така да се опитват да ви въздействат?
Курбанов помълча няколко секунди.
— Мислил съм за това. Нали знаете, това е първото, за което се сеща един детектив. Може да прозвучи ужасно, но аз бих се радвал, ако Коля е загинал заради мен. По-добре така, отколкото да знам, че момчето само, със собствените си ръце се убива, по собствена воля с всеки ден се приближава към смъртта. Та той не може да не разбира какво става с него и какво става с нас, неговите родители. Но това изобщо не го засяга. Вече не е човек, личност, превърнал се е в неразумно животно. По-добре да си мисля, че синът ми е бил чудесно момче, умно и добро, и през целия си останал живот да обвинявам себе си, че Коля е умрял по моя вина, заради моята работа, отколкото да знам, че сам си е причинил смъртта, защото отначало е станал глупак, после — отрепка, а после — безмозъчно чудовище.
— Но нали той не е умрял от свръхдоза — предпазливо възрази Настя. — Не си е докарал сам смъртта.
— Какво значение има! — отвърна горчиво Курбанов. — Той беше наркоман, водеше свой, особен живот, какъвто водят всички наркомани, а това означава, че постоянно е бил в криминална среда. Парите, които крадеше от мен и жена ми, не са му стигали за ежедневните дози, значи е вземал и от другаде. Най-вероятно и той е продавал наркотици или се е забъркал в нещо друго. Именно затова са го убили. Вие не разбирате! — Той трескаво си пое дъх и Настя разбра, че Курбанов едва сдържа риданията си. — Щом ми е било писано да изгубя единствения си син, нека поне имам моралното право да го оплаквам. А е невъзможно да оплакваш това, в което той се превърна. Дори от това съм лишен.
— Василий Петрович, не знам дали ще ви олекне от думите ми, но преди месец при абсолютно същите обстоятелства беше убит друг младеж, който изобщо не е бил наркоман, дори не е пушел и не е пиел нищо по-силно от бира. Мисля, че имаме основания да предполагаме, че убийството на вашия син все пак не е било свързано с наркотици.
— Как се казва другото момче?
— Валерий Фризе. Името му говори ли ви нещо?
— Нищо. Никога не съм чувал това име.
— А Николай имал ли е познати от университета, от философския факултет?
— Нямам представа, той никога не е споменавал нещо такова.
— А за фирмата „Тектон“?
— Също не. Каква е тази фирма?
— Търговия с мебели. Там е работел Фризе. А е учел във философския факултет. Как мислите, какво общо може да е имало между вашия син и този Фризе?
Курбанов отначало помълча, но личеше, че този път не се бори със себе си, а наистина обмисля въпроса.
— Трудно е да се каже — отговори той накрая. — Така отведнъж нищо не ми хрумва. Почакайте, но щом казвате, че е бил убит още един човек, защо ме попитахте дали някой не се опитва да ми въздейства? Щом са убити двама, работата не е в мен, това е ясно.
— Не съвсем — меко възрази Настя. — Би могло този Фризе да е бил свързан със случай, по който работите вие. Неговото убийство да е било просто премахване на съучастник или свидетел, а убийството на вашия син — опит да притиснат вас. Моля ви, Василий Петрович, припомнете си дали някъде във вашата работа не се е мяркало това име. Фризе, Валерий Фризе, студент във философския факултет.
— Не — твърдо повтори Курбанов, — името е рядко, щях да го запомня.
Той паркира колата край една будка за вестници.
— Пристигнахме. Тук е, в безистена между гаражите.
Глава 3.
Олга Плетньова се прибираше от работа абсолютно скапана. Започналата ревизия не я плашеше, но изискваше постоянно напрежение, както и всяка проверка, която се прави далеч не формално, а с явно и нескрито намерение да „изрови“ нещо. А на всичко отгоре и тая непоносима жега! От студа човек се спасява, като се облече с по-дебели дрехи, да се бориш с жегата обаче, е много по-трудно — кожата си не можеш да съблечеш. Още миналата година, когато върху Москва се стовари неочакван небивал зной, двамата с Павел страшно се ядосваха, че не са си сложили климатик в жилището, но когато нормалното време се върна, лекомислено стигнаха до единодушното мнение, че този кошмар, който се случва веднъж на няколко десетилетия, няма да се повтори скоро, така че идеята за поставяне на климатик благополучно се изпари. А не биваше. Тази година жегата отново се върна, и то още по-озверяла.
Вратата на асансьора едва бе започнала да се отваря, но Олга вече чу познатия шум от апартамента над техния. „Светка пак прави купон — помисли си тя равнодушно. — Ей, това момиче няма спиране. Трябва да се омъжи, че то жилището й се е превърнало в хан“. Шумните сборища у съседката не нервираха Олга, тя умееше да не им обръща внимание. Вярно, самата Светлана доста я дразнеше със своята безцеремонност, когато цъфваше у Плетньови точно когато в собствения й дом беше пълно с гости. Съседката наричаше това „да си почина“. Затова всеки път, щом чуеше шум от весела компания, Олга започваше да се готви за неизбежното посещение на Света.
„Днес това ще е много неуместно — мислеше си Олга, докато търсеше ключовете в чантичката си, — останала съм без сили, иска ми се само да взема хладен душ и да си легна. И да не разговарям с никого. Паша разбира това, ще кротува като мишка, дори ще ми донесе чай в леглото. Как ли да се отърва по-бързо от Светка?“
Вече й се мержелееха някакви идеи по въпроса, но те се оказаха излишни: още с влизането Олга чу гласове. Единият беше на Павел, другият — на Светлана. „Е, това е то, ще трябва да я изтърпя“ — обречено въздъхна тя.