Кралица на кошмара

– Не вдигна. Оставих му съобщение – отговарям.

Кармел продължава да дудне още известно време как не ѝ харесва какво е казал Морфран и как ѝ се обръща стомахът от цялата тази работа, но аз я слушам само с едно ухо. Другото е обърнато към Томас, който, мисля, все още се опитва да хване това, което Морфран усеща спрямо камата. Тъй като изглежда все едно има запек, предполагам, че не му се удава кой знае колко.

– Дайте просто да изкараме деня – казва Кармел. – Да си завършим годината както трябва и после ще му мислим. Може да си потърсим някой друг призрак този уикенд.

Клати глава.

– Или пък трябва да зарежем всичко за известно време. Поне докато чуем какво ще каже Гидиън. Мамка му! Забравих да направя списък на украсите за церемонията по завършването.

– Ама ти не завършваш тази година.

– Което не значи, че не се занимавам с организацията на церемонията.

Тя изпухтява.

– Е? Това ли правим? Седим мирно и чакаме Гидиън?

– Или Анна да се появи пак – казва Томас и Кармел му хвърля остър поглед.

– Да – казвам. – Май това е планът.

Как се озовах тук? Не беше съзнателно решение. Поне нямам такова чувство. Когато Кармел и Томас ме оставиха пред къщи след училище, идеята ми беше да изям две порции спагети с кайма и да вегетирам пред телевизора. Така че какво правя в колата на майка ми четири часа и не знам колко километра магистрала по-късно, взирайки се в туфа комини, издигащи се в притъмнялото небе като угаснали вулкани?

Беше нещо, изплувало от дъното на паметта ми, нещо, което Руди Бристол-Маргаритката ми каза около месец след като къщата на Анна се пръсна и изчезна заедно с нея. Слушах го с половин ухо. Не бях готов да ходя на лов за призраци, не бях в състояние да правя каквото и да било, освен да се влача насам-натам с голяма празнина на мястото на сърцето и да се чудя. Да не спирам да се чудя. Единствената причина да вдигна беше, че се обажда Маргаритката, верният ми следотърсач от Ню Орлиънс, който първи ме прати по дирите на Анна.

– Става дума за някакво място в Дулут, Минесота. Завод, наречен „Холандска стомана“. През последните десетина години от време на време намират останките на някой скитник там – каза Маргаритката. – Всъщност намират по няколко накуп, но мисля, че е, защото рядко проверяват. Трябва някой да се обади за счупен прозорец или че някакви хлапета си правят купон на паркинга, за да пратят човек на оглед. Заводът е затворен отдавна, от шейсетте насам.

Тогава се усмихнах. Следите, които Маргаритката намира, са съмнителни в най-добрия случай, състоящи се от неубедителни и неконкретни факти. Когато се срещнах с него за пръв път, му казах да проучва по-добре. Той ме погледна като куче, пред което си изял последната хапка от хамбургера си. За Маргаритката цялата магия е в неизвестното. Него го вълнуват възможностите и му харесва сам да запълва празните места, като си доизмисля. Романтизмът на Ню Орлиънс спрямо немъртвите селения е в кръвта му. Но аз го приемам такъв, какъвто е.

Очите ми шарят по старите сгради на „Холандска стомана“, където нещо убива бездомници от поне десетилетие. Тухлени здания се разпростират нашироко с два много високи комина сред тях. Прозорците са малки, целите в прах и мръсотия. Повечето са заковани с кръстосани дъски. Сигурно ще трябва да счупя нещо, за да вляза. Подхвърлям леко камата в ръка и излизам от колата.

Докато обхождам сградите, дълги стръкове изсъхнала трева шептят в краката ми. Като вдигам поглед, отзад виждам тъмната, кипяща маса на Горно езеро. Карах четири часа, а езерото още е с мен.

Когато минавам зад ъгъла и виждам една врата, която зее открехната със счупена ключалка, нещо ме свива в гърдите и цялото ми тяло затрептява. Не съм искал да идвам. Нямам причина да съм тук. Но сега се задъхвам от вълнение. Не съм се чувствал толкова концентриран, толкова притеглен от нещо необяснимо, откакто се изправих пред обиамана. Пръстите ме сърбят, докато стискат дръжката на камата, и пак го има това странно познато чувство, че тя е част от мен, слята с кожата ми, просмукана в костите ми. Не бих могъл да я изпусна, дори и да искам.

Въздухът в завода е кисел, но не е застоял. Мястото е дом за безброй гризачи и те го раздвижват. И все пак е кисел. Под прахта се крие смърт във всеки ъгъл. Дори сред изпражненията на плъховете. Хранили са се с мъртви неща. Но не усещам разложена плът; едва ли ме чака миризлива торба месо зад някой ъгъл да ми кимне за поздрав с проядено лице. Как го каза Маргаритката? „Когато ченгетата откриват още трупове, те на практика са мумифицирани. Само кости и пепел. Просто ги изнасят навън, все едно ги смитат под килима. Никой не говори много за това.“

Разбира се, че не го правят. Винаги е така.

Влязох през един от задните входове и сега нямам представа коя част на завода е било това някога. Всичко, което е можело да свърши някаква работа, е плячкосано и са останали само някакви оголени машинарии, които нищо не ми говорят. Вървя по коридора, камата е в ръката ми. През прозорците се процежда достатъчно светлина, за да виждам къде ходя. Спирам се пред всяка врата и използвам цялото си тяло да се ослушвам, да душа за гнило, да оглеждам студените ъгълчета. Стаята вляво от мен сигурно е била офис или място за почивка. Има маса, дръпната в ъгъла. Очите ми фиксират нещо, което първоначално прилича на края на старо одеяло, преди да видя, че от него стърчи крак. Изчаквам, но той не помръдва. Това е просто тяло, изхабена черупка – нищо не е останало от него освен окъсана кожа. Отминавам и оставям останалата част да си седи там, скрита зад масата. Нямам нужда да го виждам.

Коридорът води до широко помещение с висок таван. Стълби и скелета прорязват въздуха в компанията на нещо, което прилича на ръждясал конвейер. В единия край има огромна и отдавна изгаснала черна пещ. По-голямата ѝ част е разграбена за вторични суровини, но все пак се вижда какво е било. Кой знае колко продукция е минала оттук. Потта на хиляди работници е пропита в пода. Споменът за горещината все още се усеща във въздуха, толкова години по-късно.

Колкото по-навътре влизам, толкова по-тясно ми става. Тук има нещо и присъствието му се усеща. Стискам по-здраво камата. Очаквам всеки момент всички тези машинарии, които не са работили от десетилетия, да се задействат отново. Мирисът на горяща човешка кожа се блъска в ноздрите ми част от секундата преди да бъда съборен по лице на прашния под.

Завъртам се по гръб и скачам на крака, като замахвам с камата и описвам широк полукръг. Очаквам призракът да е точно зад мен и за момент си мисля, че е избягал и че за пореден път ме чака игра на криеница или на призрачен дартс. Но все още усещам миризмата му. И усещам как през помещението свисти ярост на зашеметяващи вълни.

Той стои в далечния край, запречил изхода към коридора, сякаш очаква да побягна натам. Кожата му е черна като горяща клечка кибрит, напукана е и от нея се процежда нещо като разтопен метал, сякаш призракът е покрит със застиващ слой лава. Очите са изпъкнали и яркобели. От толкова далеч не мога да видя дали са просто бели или имат ириси. Боже, дано имат ириси. Мразя го тоя номер със зловещите очи. Но с ириси или без, няма да открия някакъв разсъдък в тях. Всичките тези години, които е прекарал като угаснал въглен, са се погрижили за това.

– Хайде, ела – казвам и завъртам китката си; камата е готова да реже и да промушва.

Има лека болка в гърба и раменете ми, там, където ме удари, но се отърсвам от нея. Той се приближава, ходи бавно. Сигурно се чуди защо не бягам. А може би защото всеки път, като се раздвижи, част от кожата му се пропуква и кърви… или каквото там е това оранжево-червено нещо, което тече от него.

Настъпва моментът, преди да ми се нахвърли. Познавам го по поемането на въздух и начина, по който секундата леко се разтегля. Не мигам. Вече е достатъчно близо и виждам, че има ириси, светлосини, зениците са свити от непрестанната болка. Устата му виси отворена, устните почти ги няма, напукани и изтънели.