Добавить в цитаты Настройки чтения

Страница 11 из 57



Искам да каже нещо, дори само думичка.

Замахва с десния си юмрук към мен; разцепва въздуха на сантиметри от дясното ми ухо, парва ме горещ полъх и усещам ясно мирис на изгоряла коса. Моята коса. Маргаритката ми каза нещо относно труповете… че от тях остават само кости и пепел. Мамка му. Труповете са били пресни. Призракът ги изгаря, изсушава ги и ги оставя там. Лицето му се разцепва от злоба; носа му го няма, а носовата кухина е като зараснала рана с коричка. Бузите му са като въглени, а на места са като спукани плюски. Отстъпвам, за да стоя далеч от ударите му. Заради изгорелите му устни зъбите му изглеждат неестествено големи, а изражението му е на зловеща ухилена гримаса. Колко ли бездомници са видели това лице, събуждайки се малко преди да бъдат опечени отвътре навън?

Приклякам и го подсичам, като успявам да го съборя, но с цената на опърлени пищяли. На едно място дънките залепват за кожата ми. Но нямам време за претенции; пръстите му се стрелват към мен и се завъртам встрани. Платът се съдира и кой знае колко кожа откъсва със себе си.

Майната му, стига толкова. Не е издал и гък. Може и да не му е останал език, а и няма гаранция, че на Анна ще ѝ се говори през него. Не знам как мислех да подходя така или иначе. Щях да изчакам. Да се държа любезно.

Свивам лакът и замахвам, готов да забия камата в ребрата му, но се разколебавам. Ножът може да се слее с кожата ми буквално, ако не го направя като хората. Колебанието ми продължава по-малко от секунда. Достатъчно дълго, за да може трептенето на нещо бяло да привлече периферното ми зрение.

Не може да бъде. Сигурно е някой друг, привидение на някой, умрял в този забравен от бога завод. Но ако е така, не е умрял от изгаряне. Момичето, което върви тихо по прашния под, е бледо като лунната светлина. Кестенява коса се спуска по гърба ѝ и пада пред искрящото бяло на роклята ѝ. Бих разпознал тази рокля навсякъде, независимо дали е неестествено бяла, или изцяло покрита с кръв. Това е тя. Това е Анна. Босите ѝ крака се търкат тихо в голия бетон.

– Анна – казвам и скачам на крака. – Добре ли си?

Тя не ме чува. Или ако ме чува, не се обръща.

От пода горящият човек сграбчва обувката ми. Освобождавам се с ритник и не обръщам внимание нито на него, нито на миризмата на изгоряла гума. Побърквам ли се? Халюцинирам ли? Няма как тя да е тук. Не е възможно.

– Анна, аз съм! Чуваш ли ме?

Тръгвам към нея, но не твърде бързо. Ако избързам, може да изчезне. Ако избързам, може да нямам време да я погледам; ако се обърне към мен, може да видя, че няма лице, че е тресящ се труп. Ако я докосна, може да се превърне в пепел в ръцете ми.

С хрущящ звук като от горящо месо мъжът се изправя на крака. Не ми пука. Какво прави тя тук? Защо не ми отговаря? Просто продължава да върви, като не обръща внимание на нищо наоколо. Само че… не съвсем на нищо. Застиналата пещ е в дъното на помещението. Остро предчувствие стяга гърдите ми.

– Анна… – започвам, но се задавям в крясък.

Горящият човек ме хваща за рамото и усещането е като че ли някой е изсипал жарава под ризата ми. Извивам се и се освобождавам и ми се струва, че с крайчеца на окото си виждам как Анна спира, но не съм сигурен, защото съм твърде зает да избягвам удари и да размахвам камата срещу призрака.

Камата пари. Налага се да я подхвърлям от едната ръка в другата за секунда-две, и то само заради някаква си лека, несмъртоносна рана, не повече от оранжево-червена драскотина на гръдния му кош. Трябва да го довърша веднага, да го намушкам и да извадя бързо ножа, като може би преди това увия дръжката в ризата си. Само че не го правя. Просто временно го обезвреждам и се обръщам.



Анна стои пред пещта, пръстите ѝ се плъзгат леко по грубия, черен метал. Изричам отново името ѝ, но тя не се обръща. Вместо това свива юмрук около дръжката и отваря широката врата.

Нещо във въздуха се променя. Появява се течение и очертанията се изкривяват в зрението ми. Отворът на пещта се разтваря като прозявка, Анна се навежда и изпълзява навътре. Сажди изцапват бялата ѝ рокля, оставят черни черти по плата и бледата ѝ кожа, като синини. Нещо не е наред с нея; има нещо странно в начина, по който се движи. Като марионетка. Когато се промъква през отвора, ръцете и краката ѝ се извиват неестествено назад, като паяк, засмукан през сламка.

Устата ми е пресъхнала. Зад мен горящият човек отново се изправя на крака. Жигосаното ми рамо ми напомня да се отдалеча; едва забелязвам, че куцам заради изгарянията по пищялите. „Анна, махни се оттам! Погледни ме!“ Сякаш пред мен се развива някакъв сън, някакъв кошмар, в който съм безсилен да направя каквото и да било, в който краката ми са от олово и не мога да извикам, да я предупредя, колкото и да се мъча. Когато мъртвата от десетилетия пещ пламва и започва да бълва искри в търбуха си, започвам да крещя с цяло гърло и без думи. Но това няма значение. Анна изгаря зад желязната врата. Бледата ѝ ръка, сега почерняла и осеяна с мехури, притиска корпуса, сякаш е размислила твърде късно.

Горещина и дим се издигат от рамото ми, когато призракът дърпа ризата ми и ме завърта. Очите изпъкват от тъмната каша на лицето му, а зъбите скърцат. Погледът ми се връща към пещта. Не си усещам краката и ръцете. Не мога да кажа дали сърцето ми бие. Въпреки изгарянията, които сигурно имам по рамото, съм замръзнал на място.

– Довърши… ме – съска горящият човек.

Не се замислям. Просто забивам камата в корема му, като я пускам веднага, но все пак изгарям дланта си. Отстъпвам, докато той се свлича с конвулсии на пода, и се хващам за един стар конвейер, за да не падна на колене. В продължение на един дълъг момент помещението е изпълнено от смесени крясъци, докато Анна пламти, а призракът в краката ми се сбръчква. Той се сгърчва и се стопява, докато накрая остава нещо, което едва-едва прилича на човек, овъглено и изкривено.

Когато спира да се гърчи, въздухът моментално захладнява. Поемам дълбоко въздух и отварям очи; нямам спомен кога съм ги затворил. В помещението е тихо. Когато поглеждам към пещта, тя е спяща и празна, а ако я докосна, знам, че ще е студена, сякаш Анна никога не е била там.

Глава шеста

Дадоха ми нещо против болката. Биха ми някаква инжекция и ми дадоха хапчета за вкъщи. Щеше да е супер, ако можеше направо да се трупясам и да проспя цялата следваща седмица. Но ми се струва, че ще са достатъчни само да ограничат пулсиращата болка.

Майка ми говори с доктора, докато сестрата слага мехлем върху прясно и ужасно болезнено почистените ми изгаряния. Не исках да идваме в болницата. Опитах се да убедя майка ми, че малко отвара от невен и лавандула ще свърши работа, но тя настоя. И в момента, честно казано, доста се радвам, че ми биха тази инжекция. Освен това беше забавно да я слушам как се опитва да измисли обяснение. Инцидент в кухнята или лагерен огън? Избра варианта с лагерния огън, описа ме като малоумник и каза, че съм паднал в жаравата и от паника съм започнал да се въргалям. Ще ѝ повярват. Винаги се връзват.

Имам изгаряния втора степен по пищялите и раменете. Това на дланта ми, от финалния удар с камата, е сравнително леко, първа степен, нищо по-сериозно от лошо слънчево изгаряне. Но все пак изгаряне по дланта си е кофти работа. Хубаво ще е постоянно да имам подръка кутийка с леденостудено безалкохолно през следващите няколко дни.

Майка ми се връща с доктора, за да ми сложат марля. Тя е на ръба на истерия, между сълзи и ужас. Пресягам се и хващам ръката ѝ. Никога няма да свикне с това. Яде я отвътре, още по-лошо е, отколкото когато трябваше да гледа как същото се случва с баща ми. Но нито веднъж по време на всички ѝ лекции, на цялото ѝ опяване да се пазя и да внимавам повече не ме е карала да спра. Мислех, че ще настоява след това, което се случи с обиамана миналата есен. Но тя разбира. Не е честно спрямо нея, че ѝ се налага, но е по-добре така.

Томас и Кармел се появяват на следващия ден, веднага след училище, като малък кордон, паркирайки в алеята пред къщи, всеки със собствената си кола. Нахълтват, без да чукат, и ме намират на дивана, приятно упоен, да гледам телевизия и да ям пуканки от микровълновата, стиснал торба лед в дясната си ръка.