Кралица на кошмара

– Мислиш ли, че е възможно? – пита Томас. – В смисъл възможно ли е въобще?

– Нещата не прескачат от една в друга реалност – отговарям. – Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.

– Това е някакъв кошмар – прошепва Кармел. – Какво ще правиш?

Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.

– Какво ще правим?

– Трябва да разбера дали наистина е така – казвам. – Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние ѝ го дължим.

– Недей да правиш нищо засега – казва майка ми. – Не и преди да сме говорили с Гидиън. Трябва ни време да го обмислим. Не ми харесва всичко това.

– И на мен не ми харесва – казва Кармел.

Поглеждам към Томас. Той свива рамене.

– Аз не знам дали трябва да ми харесва или не. Имам предвид, бяхме приятели с Анна в някакъв смисъл. Не ми се вярва да иска да ни нарани или дори да ни изплаши. Но камата ме притеснява. Това, че камата реагира. Може би не е лошо да говорим и с Морфран.

Всички се взират в мен.

– Добре – казвам. – Добре, ще изчакаме.

Но не твърде дълго.

Глава пета

След като тази нощ не спах много, с Кармел сме седнали около кухненската маса на Томас и го гледаме как приготвя закуска с Морфран. Изпълняват сутрешните си задължения с отработени движения, като сноват сънено между масата и печката. Морфран е облечен в кариран бархетен халат и изглежда нелепо. Кой би предположил, че под този халат се крие един от най-големите специалисти по вуду магия в Северна Америка. В това отношение си приличат с внука му.

Чува се цвърчене на парчета месо в тигана. Морфран има навика да запържва наденица, нарязана на кръгчета, за закуска. Малко е странно, но всъщност е много вкусно. Тази сутрин нямам апетит, но Томас плъзва пред мен цяла камара наденица и бъркани яйца, затова ровя и ръчкам в чинията си, за да изглежда все едно ям. Срещу мен на масата Кармел прави горе-долу същото.

Морфран пълни собствената си чиния и отсипва част от наденицата в купичката на Стела. Черният лабрадор (според мен една идея мелез) се втурва презглава в кухнята, все едно не е яла от години. Морфран погалва дебелата ѝ задница и се обляга на кухненския плот с чиния в ръка, като ни гледа над рамките на очилата си.

– Доста е раничко за събрание на младите „Ловци на духове“ – казва той. – Явно сте го загазили здравата.

– Не сме го загазили – промърморва Томас.

Морфран изсумтява измежду хапките.

– Едва ли сте се домъкнали по това време само заради колбаса – казва той.

Има го и това, той казва на наденицата „колбас“.

– Портокаловият сок е много вкусен – усмихва се Кармел.

– Купувам от този без пулпа. Сега изплюйте камъчето. Трябва да ходя в магазина.

Гледа право в мен, когато го казва. Бях си наумил цяла серия въпроси. Вместо това изтърсвам:

– Трябва да разберем какво е станало с Анна.

Това е сигурно десетият път, в който му го казвам, и на него му е писнало да го чува точно толкова, колкото на мен да го изричам. Но сега трябва да ме чуе. Нуждаем се от неговата помощ, а той не е предлагал такава от нощта, когато се бихме с обиамана. Тогава Морфран измисли контрапроклятие, за да ме държи жив, понеже бях жертва на вуду магията, и помогна на Томас със защитните заклинания в къщата на Анна.

– Как е колбасът? – пита той.

– Става. Не съм гладен. Няма да спра да те питам.

Погледът му се премества към раницата ми. Никога не вадя камата пред Морфран. Нещо в държанието му ме кара да си мисля, че присъствието ѝ не е добре дошло. Томас прочиства гърло.

– Разкажи му за Мари ла Пойнт.

– Коя е Мари ла Пойнт? – питам аз, а Морфран хвърля на Томас поглед, който ме кара да мисля, че току-що си е изпросил домашен арест.

– Тя е… – Томас се разколебава под погледа на дядо си, но този път аз печеля. – Тя е ямайка и се занимава с вуду. Морфран говори с нея няколко пъти относно… твоя случай.

– Какъв е моят случай?

– Най-вече относно обиамана. За факта, че ядеше плът, че можеше да поглъща сила и есенция дори след смъртта; всмисъл, поглъщането на плът само по себе си е рядкост. Това, в което се е превърнал обиаманът след смъртта си, след като е изял баща ти, като се е свързал с камата и е започнал да се храни от нея – това го прави нещо като скапан еднорог!

– Томас! – прекъсва го ядосано Морфран. – Да му се не види!

Клати глава и мърмори „еднорог“ под носа си.

– Това, което е направил този призрак, е да хване едно древно изкуство и да го изкриви в нещо неестествено.

– Не съм искал да кажа, че… – започва Томас, но аз го прекъсвам.

– Какво каза твоята приятелка? – питам. – Мари ла Пойнт. Пита ли я за Анна?

– Не. Питах я за обиа. Питах я дали връзката между обиамана и ножа е прекъсната, дали може да бъде прекъсната.

Косъмчетата по тила ми настръхват, въпреки че сме водили този разговор и преди.

– И какво каза тя?

– Каза, че може, че е. Че ще бъде.

– Ще бъде? – почти изпищява Кармел, вилицата ѝ издрънчава в чинията. – Какво, по дяволите, значи това?

Морфран свива рамене и подава на Стела парче наденица, забучено на вилицата му, когато тя слага лапа на коляното му.

– Каза ли нещо друго? – питам.

– Да – отговаря той. – Каза същото, което се опитвам да ти обясня от месеци. Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди да си създадеш враг, който може да ти го отреже.

– Тя ме е заплашила?

– Не беше заплаха, а съвет. Има някои тайни на този свят, за които хората са готови да убиват само и само да ги запазят.

– Какви хора?

Той се обръща, изплаква чинията си в мивката и я слага в миялната машина.

– Грешен въпрос. Трябва да се запиташ какви тайни. Каква сила.

Тримата правим изнервени гримаси, а Томас имитира беззвучен крясък и някакво движение, което, предполагам, трябва да прилича на душéне. Морфран винаги говори в гатанки. Побърква ни.

– Нещо се случва с камата – казвам с надеждата, че ако говоря открито достатъчно често, ще започне да ми минава. – Не знам какво точно. Виждам Анна… и я чувам. Може би защото аз я търся и камата го прави. Или тя търси мен. Или и двете.

– А може би е повече от това – казва Морфран и се извръща.

Избърсва ръце в кухненска кърпа и ми хвърля кос поглед по начин, който винаги ме кара да се чувствам сякаш съм просто един никаквец с острие в ръка.

– Това нещо в раницата ти вече не служи на обиамана. Но на какво служи?

– На мен – казвам. – То е създадено да служи на мен. На рода ми.

– Може би – отговаря той. – Или пък твоят род е създаден да служи на него? Колкото повече говоря с теб, толкова повече главата ми се пълни с вятър. Тук се случва повече от едно нещо; усещам го като гръмотевична буря. И ти трябва да го усещаш.

Повдига брадичка към внука си.

– И ти, Томас. Не съм те възпитал да стоиш на страничната линия.

До мен Томас изправя гръб и ме поглежда бързо, сякаш съм урок, който са го хванали, че не е прочел.

– Може ли да не говорите толкова зловещо толкова рано сутрин? – пита Кармел. – Това не ми харесва. В смисъл какво се очаква от нас да направим?

– Да претопим този нож, докато се превърне в безформено парче метал, и да го заровим – казва Морфран, като потупва с длан коляното си, давайки знак на черния лабрадор да го последва в спалнята му. – Но ти никога няма да направиш това.

Преди да излезе от кухнята, той се спира и поема дълбоко дъх.

– Виж, хлапе – казва той, гледайки в пода. – Обиаманът беше най-извратеното, хищно нещо, което съм имал нещастието да срещна. Анна го завлече някъде далеч от този свят. Понякога трябва да приемеш, че си изпълнил призванието си. Трябва да я оставиш да почива.

– Супер ни се получи този разговор, няма що – казва Кармел, докато кара към училище. – Какво каза Гидиън тази сутрин?