Тай-пан

— Добави пет процента. Може.

— Осем.

— Пет.

— Седем.

— Не може. Няма печалба. Много висок процент — каза Струан.

— Айейа, много голяма печалба. Седем!

— Десет години — шест процента, десет години — пет процента.

— Айейа — отзова се разгорещено Джин-куа. — Лошо, много лошо. — Той размаха крехка ръка по посока на сандъците. — Много скъп! Голяма лихва. Много голяма. Десет години шест, десет години пет, прибави още десет години по пет.

Струан се запита дали гневът бе истински или престорен.

— Я си представи — няма Джин-куа, няма син на Джин-куа?

— Много син — много син на синове. Може?

— Още десет години при четири процента.

— Пет.

— Четири.

— Лошо, лошо. Много висок лихва, много. Пет.

Струан се опитваше да не гледа към среброто, но усещаше как то го обгражда. Не ставай глупак. Вземи го. Съгласи се с всичко. Спасен си, момко. Имаш всичко.

— Мандарин Тай-сен казал един мандарин на Хонконг — внезапно каза Джин-куа. — Ти защо казал не?

— Джин-куа не обича мандарин, айейа? Защо тогава аз иска мандарин, айейа? — повтори Струан. Стомахът му се бе свил.

— Четиридесет лак пара, един мандарин. Може?

— Не може.

— Даже много лесно. Ти защо казва не може? Може.

— Не може. — Струан дори не мигна. — Мандарин не може.

— Четирийсет лак пара. Един мандарин. Евтино.

— И четиридесет пъти по четиридесет лака да бяха, пак не може. Само през трупа ми. — Струан реши да приключи пазарлъка. — Край — каза дрезгаво. — В името на предците стига! — Той стана и се запъти към вратата.

— Защо да тръгва? — запита Джин-куа.

— Няма мандарин — няма пара. Защо само да приказваме? Айейа?

За изумление на Струан, Джин-куа се закиска и каза:

— Тай-сен иска мандарин. Джин-куа не заема пара на Тай-сен. Джин-куа дава пара на Джин-куа. Добави още десет години по пет процента. Може?

— Може. — Струан отново седна. Главата му се въртеше.

— Пет лака пара купи на Джин-куа земя на Хонконг. Може?

„Защо? — безпомощно се запита Струан. Ако Джин-куа ми даде парите, би трябвало да знае, че с Ко-хонга е свършено. Защо му трябва да се разорява сам? Защо му е да купува земя на Хонконг?“

— Може? — отново попита Джин-куа.

— Може.

— Разбрахме се за пет лака пара. — Джин-куа отвори малка кутия от тиково дърво и извади оттам два печата. Те бяха малки, четвъртити, направени от слонова кост и дълги около два инча. Старецът ловко ги хвана едновременно и притисна краищата им, които бяха тънко резбовани, към мастило за печати и ги притисна към лист хартия. Джин-куа подаде единия на Струан, а другия върна в кутийката.

— Кой донесе тоя тук знак, дадеш земя и пари, пет лака, сави?

— Сави.

— Догодина ще пратя син на Хонконг. Ти пък пратиш твой син учи в Лондон. Може?

— Може.

— Твой син, Гордън Чен. Добър син. Или не?

— Добър. Чен Шенг го хвали.

Очевидно от Струан се очакваше да направи нещо с Гордън Чен. Но защо и как Гордън се бе вместил в комбинациите на Джин-куа?

— Мисля, че мога да предложа на Гордън по-важна работа.

— Че защо по-важна работа? — каза презрително Джин-куа. — По-добре му заеми един лак пари.

— При каква лихва?

— Половината печалба.

Печалба от какво? Струан чувстваше, че Джин-куа си играе с него като котка с мишка. Но ти не си му в ноктите, момко, искаше му се да извика. Ще получиш среброто без мандарин.

— Може.

Джин-куа въздъхна и Струан предположи, че сделката е направена. Но не беше. Джин-куа пъхна ръка в джоба на ръкава си и измъкна оттам осем половини от монети и ги постави на масата. Всяка от четирите монети бе грубо разчупена на две. С един от калъфите, предпазващи ноктите му, Джин-куа побутна половинките на всички монети през масата.

— Последно. Четири услуги. Който донесе едно от тез, ти изпълниш услуга.

— Каква услуга?

Джин-куа се отпусна на стола си.

— Не знам, тай-пан — каза той. — Четири услуги някой ден. Може и да не е, докато съм жив. Може син ми да ги поиска. Не знам кога, но искам четири услуги. Всяка половинка монета — услуга. Може?

Пот ороси раменете на Струан. Да се съгласи с подобно искане, означаваше открито да призове гибелта си. Но ако откажеше, със златото бе свършено. Залагаш си главата в дяволски капан, каза си той. Така е. Решавай. Искаш ли да имаш бъдеще или не? Познаваш Джин-куа от двадесет години. Винаги е бил честен. Но беше също и най-проницателният човек в Кантон. От двадесет години той ти помага и те насочва. Заедно придобихте и власт, и състояние. Довери му се. Можеш да му се довериш. Не, на никой не можеш да се довериш, най-малкото на Джин-куа. Ти успя с него само защото винаги държеше последния коз. А сега от тебе се иска да дадеш на Джин-куа четири джокера от колодата на живота и смъртта ти.

За пореден път Струан бе ужасен от потайността и дяволската изобретателност на китайския ум. От величието му. От безскрупулността му. В такъв случай, каза си Струан, и двамата залагаме много високо. И двамата залагаме на взаимната си честност, защото нищо не гарантираше, че услугите ще бъдат извършени. Освен ако не ги гарантираш и трябва да ги гарантираш, защото сделката си е сделка.

— Може — каза той, като протегна ръка. — Нашият обичай е да стисне ръце. Не китайският обичай. — Той никога преди това не беше се ръкувал с Джин-куа и знаеше, че ръкостискането се възприемаше като варварство.

Джин-куа се обади:

— Услуга може се окаже против закон. Мой, твой, сави?

— Сави. Ти си приятел. Ти или твой син не прати монета да иска лоша услуга.

Джин-куа притвори за миг очи и се замисли за европейските варвари. Те бяха космати и маймуноподобни. Обноските им бяха отблъскващи и грозни. Воняха невероятно. Нямаха нито култура, нито стил, нито изящество. Дори най-долният кули беше десет хиляди пъти по-добър от най-добрия европеец. А това, което се отнасяше до мъжете, в пълна сила важеше и за жените.

Той си припомни единственото посещение, което бе направил на английската курва варварка в Макао, която говореше китайски. Беше отишъл по-скоро от любопитство, отколкото заради удоволствието, насърчен от приятелите си, които твърдяха, че ще има незабравимо преживяване, тъй като нямало тънкост, която тя прилежно да не приложи, стига да бъдела окуражена.

Той се потърси при мисълта за косматите й ръце и подмишници, космати нозе и лоно, грубата й кожа и лице, зловонието на пот, примесено с евтин парфюм.

Ами храните, които употребяваха варварите — отвратителни. Той много пъти бе присъствал на техни вечери и бе принуден да понася безбройните блюда, като му се гадеше почти до припадък и се преструваше, че не е гладен. Да наблюдава погнусен изумителните количества полусурови меса, които те пъхаха в устите си, набодени на нож, докато кървавият сос се стичаше по брадите им. Ами количествата влудяващи напитки, които лочеха. Ами гнусните им варени безвкусни зеленчуци. А несмилаемите, тежки пайове. Всичко в чудовищни количества, като свине — като потни, лакоми подобия на Гаргантюа. Невероятно!

Те нямат качества, които да ги изтъкнат, помисли той. Нито едно. Освен склонността им да убиват и това те правеха с изключителна жестокост, ала без никаква изтънченост. Е, поне са средство да забогатеем.

Варварите са олицетворение на дявола. Всички до един с изключение на този мъж — този Дърк Струан. Преди Струан бе като останалите варвари. Сега бе отчасти китаец. По начина на мислене. Мисленето е важното, защото да си китаец, донякъде е умствено състояние. Той е чист и мирише на чисто. Възприел е някои от нашите маниери. Все още е жесток, варварин и убиец. Но е малко променен. А щом един варварин може да бъде преобразен в цивилизована личност, защо да не могат и повече?

Планът ти е мъдър, каза си Джин-куа. Той отвори очи, пресегна се и деликатно докосна ръката на Струан със своята.

— Приятел.

Джин-куа махна на слугата да налее чай.