Тай-пан

— Мой хора донесе сребро в твой кантора. Два дни. Нощес. Много тайно — рече Джин-куа. — Много опасност, сави? Много-много.

— Сави. Дам книжа и печата мой за сребро. Утре изпрати.

— Няма печат, няма книжа. Дума по-добре, айейа!

Струан кимна. Как би могъл да обясни това — да речем, на Кълъм, — че Джин-куа му предоставя един милион в сребро, знаейки, че може да постави всякакви условия, да сключва честна сделка и дава всичко, което поискаш само срещу едно ръкостискане?

— Три пъти десет лака пари платил Джин-куа дългове на Ко-хонг. Сега нова година без дълг. Добър джос — заяви гордо Джин-куа.

— Аха — потвърди Струан. — Добър джос за мен.

— Много голям опасност, тай-пан. Нищо не може направи.

— Аха.

— Много-много голям опасност. Трябва почака две нощи.

— Айейа, опасност! — каза Струан. Той прибра четирите половинки от монети. — Благодаря ти, Чен-дзъ Джин Арн. Много ти благодаря.

— Не благодаря. Д’рк Стр’н. Приятел.

Внезапно в стаята се втурна човекът, който бе довел Струан до Джин-куа — Той настойчиво заговори на Джин-куа, който уплашен се обърна към Струан.

— Слуга трябва ходи! Ходи в Селце. Всички отива!

Шеста глава

Струан се настани в носилката и се залюля в такт с нея, когато кулитата носачи се впуснаха в тръс по притихналите алеи. Вътрешността на закритата със завеси носилка бе мръсна. Имаше петна от пот. От време на време той се взираше в уличките през страничните отвори в завесите. Не виждаше небето, но знаеше, че скоро ще съмне. Вятърът разнасяше мириса на гниещи плодове, изпражнения, боклуци, на готвено, подправки и примесваше в тях миризмата на пот на кулитата.

Той и Джин-куа бяха разработили по-безопасен план за пренасяне на среброто до Хонконг. Беше уредил Джин-куа да натовари слитъците в сандъците, в които бяха, във въоръжена лорча. След две нощи лорчата тайно трябваше да пристигне на кея на Селцето. Точно в полунощ. Ако това се окажеше невъзможно, лорчата трябваше да бъде оставена недалеч от южната страна на пристана с по един фенер на фокмачтата и на носа. За по-голяма сигурност и за да не стане грешка, Джин-куа бе казал, че ще остави знак — щеше да боядиса в червено по-близкото око на лорчата. Всяка лорча имаше по две очи, издълбани в тиковото дърво на носа. Очите бяха за късмет, а също и да позволят на душата на лодката да вижда далеч напред. Китайците знаеха, че за лодките е много важно да имат очи, с които да гледат.

Но защо Джин-куа ми позволява да получа Хонконг? — запита се той. Ясно е, че Джин-куа осъзнава колко е важен мандаринът. И защо му е син, изучен в Лондон? Беше ли Джин-куа единствен от всички китайци, които познаваше, толкова прозорлив, че най-сетне да е разбрал, че трябва да се осъществи съединяване на богатствата на Китай с богатствата на Британия?

Чу кучетата да лаят и през завесата ги видя да нападат краката на предния кули. Но кулито, който носеше фенера пред носилката, се върна тичешком и с привична ловкост замахна към псетата с тоягата си, която имаше железен връх. Със скимтене кучетата изчезнаха в мрака.

Изведнъж Струан забеляза група пеши знаменосци — вероятно около стотина, — насядали до една отдалечена пряка. Бяха въоръжени и носеха фенери. Бяха зловещо мълчаливи. Неколцина се надигнаха и се отправиха към носилката. За облекчение на Струан кулитата свиха в някаква уличка. „Онова, което трябва да правиш сега, момко, каза си той, е да пренесеш благополучно среброто до Хонконг или до Уампоа, където ще можеш да го прехвърлиш на «Чайна клауд». Но докато не попадне благополучно на борда, ти не си в безопасност, момко.“

Носилката се наклони, защото един от кулитата почти се препъна в една дупка, с каквито бе осеян пътят. Струан се накланяше насам-натам, като се опитваше да намери опора. По-надолу успя да различи мачтите на корабите, полуприкрити от колибите. Отпред не се виждаше нищо. Носилката зави и се отправи към реката, после мина напряко през същата тясна уличка към друга. Най-накрая отпред, над покривите на къщичките, той успя да разпознае част от сградите на Селцето, които просветваха на лунната светлина.

Внезапно носилката спря и бе поставена на земята, като отхвърли Струан на една страна. Той разкъса завесите, отметна ги встрани и изскочи навън с нож в ръка точно когато три копия промушиха тънките облегалки на стола.

Тримата копиеносци отчаяно се опитваха да освободят оръжията си, когато Струан се стрелна към най-близкия, заби ножа си отстрани и се извъртя, защото другият бе замахнал с двуостра бойна секира. Острието й засегна рамото му, той изкриви лице от болка, но успя да направи крачка встрани и се сборичка с мъжа, за да му вземе секирата. Изтръгна я от ръката му. Мъжът изкрещя, защото копието, насочено към Струан, го прониза. Струан опря гръб в стената. Последният копиеносец му прегради пътя като се задъхваше и ругаеше. Струан направи лъжливо движение и замахна към него с брадвата, но не уцели и мъжът му нанесе удар. Копието му прониза жакета на Струан, но той успя да се изтръгне и заби ножа си до дръжката в стомаха му и го завъртя да го изкорми.

Струан прескочи телата с гръб, все още усещащ защитата на стената, и зачака. Човекът, когото бе намушкал, виеше. Другият лежеше неподвижно. Онзи, когото беше изкормил, се държеше за стомаха и пълзеше нататък.

Струан изчака за миг, събирайки сили, и една стрела се заби в стената над главата му. Той издърпа едно от копията и се втурна по уличката към Селцето. Зад гърба си чу стъпки и затича по-бързо.

Като зави зад ъгъла, видя, че улицата на Тринадесетте кантори е точно пред него. Той хвърли копието, пресече улицата на зиг-заг и влезе в Хог стрийт. Затича надолу по нея и прекоси площада, на който имаше повече знаменосци отпреди.

Преди знаменосците да успеят да му преградят пътя, той бе преминал през градинската врата. Един мускет се заби в стомаха му.

— О, това си ти, Дърк — каза Брок. — Къде, по дяволите, се губиш?

— Навън. — Струан жадно поемаше въздух. — Дявол го взел, някакви вонящи разбойници ме нападнаха.

— Туй твоя кръв ли е или тяхна?

В светлината на фенера Струан отлепи жакета и ризата от раненото си рамо. Разрезът, чист и плитък, минаваше през ранения мускул.

— Комар те е ухапал — присмя се Брок. Взе бутилка с ром, изля малко върху раната и се усмихна, когато Струан изстена. — Колко бяха?

— Трима.

— И се остави да те ранят? Остаряваш! — Брок наля ром в две чаши.

Струан отпи и се почувства по-добре.

— Мислех, че спиш. Вратата ти бе заключена. Къде беше?

— Какво става тук?

— Слугите изчезнаха преди около час. Ето какво. Сметнах, че най-добре ще е да не пущам никой тук до разсъмване. Сигурно не по-малко от сто пушки те прикриваха, докато търчеше.

— Тогава защо, по дяволите, ме мушкаш с мускет в корема?

— Да те посрещна, както подобава. — Брок отпи от рома. — Исках да знаеш, че съм нащрек.

— Някой знае ли защо слугите са си отишли?

— Не. — Брок отиде до портата. Знаменосците се готвеха отново да си легнат. Нервно утро се колебаеше на хоризонта. — Изглежда дяволски зле — каза той. Лицето му изглеждаше твърдо. — Това тук хич не ми харесва. Ония копелета там долу не правят нищо — само си седят и от време на време бият барабаните си. Май ще е най-добре да се измъкваме, докато може.

— Още няколко дни сме в безопасност.

Брок поклати глава.

— Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред. По-добре да тръгваме.

— Това е уловка, Брок. — Струан откъсна парче от ризата си и попи потта от челото си.

— Може. Но имам такова предчувствие, а когато го имам, значи е време да се оттегля. — Брок размаха палец към знаменосците. — Преброихме ги. Сто и петдесет. Хау-куа каза, че повече от хиляда са пръснати из Селцето.

— Видях около двеста или триста от тях. На изток.

— Къде беше?

— Навън. — Струан се изкушаваше да му каже. Но това няма да помогне, помисли той. Брок ще направи всичко, което е по силите му, да попречи на среброто да пристигне благополучно. А без среброто си свършен. — Тук наблизо има едно момиче — отвърна лекомислено той.

Конец ознакомительного фрагмента. Полная версия книги есть на сайте ЛитРес.