Тай-пан

Джеймс Клавел

Тай-пан

На Тай-Тай, на Холи и на Михаела

книга втора от "АЗИАТСКА САГА"

Бих искал да изразя своята благодарност на хората от Хонконг, които ми отделиха толкова много от тяхното време и познание и ме допуснаха в настоящето и миналото си. Разбира се, това не е история, а роман. Той е населен с мъже и жени, създадени от авторовото въображение, и не е търсена връзка с реални лица или компании, които са били или са част от Хонконг.

Книга първа

Дърк Струан се изкачи на офицерския отсек на „Венджънс“ — флагман на Нейно величество — и с широка крачка се отправи към прохода. Линейният кораб със седемдесет и четири тона на борда бе пуснал котва на половин миля от острова. Наобиколили го бяха други военни кораби от флота, транспортни кораби на експедиционните сили, китайски търговски кораби и клипери за опиум.

Беше мрачно и хладно. Зазоряваше се. Денят бе вторник, 26.01.1841 г.

Докато вървеше по главната палуба, Струан хвърли поглед към брега и го обзе вълнение. Войната с Китай се бе развила според плановете му. Победата — според предвижданията му. Цената на победата — островът — бе онова, за което копнееше от двадесет години. И ето сега той се готвеше да слезе на брега, за да присъства на церемонията по встъпване в собственост, за да види как един китайски остров се превръща в бисер от короната на Нейно британско величество кралица Виктория.

Островът бе Хонконг. Тридесет квадратни мили скалисти възвишения в северния край на огромната Перлена река в Южен Китай. На хиляда ярда от континента. Негостоприемен. Неплодороден. Необитаван — с изключение на малкото рибарско селище откъм южната му страна. Точно на пътя на чудовищните бури, които ежегодно се развихрят откъм Тихия океан. Ограден от изток и запад с опасни плитчини и рифове. Абсолютно ненужен на мандарина — титла, давана на всеки висш чиновник на китайския император, — в чиято провинция бе разположен.

Но Хонконг притежаваше най-голямото естествено пристанище в света. И той бе прагът на Струан към Китай.

— Готови за спускане! — извика младият офицер от наблюдателницата на пехотинеца в ален сюртук. — Голямата лодка на мистър Струан до средния проход!

— Слушам, сър! — Пехотинецът се наведе през перилата и заповедта отекна нататък.

— Няма да отнеме и минута, сър! — каза офицерът, като се мъчеше да сдържа благоговейния си страх от този принц — търговец, който бе станал легендата на Китайските морета.

— Не е чак толкоз бързо, момко.

Струан бе огромен мъж, с лице, брулено от хиляди бури. Синият му сюртук бе със сребърни копчета, а впитите бели панталони бяха небрежно втъкнати във високите моряшки ботуши. Бе въоръжен, както обикновено: нож в гънката на гърба и още един — в десния ботуш. Беше на четиридесет и три, червенокос, а очите му бяха смарагдовозелени.

— Хубав ден — каза той.

— Да, сър.

Струан мина през прохода, качи се на носа на голямата лодка — най-голямата на кораба — и се усмихна на по-малкия си полубрат Роб, който бе седнал по средата.

— Закъсняваме — каза Роб, широко ухилен.

— Аха. Негово превъзходителство и адмиралът се туткат. — Струан се взря за миг в острова. После даде знак на боцмана.

— Спускай! Към брега, мистър Макей!

— Веднага, веднага, сър!

— Най-сетне, а, тай-пан? — запита Роб. „Тай-пан“ бе китайската дума за „върховен господар“. Във всяка компания или армия, флот или нация има само един такъв човек и той е, който владее и упражнява истинската власт.

— Аха — отвърна Струан.

Той бе тай-пан от „Ноубъл хаус“.

Първа глава

— Гръм да го порази тоя вонящ остров! — изрече Брок, като оглеждаше брега и възвишенията наоколо. — Цял Китай да е в краката ни и всичко, което вземаме, е тая ялова, подгизнала скала.

Той стоеше на самия бряг заедно с още двама търговци. Около тях, разпръснати на групички, се бяха събрали още търговци и офицери от експедиционните сили. Те всичките стояха в очакване офицерът от Кралската марина да открие церемонията. Почетен караул от двадесет пехотинци се бе изпънал в две стройни редици до пилона: аленото на униформите им бе като ярко петно сред насъбралите се.

— Трябваше да вдигнат знамето в осем часа — каза Брок с глас, дрезгав от нетърпение. — Защо, по дяволите, се мотаят?

— Лош знак е да се ругае във вторник, мистър Брок — каза Джеф Купър. Той бе американец от Бостън, кльощав, гърбонос, облечен в черен сюртук, филцовият му цилиндър бе килнат под самодоволен ъгъл. — Много лош.

Търговският съдружник на Купър, Уилф Тилмън, леко се напрегна, долавяйки скритото острие в носовия изговор на по-младия мъж. Самият той бе нисък и грубоват. Родом бе от Алабама.

— Ще ти го кажа направо, че цялото туй цвъкнато от муха тук е лош знак! — каза Брок. За „знак“ той употреби китайската дума „джос“, която означаваше Късмет и Съдба, Бог и Дявол едновременно.

— По-добре да не е, сър — каза Тилмън. — Бъдещето на търговията ни с Китай сега е тук — за зло или добро.

Брок го изгледа отвисоко.

— Хонконг няма бъдеще. Туй, което ви трябва, са отворените китайски пристанища на континента, и ти го знаеш, пусто да остане!

— Пристанището тук е най-доброто в тези води — рече Купър. — Има достатъчно място да ремонтираме и почистваме корабите си. Достатъчно място за домовете и складовете ни. И най-важното — никакво китайско вмешателство.

— Една колония трябва да има орна земя и селяни, които да я работят, мистър Купър. И изгода — добави нетърпеливо Брок. — Обиколих навсякъде, както и ти. Нищо няма да се хване тук. Няма ниви, — няма потоци, няма пасища. Тъй че няма да има нито месо, нито картофи. Всичкото, дето ще ни трябва, ще идва по море. Помисли колко ще струва. Даже риболовът е скапан. И кой ще плаща за издръжката на Хонконг, а? Ние и нашият занаят, пусто да остане!

— О, значи такава колония ви се ще, мистър Брок? — запита Купър.

— Мислех, че Британската империя — той бързо плю по посока на вятъра — си има доста такива колонии.

Ръката на Брок се стрелна към ножа.

— Плюеш да си прочистиш гърлото или на Британската империя?

Тайлър Брок наближаваше петдесетте. Беше едър едноок мъж, твърд и неизменен като железарията, която на младини бе принуден да предлага от врата на врата в Ливърпул, и силен и опасен като въоръжените търговски кораби, където бе намерил убежище, за да стигне до „Брок и синове“ — компанията, която оглавяваше. Облеклото му бе богато, а ножът, втъкнат в колана — инкрустиран със скъпоценни камъни. Брадата му побеляваше, както впрочем и косата му.

— Студеничко е днес, мистър Брок — каза бързо Тилмън, вътрешно ядосан от невъздържания език на младия си съдружник. С Брок човек не биваше да си играе, а те все още не можеха да си позволят открита вражда с него. — Ветрецът хапе, а, Джеф?

Купър бързо кимна, без да сваля поглед от Брок. Той нямаше нож, но в джоба му кротуваше един малък „дилинджър“. Висок бе колкото Брок, но беше по-лек и не се страхуваше.

— Ще ти дам един съвет, мистър Купър — каза Брок. — Ти по-добре недей плю, като споменаваш Британската империя, че някой, току-виж, те разбрал погрешно.

— Благодаря, мистър Брок. Ще го запомня — отвърна Купър небрежно. — И аз ще ви дам един съвет: не е хубаво да се ругае във вторник.

Брок потисна гнева си. Един ден щеше да види сметката на „Купър — Тилмън“ и тяхната компания — най-голямата сред американските компании в Китай. Но сега се нуждаеше от съюзничество с тях — срещу Дърк и Роб Струан. Брок проклинаше съдбата. „Джос“ бе направил от „Струан и компания“ най-голямото предприятие в Азия.