Тай-пан

Той внимателно разгледа листа под светлината на фенера и напълно се увери, че печатът е истински. Кимна.

— Идвам.

Китаецът го поведе към страничната стена и се изкатери по нея. Струан го последва, готов за клопка. Китаецът забърза покрай страничната стена на кантората и зави по Хог стрийт. Невероятно — улицата бе пуста. Но Струан усещаше очи, които го наблюдават.

В края на Хог стрийт китаецът зави на изток. Там ги чакаха две закрити носилки. Кулитата, които ги носеха, бяха ужасени. Ужасът им се усили, като видяха Струан.

Струан зае едната носилка, китаецът — другата. Кулитата ги вдигнаха незабавно и заподскачаха по улицата на Тринадесетте кантори. Завиха на юг по тясна пуста уличка, непозната на Струан. Скоро загуби всякаква ориентация. Той се отпусна назад и прокле глупостта си, но в същото време тържествуваше в очакване на опасността. Накрая кулитата спряха в някаква мръсна, заградена със стена пряка, засипана с гниещи отпадъци. Едно изгладняло куче ровеше из тях за храна.

Китаецът даде на кулитата някакви пари и когато те се изпариха в мрака, почука на някаква врата. Тя се отвори и той отстъпи, за да направи път на Струан. Струан му махна да влезе пръв и предпазливо го последва в един вонящ на прокиснало обор, където го очакваше друг китаец с фенер. Последният се обърна и мълчаливо прекоси обора до другата врата, без да поглежда назад. Сега те се отправиха през просторен склад нагоре по неустойчиво стълбище и пак надолу, където няколко стъпала ги отведоха в друг склад. Плъхове се щураха в мрака.

Струан разбра, че се намират близо до реката, защото чу да се плиска вода и проскърцването на буксирни въжета. Бе готов незабавно да реагира — бе свил ръкохватката на ножа в ръка, като прикриваше острието в ръкава.

Мъжът с фенера наведе глава и се мушна под мост от амбалажни сандъци и поведе към още една полускрита врата. Той почука и отвори вратата.

— Добре дошъл, тай-пан — каза Джин-куа. — Отдавна не срещал тебе.

Джин-куа беше много стар, крехък и дребен. Кожата му бе като пергамент. Редки кичури побеляла брада падаха на гърдите му. Робата му бе от тежък брокат, а шапката — обсипана със скъпоценни камъни. Носеше богато бродирани обувки с дебели подметки. Плитката му бе дълга и лъскава. Ноктите на малките му пръсти бяха защитени от калъфчета, украсени със скъпоценни камъни.

Джин-куа кимна щастливо и се потътри към един от ъглите на склада, където се разположи на маса, отрупана с храна и чай.

Струан се настани срещу него с гръб към стената. Джин-куа се усмихна. Имаше само три зъба, облечени в злато. Джин-куа каза нещо на китайски на човека, който бе довел Струан, и той си излезе през врата.

— Чай? — попита Джин-куа.

— Може.

Джин-куа кимна на слугата, който носеше фенера, и той наля чай и поднесе храна. После се оттегли настрана, откъдето наблюдаваше Джин-куа. Струан отбеляза, че мъжът е мускулест и въоръжен с нож, втъкнат в колана му.

— Моля — каза Джин-куа, подканвайки Струан да се храни.

— Благодаря.

Струан порови в храната си, отпи малко чай и зачака. Джин-куа трябваше да започне разговора.

След като се бяха хранили в мълчание, Джин-куа запита:

— Ти искал види мене?

— Джин-куа добре потъргувал вън от Кантон?

— Бизнес върви лошо тия дни.

— Търговия сега спряна?

— Сега спряна. Хопо много лош мандарин. Много войник, много. Мой плаща голям налог за войник. Айейа!

— Лошо. — Струан отпи от чая си. Сега или никога, си каза той. Но сега, когато благоприятният момент най-сетне беше настъпил той разбра, че никога не би могъл да продаде Хонконг. Тогава трябваше да бъде убит Брок. Но убийството не е решение при банкрут. Така че Брок ще живее, още повече че всички очакват да реша проблема именно по този начин. Но щеше ли да живее? И къде, по дяволите, е Мей-мей?

— Чува, едноок дявол Брок стиснал тай-пан за гуша.

— Чува, дявол Хопо стиснал Ко-хонг за гуша — отвърна Струан. Сега, след като беше взел решението да не сключва сделката, се чувстваше много по-добре. — Айейа!

— Тъй. Мандарин Тай-сен много — много ядосан.

— Защо така?

— Господар „Височайш пенис“ написал много — много лош писмо.

— Чаят много хубав, първи сорт — каза Струан.

— Господар „Височайш пенис“ прави какво тай-пан каже, айейа!

— Някой път прави.

— Лошо, кога Тай-сен много ядосан.

— Лошо, кога господар Лонгстаф много ядосан.

— Айейа. — Джин-куа изтънчено взе малко храна и я изяде, като очите му още повече се стесниха. — Сави кунг хай фат чой?

— Китайската Нова година? Сави.

— Нова година скоро дойде. Ко-хонг има голям дълг от минали години. Хубав джос почнеш Нова година без дълг. Тай-пан има много книжа на Ко-хонг.

— Нищо. Може чака. — Джин-куа и останалите търговци от Ко-хонга дължаха шестстотин хиляди на Струан.

— Едноок дявол може чака?

— Книжа на Джин-куа може чака. Толкоз. Храна много хубав, първи сорт.

— Много лошо. — Джин-куа пийна чай. — Чул, умрели Старша жена и чило на тай-пан. Лош късмет, жалко.

— Лош късмет, много — каза Струан.

— Нищо. Ти много млад, много нов кау чило. Ти има кау чило Мей-мей. Що тай-пан има само един син? Тай-пан може има нужда от цяр. Имам.

— Като имам нужда, кажа — каза вежливо Струан. — Чува, Джин-куа пак има син. Кой поред син е тоз?

— Десет и седем — отвърна Джин-куа светнал.

Велики боже, помисли си Струан. Седемнадесет синове и вероятно още толкова дъщери, които Джин-куа не брои. Той наведе глава и свирна от възхищение. Джин-куа се засмя.

— Колко чай ще искаш туй сезон?

— Търговия спряна. Как мога търгувам?

Джин-куа смигна.

— Може.

— Не знам. Продай на Брок. Като поискам чай, ще кажа, айейа?

— Трябва знае до два дена.

— Не.

Джин-куа остро каза нещо на слугата, който се приближи до един от влажните сандъци и махна капака. Беше пълен със сребърни слитъци. Джин-куа махна към останалите сандъци.

— Тук има четиридесет лака пара.

Един лак приблизително се равняваше на двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Четиридесет лака образуваха милион лири. Очите на Джин-куа още повече се присвиха.

— Аз дам тебе назаем. Твърдо. Много скъп. Искаш? Джин-куа може даде.

Струан се опита да скрие колко е шокиран. Знаеше, че всеки заем е свързан с нелеки условия. Знаеше, че Джин-куа трябва да е заложил живота си, душата си, дома си и бъдещето си, както и това на синовете и приятелите си, за да събере тайно толкова сребро.

Сребърните слитъци е трябвало да бъдат пазени в тайна, иначе Хопо щеше да ги присвои, а Джин-куа просто щеше да изчезне. Ако до ушите на пиратите и бандитите, които изобилстваха в и около Кантон, достигнеше вестта за дори една стотна част от такова съкровище подръка, Джин-куа щеше да бъде отписан.

— Много лак пара — каза Струан. — Услугата изисква услуга.

— Таз година купиш два пъти повече чай на цена от минала година. Може?

— Може.

— Таз година продадеш два пъти повече опиум от минала година на предишна цена. Може?

— Може. — Струан трябваше да плати по-висока от пазарната цена за чая и да продаде опиума на по-ниска от сегашната пазарна цена, но пак щеше да реализира огромна печалба. Ако останалите условия се окажеха приемливи, напомни си той. В края на краищата може би не всичко бе свършено. Ако Джин-куа не искаше мандарин.

Струан отправи мълчалива молитва мандаринът да не бъде част от сделката. Но знаеше, че ако на Хонконг нямаше мандарин, нямаше да може да има и Ко-хонг. А ако нямаше Ко-хонг и монопол, Джин-куа и останалите търговци щяха да останат вън от бизнеса. Те също трябваше да имат система.

— Купува само от Джин-куа или син на Джин-куа за десет години. Може?

Велики боже, помисли си Струан, ако му предоставя монопол върху компанията, ще може да ни изстисква, както си иска.

— Може, ако цена на чай, коприна също, като други Ко-хонг.

— За двайсет години.