Тай-пан

Вратата на каютата отново се отвори и часовоите се изпънаха. Адмиралът — як мъж — се появи навън с опънато и гневно лице и се отправи към прохода, следван от капитаните си. Повечето от капитаните бяха млади, но имаше няколко с побелели глави. Всичките бяха облечени в морски униформи с триъгълни шапки. Мечовете им дрънчаха.

Капитан Глесинг беше последен. Той се спря пред Струан.

— Бих искал да ви изкажа съболезнованията си, мистър Струан! Голямо нещастие!

— Да.

Наистина ли е голямо нещастие, зачуди се Струан, да загубя прекрасна съпруга и три сладки дечица? Или Бог — а може би дяволът — имаше пръст в джос? Или всичките те — Бог, дявол, късмет, джос — бяха просто различните имена на едно и също нещо?

— Бяхте съвсем прав да убиете този проклет пехотинец — каза Глесинг.

— Не съм го докоснал.

— Така ли? Допуснах, че вие сте го направили. Не можах добре да видя какво се случи от мястото, където бях. Но това не е важно.

— На брега ли го погребахте?

— Не. Няма защо да оскверняваме острова с такава болест. Говори ли ви нещо името Рамзи, мистър Струан? — запита Глесинг, като рязко сложи край на любезността.

— Рамзи е доста разпространено име — Струан бе предпазлив.

— Наистина. Но шотландците държат един на друг. Не е ли това ключът за успеха на предприятия, ръководени от шотландци?

— Да, трудно е да се намерят хора, на които да имаш доверие — каза Струан. — Името Рамзи означава ли нещо за вас?

— Това е име на дезертьор от моя кораб — отвърна Глесинг многозначително. — Той е братовчед на вашия боцман Макей, струва ми се.

— Е, и?

— Нищо. Просто обменям информация. Както, разбира се, ви е известно, всеки търговски кораб, въоръжен или не, който укрива дезертьори, може да бъде заловен като трофей. От кралския флот. — Глесинг се усмихна. — Глупаво е да се дезертира. Къде ли може да отиде освен на друг кораб?

— Никъде. — Струан се чувстваше хванат в капан. Беше сигурен, че Рамзи се намира на борда на някой от неговите кораби и вероятно това бе работа на Брок, а може би и на Глесинг.

— Днес ще претърсим флота. Вие, разбира се, не възразявате?

— Естествено. Ние много внимателно подбираме хората си.

— Много разумно. Адмиралът счита, че „Ноубъл хаус“ трябва да бъде удостоена с особено внимание, така че вашите кораби ще бъдат претърсени незабавно.

В такъв случай, помисли си Струан, нищо не може да се направи. И той отхвърли проблема от съзнанието си.

— Капитане, бих искал да ви представя най-големия си син, Кълъм. Кълъм, това е нашият славен капитан Глесинг, който спечели за нас битката при Чуенпи.

— Добър ден. — Глесинг възпитано се здрависа. Ръката на Кълъм беше мека, с дълги пръсти и леко женствена. Какво конте, си помисли той. Втален сюртук, светлосиня връзка и висока яка. Трябва да е последна година студент. Любопитно е да се здрависаш с някой, който е прекарал бенгалската чума и е оживял. Чудя се дали аз бих оцелял. — Това не беше битка.

— Две малки фрегати срещу двадесет сампана и повече от тридесет брандера? И това не е битка?

— Просто бой, мистър Струан. Можеше да бъде битка… — Ако не беше тоя скапан бъзливец Лонгстаф и ти, проклет пират такъв, сърбеше го да каже.

— Ние, търговците, го считаме за битка, Кълъм — каза иронично Струан. — Ние не можем да схванем разликата между бой и битка. Ние сме само мирни търговци. Но първият път, когато оръжието на Англия се изправи срещу оръжието на Китай, заслужава името „битка“. Беше само преди една година. Ние стреляхме първи.

— А вие какво бихте направили, мистър Струан!? Това беше правилното тактическо решение.

— Разбира се.

— Капитан-интендантът по търговията напълно одобрява моите действия.

— Разбира се. Какво друго би могъл да направи.

— Водим стари битки, а, капитан Глесинг? — запита Лонгстаф. Той бе застанал до вратата на каютата си и, незабелязан, беше слушал.

— Не, Ваше превъзходителство, просто водим по нов начин един бой. Мистър Струан и аз не сме се срещали при Чуенпи, както ви е известно.

— И не е необходимо. Ако мистър Струан командваше вместо вас, решението му щеше да бъде същото като вашето. Ако вие бяхте на мястото на мистър Струан, първо трябваше да се уверите, че те яма да нападат, и щяхте да поемете риска. — Лонгстаф се прозя и започна да си играе с ланеца на часовника си. — А вие как щяхте да постъпите, Кълъм?

— Не зная, сър. Не зная какви усложнения е имало.

— Добре казано. „Усложнения“ е хубава дума. — Лонгстаф цъкна. — Ще се присъедините ли към нас, капитане? Чаша вино?

— Благодаря ви, сър, но по-добре ще е да се върна на кораба си.

— Глесинг елегантно изкозирува и отмина.

Лонгстаф направи знак на Струанови да го последват в залата за заседания, която понастоящем служеше за частно жилище на капитан-интенданта по търговията. Тя беше спартанска и функционална. Дълбоките кожени кресла, масите с карти, скриновете и тежката дъбова маса бяха здраво завинтени за палубата. Богато резбованото дъбово бюро бе разположено в полукръга, образуван от разделените с вертикални пречки прозорци на кърмата. Каютата миришеше на катран, застоял тютюнев дим, море и неизбежно на барут.

— Стюард! — извика Лонгстаф. Вратата на каютата моментално се отвори.

— Слушам, сър!

Лонгстаф се обърна към Струан:

— Бяло вино? Бренди? Порто?

— Бяло сухо вино, благодаря.

— Моля, сър, и за мен същото — каза Кълъм.

— Аз ще взема порто. — Лонгстаф отново се прозя. Веднага, сър. — Стюардът извади бутилките от един шкаф и наля вината във фини кристални чаши.

— За първи път ли пътуваш с кораб, Кълъм? — попита Лонгстаф.

— Да, сър.

— Но предполагам, че добре си осведомен за „усложненията“ напоследък?

— Не, Ваше превъзходителство. Баща ми не пишеше често, а Китай не се споменава във вестниците.

— Но скоро ще започнат, а, Дърк?

Стюардът предложи чаша на Лонгстаф, после на гостите му.

— Погрижи се никой да не ни безпокои.

— Слушам, сър. — Стюардът остави бутилките близо до тях и излезе.

— Предлагам тост — каза Лонгстаф и Струан си спомни тоста на Роб и съжали, че дойде първо на флагмана. — За приятното ви прекарване тук, Кълъм, и за безопасно връщане у дома.

Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.

— Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.

— Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ — каза Струан.

— Не разбирам.

— Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. — Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. — Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?

— Мисля, че да. Негово превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето — обясни Лонгстаф заради Кълъм.

— „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.

— Странен, странен народ са китайците, Кълъм — каза Струан. — Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото за използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.

— Всеки китайски търговец — каза Лонгстаф с несъзнателен присмех — незабавно ще й изпрати барел цинобър — заплащане при доставяне и ще каже на Нейно британско величество, че ще се радва да бъде доставчик на Короната за определена цена. И ще напише писмото с цинобър. Съвсем основателно, предполагам. Какво бихме били без търговията?

Настъпи кратко мълчание и Кълъм се зачуди защо баща му се направи, че не забелязва обидата. И беше ли обида? Не беше ли просто още един факт от живота — че аристократите винаги се присмиват на онези, които не са аристократи? Е, добре. Хартата ще им даде да се разберат веднъж завинаги.