Тай-пан

— Ето това е изобретение, което ще разтърси света — промърмори той.

— Какво каза, татко? — запита Кълъм.

Струан се осъзна.

— Тъкмо си мислех за първото ни пътуване с влак — импровизира той.

— Вие сте се качвали на влак, сър? — попита Макей. — Какъв е той? Кога беше това?

— Бяхме на първото пътуване на локомотива на Стивънсън — Ракетата.

— Тогава бях на дванадесет — отвърна Кълъм.

— Не, сине — каза Струан, — беше на единадесет. Беше през 1830 година. Преди единадесет години. Беше първото пътуване на Ракета — първият пътнически влак на земята. От Манчестър до Ливърпул — Разстоянието се изминава за един ден с пощенска кола, но ние стигнахме за час и половина.

Още веднъж Струан се отдаде на размисъл за съдбата на „Ноубъл хаус“. После си спомни, че бе наредил на Роб да вземе на заем колкото може повече пари, за да завладее пазара на опиум. Я дам бихме могли да спечелим петдесет — сто хиляди лири от това. Да, ама това е капка в морето в сравнение с онова, което ни трябва. Трите милиона, които ми дължат за иззетия опиум! Да, ама не можем да ги получим, докато договорът не е ратифициран. Това ще отнеме от шест до девет месеца, а ние трябва да изплатим полученото по сметка до три месеца!

Как да получа пари? Позицията ни е добра — имаме тежест. Освен ако чакалите не душат по петите ни. Първо Брок. После „Купър-Тилмън“. Дали Брок не е организирал фалирането на банката? Или неговото пале Морган? Брокови имат достатъчно пари и влияние. Пари ни трябват. Или да ни се отпусне голям кредит. Подкрепен с пари, не с книжа. Банкрутирахме. Поне ако кредиторите ни не с нахвърлят върху нас.

Почувства, че ръката на сина му го докосва по рамото.

— Какво каза, сине? За Ракетата ли говореше?

Кълъм беше силно впечатлен от бледността на Струан и от пронизващата зелена светлина, която струеше от очите му.

— Флагмана. Стигнахме.

Кълъм последва баща си на палубата. Досега никога не беше се качвал на военен кораб, особено на главен. Корабът „Титан“ на Нейно кралско величество беше един от най-мощните съдове на вода. Беше огромен, с три мачти и седемдесет и четири топа, монтирани на три оръдейни палуби. Но Кълъм не бе впечатлен. Той не се интересуваше от кораби и ненавиждаше морето. Страхуваше се от неговата ярост, необятност и от опасностите, които криеше. Не можеше да плува. Зачуди се как баща му може да обича морето.

Има още толкова много неща, които не знам за баща ми, помисли си той. Но това не е странно. Виждал съм го само няколко пъти в живота си, като последния беше преди шест години. Татко не се е променил. Но не и аз. Сега знам какво ще направя от живота си. И сега, като останах сам… Харесва ми, че съм сам. И не ми харесва.

Той последва баща си надолу по прохода към главната оръдейна палуба. Таванът й беше нисък и те трябваше да се наведат, докато вървяха към кърмата, където се намираше охраняваната от часовои каюта. Целият кораб миришеше на барут, катран, кълчища и пот.

— Добър ден, сър — поздрави пехотинецът Струан, като формално насочи мускета си към него. — Господин полицейски офицер!

Полицейският офицер, в алена униформа, обточена с безупречно избелен галон, излезе от караулната каюта. Беше твърд като гюле и дори главата му бе кръгла като него.

— Добър ден, мистър Струан. Един момент, сър. — Той почтително почука на дъбовата врата на каютата. Един глас отвърна „Влез“ и вратата се затвори зад него.

Струан извади една от обрязаните си пури и я предложи на Кълъм.

— Пушиш ли вече, сине?

— Да. Благодаря, татко.

Струан запали пурата на Кълъм и една за себе си. Облегна се на един от дванадесетфутовите топове. Гюллетата бяха наредени в спретната купчина, винаги в готовност. Шестдесетпаундови гюллета.

Вратата на каютата се отвори. Лонгстаф, тънък, елегантно облечен мъж, излезе навън. Косата му бе тъмна и накъдрена по модата. Носеше гъсти дълги бакенбарди. Имаше високо чело и тъмни очи. Часовоите застанаха за почест, а полицейският офицер се върна в караулката.

— Здравей, Дърк, скъпи приятелю. Как си? Мъчно ми бе да науча… — Лонгстаф нервно се ръкува със Струан, усмихна се на Кълъм и отново протегна ръка. — Вие трябва да сте Кълъм. Аз съм Уилям Лонгстаф. Съжалявам, че пристигнахте при такива ужасни обстоятелства.

— Благодаря ви, Ваше превъзходителство — отвърна Кълъм, изненадан, че капитан-интендантът по търговията е толкова млад.

— Имаш ли нещо против малко да почакаш, Дърк? Адмиралът и капитаните са се събрали на съвет. След няколко минути свършвам — каза Лонгстаф, като се прозяваше. — Много неща имам да ти казвам. Ако искаш да ги чуеш.

— Да.

Лонгстаф погледна неспокойно своя златен, украсен със скъпоценни камъни часовник с ланец, който се полюшваше от брокатената му жилетка.

— Почти единадесет часът! Времето никога не стига. Би ли искал да слезеш в офицерската каюткомпания?

— Не. Ще почакам тук.

— Както искате. — Лонгстаф енергично се върна в каютата и затвори вратата.

— Не е ли много млад да бъде кралският пълномощник? — попита Кълъм.

— И да, и не. На тридесет и шест е. Империите се изграждат от млади хора, Кълъм. Възрастните хора ги губят.

— Той изобщо не прилича на англичанин. Да не е от Уелс?

— Майка му е испанка — откъдето идва жестоката му жилка помисли Струан. — Тя е графиня. Баща му беше дипломат при испанския двор. Беше един от така наречените „чистокръвни“ бракове. Семейството му се родее с графовете Тот.

Ако не си се родил аристократ, помисли си Кълъм, колкото и да си умен, нямаш никаква надежда. Никаква надежда. Не и без революция.

— Нещата в Англия не вървят добре — каза той на баща си.

— В какъв смисъл, сине? — попита Струан.

— Богатите са прекалено богати, а бедните — прекалено бедни. Хората се стичат в градовете да търсят работа. Те са повече от работните места и затова работодателите плащат все по-малко и по-малко. Хората гладуват. Чартистките вождове още са в затвора.

— Там им е мястото. Тази сган, която насъсква тълпите, трябваше да бъде избесена или пратена в колониите, а не само хвърлена в затвора.

— Ти не одобряваш Хартата? — Кълъм внезапно застана нащрек.

Народната Харта бе написана преди по-малко от три години и се бе превърнала в обединителен символ на свободата за всички недоволни в Британия. Хартата изискваше право на глас за всеки мъж, отмяна на изискването за собственост към членовете на Парламента, равни избирателни райони, тайно гласуване, едногодишен мандат на Парламента и заплати за членовете му.

— Одобрявам я като документ с честни искания. Но не одобрявам чартистите и техните вождове. Хартата като повечето изначално добри идеи попада в ръцете на неподходящи вождове.

— Не е неподходящо да се агитира за реформи. Парламентът трябва да претърпи промени.

— Да се агитира — да. Да се говори, спори, да се пишат петиции, но не и да се предизвикват размирици и вдигат революции. Правителството бе право да потуши бунтовете в Уелс и Мидланд. Въстанието не е отговор, пусто да остане. Говори се, че чартистите още не са си научили урока и че купуват оръжие и провеждат тайни събрания. Те трябва да бъдат унищожени, по дяволите.

— Хартата не може да бъде унищожена. Твърде много хора искат и са готови да умрат за нея.

— Тогава мнозина ще трябва да загинат, сине. Ако чартистите не се запасят с търпение.

— Ти не знаеш какво става сега на Британските острови, татко. Ти си тук от толкова време. Трудно е да бъдеш търпелив, кога стомахът ти е празен.

— Същото е и в Китай. По цял свят е същото. Но бунтовете и въстанията не са подходящи за британците.

Скоро ще станат, помисли мрачно Кълъм, ако не настъпят никакви промени. Той вече съжаляваше, че бе напуснал Глазгоу заради Ориента. Глазгоу бе центърът на шотландските чартисти и той бе водач на студентите от последния курс, които тайно се бяха обединили Да работят с пот на чело — и ако е необходимо, да умрат за чартистката кауза.