Страница 53 из 63
— По дяволите!
Алеви захвърли пистолета си и сграбчи от пода един от автоматите АК-47. Той застана до прозореца и стреля непрекъснато, докато оръжието прегря и заяде. Той го захвърли и се наведе за друг автомат, когато порой от куршуми се изсипа върху остатъците от стъклото и рамката на прозореца.
Холис вдигна последния автомат АК-47 и се придвижи до прозореца, който гледаше към противоположната страна на престрелката. Вдигна приклада на оръжието и разчисти стъклото и дървените отломки.
— Къде отиваш? — погледна към него Алеви.
— Вкъщи.
— Не. — Алеви извъртя автомата си и го насочи към лицето на Холис. — Сега вече знаеш твърде много.
— Точно затова се прибирам вкъщи. — Холис се повдигна на прозореца. — Хайде да вървим.
— Спри! — Алеви изстреля няколко куршума в стената над главата на Холис.
— Не. Ще карам, както аз си знам, Сет. Не както ти искаш.
— Длъжник си ми, Сам. За това, че спасих живота на Лиза. Прикривай ме.
— Нищо не ти дължа. Ей, Сет.
— Какво?
— Ти ме прикривай! Става ли?
— Разбира се — Алеви го погледна през възцарилата се в бараката тъмнина. — Винаги съм го правил.
— Благодаря, Сет — кимна му Холис.
— Да. Ти също. Ще те следвам по петите, Сам. Ще се видим на борда.
Холис се претърколи през прозореца и залегна неподвижно на земята. Внезапно чу как войниците извикаха в хор „Ура-а-а!“. Въздухът беше разкъсан от оглушителния пукот на автоматите АК 47, който заплашително се приближаваше, след като отрядът за охрана започна последния си щурм през откритото пространство към бараката.
Холис хукна към поляната и изостави укритието на бараката зад гърба си. Вляво и вдясно от него прелитаха случайни куршуми, но той не им обърна никакво внимание, устремен към площадката пред себе си. Стигна до тревата и се просна по очи.
Чуваше зад себе си стъпки да кънтят глухо в меката пръст. Наблюдаваше как Алеви приближава към него, когато изведнъж сякаш се спъна и падна, погълнат от високата трева. Внезапно полюляващата се трева се превърна във вълните на пристанището край Хайфон, а човекът, който се опитваше да изплува отгоре, беше не Алеви, а Ърни Симс.
— Сам! Сам! — извика някакъв глас и Холис не можеше да каже дали това е гласът на Алеви, или гласът на Симс, отекващ през изминалите години. Холис се изправи и се затича към гласа.
Той стигна до Алеви, лазейки през жълтата трева. Алеви се вкопчи в крака на Холис. После, когато Холис се приведе ниско до него, се претърколи по гръб.
— Сам…
Холис разкъса сакото на Алеви и видя, че върху снежнобялата му риза плъзва тъмно петно.
— По дяволите, Сет.
Алеви се обърна по гръб и Холис притисна дланта си към кървящата рана на гърдите му.
— Лежи неподвижно, Сет. Пести си дишането. — Но Холис забеляза, че на устните на Алеви изби кървава пяна. — Спокойно. Всичко е наред.
Очите на Алеви се замъглиха, той дишаше на пресекулки, но ясно изрече:
— Върви…, върви… те чакат… не ги карай да те чакат…
— Не и този път — каза Холис след секунда колебание. — Ще се удавим или ще изплуваме заедно, приятелю. — Той хвана Алеви под мишниците и започна да го дърпа нагоре, за да го изправи, но почувства, че тялото на Алеви се напрегна, а после се отпусна. Той погледна в безизразните отворени очи на мъртвия Сет Алеви и леко го отпусна да легне върху влажната руска земя. Холис пое дълбоко дъх и каза тихо:
— Мисля, че ще ми липсваш, приятелю. — А когато КГБ намери тялото му, помисли Холис, ще разберат, че ги е победил Сет Алеви, и този път няма да има око за око и зъб за зъб.
Той бавно се изправи на коляно и надникна от тревата към тъмната поляна. Вертолета го нямаше и когато погледна към небето, го видя да се изкачва във въздуха право нагоре. Погледна часовника си и видя, че е 3,48. Бяха чакали, но не достатъчно дълго. Предполагаше, че О’Шей, Бренън и Милс са се погрижили Лиза да остане във вертолета. Но въпреки всичко, помисли той, има вероятност тя да е там, на тъмната поляна. Изправи се, окачи автомата си на рамо и започна да се придвижва към средата на поляната, където преди стоеше вертолетът.
Чу зад себе си шум и погледна назад към бараката с радиопредавателите. Тя гореше и в светлината на пожара видя силуетите на войниците от отряда за охрана на КГБ, които нагазиха в поляната и тръгнаха към него.
Той се обърна отново към площадката и продължи да върви напред, въпреки че с всяка измината крачка все повече и повече се убеждаваше, че тя не е там. Радваше се, че я няма, но въпреки всичко щеше да му е приятно да я види още веднъж.
Стигна до мястото, където преди бе кацнал вертолетът, и застана на измачканата трева. Погледна нагоре, но машината вече не се виждаше на фона на тъмното небе.
Вниманието му привлече шум в гората от другата страна на поляната. Забеляза други хора, които се насочваха към него. Прожекторите на близките наблюдателни кули вече бяха обърнати към вътрешността на лагера и два от тях внимателно опипваха поляната. Единият го хвана в лъча си.
— Предайте се! — извика глас на руски, който идваше откъм бараката. — Заобиколен сте! Горе ръцете!
Холис се подпря на коляното си и стреля към бараката, след това се обърна и стреля към редицата войници, които се приближаваха към него от другата страна. И двете групи се хвърлиха на земята, но не отговориха на огъня му, защото не можеха да стрелят едни срещу други.
Наблюдаваше ги как прибягват през високата до коленете им трева, като постепенно затягаха обръча около него, залягайки и претърсвайки тревата. Лъчът на прожектора го осветяваше непрекъснато и той стреля по посока на източника на светлина, докато не угасна.
— Предай се! Стани!
Холис изстреля последните патрони от автомата си, след това извади пистолета си и зачака. Войниците бяха на петдесетина метра от него и се чуваха подвикванията им. Някой издаде заповед и групата, която идваше откъм бараката, залегна долу в позиция за стрелба. Другите коленичиха и насочиха пушките си към него като отряд за екзекуция. Той изстреля патроните от пистолета си по тях и зачака ответната канонада да разкъса тялото му.
Чакаше, но нищо не се случи. Погледна към мъжете, които бяха коленичили на земята, но вече не ги виждаше; той осъзна, че вероятно и те са залегнали на земята в положение за стрелба.
— Не се предавам! — извика на руски. — Елате и ме хванете!
Чакаше, но никой не му отговори. Чу как някой повръща и стене и разбра. Нервнопаралитичният газ идваше от север и бе достигнал първата група войници, преди да стигне до него. Забеляза, че прожекторите на кулите вече не шареха по земята, а бяха насочени неподвижно във въздуха.
Погледна назад към войниците, идващи откъм бараката, и видя, че те продължават да се движат през тревата. Холис стоеше прав с изваден пистолет и очакваше или нервнопаралитичният газ, или някой от войниците да го достигне.
Небето беше чисто и от север продължаваше да подухва лек ветрец. Не усещаше особено силен страх от смъртта, защото дълбоко в себе си бе убеден, че само благодарение на няколко секунди, подарени му от случайността в пристанището на Хайфон, не бе прекарал последните петнадесет години от живота си тук. Съдбата му бе отпуснала още малко време, но то бе време, дадено на заем, и сега бе дошъл моментът да си плати дълга, както винаги бе знаел, че ще стане.
Вече си имаше един гроб в Арлингтън и едва ли за някого имаше голямо значение дали прахът, положен вътре, е наистина от него, или пък е на някой нещастен руснак. Всички му бяха отдали дължимата почит и продължаваха да живеят живота си. Тази смърт бе някак си излишна, също както и смъртта на всички американски пилоти тук. Но всъщност той си даваше сметка, че приемайки да участва в играта на Сет Алеви, сам бе допринесъл за този изход на събитията: затова реши, че е справедливо да бъде тук заедно с всички тези хора, които никога нямаше да се завърнат у дома.
Знаеше, че би могъл да напусне бараката две минути по-рано. Но по причини, които Сет Алеви разбираше по-добре от него, бе останал — беше се почувствал твърде свързан с Алеви, твърде въвлечен в неудържимо привличащата го лудост на този човек.