Страница 52 из 63
Холис залегна до вратата с АК-47 в ръка и изстреля всичките тридесет патрона от пълнителя в хоризонтален откос под дърветата, но в отговор получи съвсем малко изстрели. Погледна обратно към Милс и видя, че вече е изчезнал.
Холис огледа избата и седна, облегнал се с гръб на дървената стена. Алеви коленичи до прозореца и изстреля дълъг откос в черния дим. На пода издрънчаха празните гилзи и бараката се изпълни с миризмата на изгорял барут.
— Добре, Милс и Буров трябва вече да са на борда — каза Холис. — Искаш ли да тръгнеш пръв? Аз ще те прикривам.
— Не, ти тръгни пръв — каза Алеви и погледна часовника си. — Имаме още няколко минути.
Холис тръгна към вратата, след това погледна назад към Алеви.
— Тръгвай — усмихна му се Алеви.
Холис чуваше рева на вертолетните двигатели от поляната.
— Ще излети. Тръгвай с мен.
Алеви седеше облегнат на стената до вратата, но не отговори. Холис помисли, че откакто го познаваше, за пръв път го вижда толкова отпуснат и в мир със себе си.
— Това, което си пуснал от вертолета, не е приспивателен газ, нали?
— Не, не е — отговори Алеви.
— Нервнопаралитичен ли е?
— Да. Използвах зарин. Табун също е добър, но…
— Защо? Защо, Сет…?
— Много добре знаеш защо.
— Но… Исусе Христе, човече… близо триста американци… жените, децата…
— Те не могат да се приберат вкъщи, Сам. Никога няма да могат да се приберат в къщи. Те нямат дом. Това е техният дом. Ти го знаеш.
Холис погледна през прозореца и видя, че димната завеса започва да се разнася. Той прерови чантата и откри последната димна граната и последната кутия полицейски газ. Махна предпазителите на двете и ги изхвърли през вратата. Все още имаше отделни изстрели, насочени към тях, но преобладаващите звуци бяха от повръщане и проклятия.
— Значи Държавният департамент и Белият дом получиха това, което искаха — каза Холис на Алеви. — Това място никога не е съществувало. И ти се съгласи?
— Тръгвай, Сам. Не искам да умреш тук — каза Алеви, като си погледна часовника.
— А ти тук ли смяташ да умреш?
Алеви не му отговори направо, а отвърна:
— На път съм да убия хиляда души. — Той погледна към Холис. — Идеята беше моя. Отровния газ. В името на страната ни.
— Защо „В името на страната ни“?
— Това е компромис. В замяна на това, че ЦРУ и Пентагонът няма да пратят по дяволите мирните инициативи и всички тези глупости, ние можем да задържим колкото искаме от трите хиляди випускници на Школата за магии, които се надяваме да разкрием в Америка. Останалите могат да си вървят без съд и присъда. Това стана възможно благодарение на теб и на списъците на генерал Суриков. Това ни изведе от задънената улица. Ще открием своя собствена Школа за магии в Америка. Разбираш ли?
— Опасявам се, че да.
— Не се прави на проклет бойскаут. Ще съумеем да обърнем разузнавателната им операция срещу самите тях. Ще имаме първокласно училище за нашите агенти, а Буров и Додсън ще бъдат нещо като наставници на курсантите. Добре измислено, какво ще кажеш?
— Идеята твоя ли е?
— Разбира се. Но ще ти призная и още нещо, което не беше моя идея — добави Алеви. — Не трябваше да излезете живи от тук нито ти, нито Лиза. Твоите хора от военновъздушното разузнаване, включително и шефът ти, генерал Вандермулън, се съгласиха на това, макар и с нежелание, признавам.
— Тогава защо…
— О, не съм чак такова животно, Сам. Нима вярваш наистина, че бих могъл да я оставя да умре тук?
— Нищо, което правиш, вече не може да ме учуди, Сет.
— Благодаря. Но това не мога да направя. Колкото до теб… ами аз те харесвам, така че ти давам шанс да се измъкнеш.
Холис чу, че ревът на двигателите се усили.
— А какво стана със Суриков и внучката му, Сет? Излъга ли ме? — попита Холис.
— Опасявам се, че да. Ще останат още малко в Москва. Налага се, иначе в КГБ ще разберат, че именно Суриков е предал Школата за магии. А не можем да допуснем това, преди ФБР да е готово да ги залови всички. Знаеш го.
— Ти си едно гадно копеле.
— Аз съм патриот.
В дървените стени на бараката отново започнаха да се забиват куршуми и Холис ясно различи силния лай на тежка картечница. От стените се разлетяха трески и Холис залегна на земята.
— Залегни.
Няколко куршума улучиха радиопредавателите и те се разпаднаха. Порцелановата камина се разтресе и от нея излетяха облаци дим и пепел. Куршумите улучиха и трите тела, подпрени на отсрещната стена, и Холис чу как те изпуснаха газове, примесени с миризмата на смъртта. Холис се пресегна и придърпа към себе си един автомат АК-47, след това се претърколи по пода и стреля срещу някои от близките, проблясващи в тъмнината дула.
— Тук са, съвсем пред бараката. — Алеви явно не се вълнуваше от това. Остана да седи облегнат на стената.
— И за да прибавим към нанесените щети и малко оскърбление, моите хора ще измъкнат семейство Келъм оттук — отбеляза Алеви. — Те ще станат преподаватели в американската школа. Много са способни и проявяват желание да ни сътрудничат срещу обещанието да не ги хвърлим в Москва река.
— Каква гадост! — отзова се Холис и зареди нов пълнител. — Хората, които се предполагаше, че трябва да измъкнеш оттук, ще умрат…
— Точно така. При това доста безболезнено. Заринът е с много бързо действие.
— Според плана Лиза и аз също е трябвало да умрем. А садистът Буров ще живее, шибаните Келъм също ще живеят, а Суриков и внучката му, които рискуваха живота си за нас, остават тук, и Додсън, когото всички искахте да ликвидирате, за да му затворите устата, пътува от едно място, където е бил погребан жив, към друго, където също ще бъде погребан жив — в новата ти проклета…
— Горе-долу това е. Единственото изключение е Додсън, той беше твоя идея. Аз исках генерала. Както и да е, Чарли Банкс и бандата му са удовлетворени. Твоите хора също не са недоволни, защото честта на безследно изчезналите пилоти ще остане неопетнена. Нямаше да е лесно да се обясни това глупаво предателство…
— Те не са…
— Те са. И е напълно излишно да добавям, че ЦРУ получи онова, което искаше.
— А ти? Ти получи ли онова, което искаше, Сет?
— Предполагам, че да. Мисля, че просто получавам онова, което заслужавам.
— Разбираш ли колко чудовищно е всичко това? — Холис погледна Алеви на слабата светлина в бараката.
— Напълно. Но разбираш ли колко гениално е също така? Това е класическо преобръщане на една мащабна шпионска операция срещу нас в истински крах за тях. Спечелихме още малко време, в което дебелият декадентски Запад ще успее да износи много чифтове джинси, да си поиграе на демокрация, да поговори за мир и разбирателство, да напише още книги за диети…
Холис се хвърли през стаята и удари Алеви. Притисна раменете му към пода и приближи лицето си до неговото:
— Разбираш ли какво си направил? Нима всички във Вашингтон са напълно полудели?
— Те са изплашени до смърт, това е! — изкрещя му Алеви. — Слезте от белия кон, генерал Холис. Това е отчаяна борба за оцеляване! — той отблъсна Холис и седна.
— Тогава всички вие просто не схващате същността, по дяволите! — извика Холис. — Не можем да оцелеем, ако станем като тях! Хората като Суриков и внучката му… Ние сме тяхната светлинка в ограждащата ги тъмнина. Не разбираш ли, Сет? Току-що преживях две шибани седмици в тоталитарното общество. Ние с теб живяхме тук две години, Сет. Господи, човече, нищо ли не си научил?
Алеви извади пистолета си и го насочи в лицето на Холис.
— Не ми трябват проклетите ти лекции. По дяволите, знам какво съм направил. Признай поне, че трябваше да се направи. Или просто си затвори устата.
Холис лежеше прострян на пода, заслушан в приближаващите изстрели. Чуваше офицерските заповеди, подготвящи последния щурм през откритото пространство между пътя и бараката. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви:
— Добре… разбирам.
Помисли си за Джейн и Тим Ландис и за малкото им момченце. Припомни си мълчаливото страдание на генерал Остин, недооценената смелост на капитан Пул и трагедията на всички американци, които беше срещнал, както и на техните жени и деца. Сети се и за лекарката, която го беше прегледала, и за другите политически затворници, станали жертва на тази лудост. Помисли си за миг дори за курсантите, особено за онези, които бяха надигнали глас в увеселителната зала, както и за петстотинте или шестстотинте войници от отряда за охрана, които в известен смисъл не можеха да бъдат упреквани за нищо; там бяха и жената на Буров, и майка му, и дъщеря му.