Страница 63 из 63
— Това е добра идея — отбеляза Холис.
Дъвчейки замислено маслена бисквита, Милс каза:
— Любопитен съм да разпитам Додсън и Буров. Това ще бъде много интересна задача. Чудя се как ще се отнасят един към друг в друга среда.
— Никой да не се смее, но възнамерявам да се върна в Русия някой ден — Лиза огледа всички, седнали около масата. — Кълна се, че ще го направя.
Никой не се разсмя.
— Аз също — каза Холис.
О’Шей се изправи и погледна Бренън и Милс.
— Защо да не потърсим спалното помещение и да не подремнем?
Милс и Бренън се изправиха.
— Ще надникна в болничната стая — каза Милс на Холис — и ще поддържам връзка с мостика за евентуални радиограми или засичане на неприятелски съдове на радара. Но имам чувството, че успяхме да се измъкнем. Победихме ги.
— Трябваше да го направим — отговори Холис.
Милс си взе черната маска и тръгна към вратата.
— Забелязах, че хъркаш, когато беше задрямал във вертолета — каза Милс на Холис. — Защо не останеш да спиш някъде другаде?
Милс и Бренън излязоха от каютата. Лиза и Холис се спогледаха през масата.
— Изглеждаш тъжен — най-сетне промълви Лиза.
Холис не отговори.
— Всички сме тъжни, Сам — каза Лиза. — Щастливи сме, че спасихме собствените си кожи, но ни е мъчно за другите.
— Това беше последното и най-страшно предателство. Правителството вече бе изменило веднъж на тези мъже и сега го направи отново. Заровихме последните отломки и свидетелства от войната в земята, завинаги.
— Защо не се опиташ да оставиш всичко това в миналото?
— Ще се опитам. Сега, когато кръгът се затвори, вече няма смисъл да вървя по този път, защото това би означавало да се въртя в безкраен кръг. Ще се опитам да продължа напред.
Лиза извади сатинирана кутийка от джоба си, остави я на масата и я отвори. Известно време се взира в съдържанието й, после взе кехлибарения наниз и го обви около пръстите си.
— Сет ми го даде, докато те чакахме пред къщата на Буров. Може ли да го задържа?
— Разбира се. Само не го носи — добави Холис.
Тя го погледна и разбра, че говори сериозно. Постави огърлицата обратно в кутийката и я затвори.
Холис извади няколко смачкани листа хартия от джоба си и ги разстла на масата, като ги притисна с оловните фигурки за маркиране на карти.
— Това са имената на хората, на живите и на мъртвите… сега вече всички са мъртви, които са били в Школата за магии от самото й създаване досега.
— Това ли ти даде Луи Пул?
— Да. — Той се взря в намачканата хартия. — Симс… тук е и Симс… — Той се вгледа в далечината и каза: — В мемориалните паметници на жертвите от виетнамската война до имената на безследно изчезналите слагат кръстчета.
— Да, виждала съм ги.
— И когато смъртта на някой от безследно изчезналите се потвърди, около кръстчето издълбават кръг. — Той погледна към Лиза. — Искам тези хора да бъдат официално обявени за мъртви и семействата им да бъдат известени за това. Искам да използвам този списък за нещо смислено.
— А този списък — попита Лиза, като кимна — не е ли опасно да го имаш… Искам да кажа, след като се смята, че Школата за магии никога не е съществувала?
— Мисля, че за нас би било по-опасно да го нямаме. Това е единственото реално доказателство, което ние с теб притежаваме, за съществуването на Школата за магии. Това е нашата застраховка за живот.
Тя кимна с разбиране.
— Ще го изпратя с писмо на баща ми в Япония — каза Холис. — Ще накарам някой моряк да пусне писмото в Ливърпул, преди да напуснем кораба. След това, когато, пристигнем в Лондон, ще си поговорим за много неща с нашия приятел, господин Банкс. — Той я погледна. — Е, а ти какво искаш да получиш от всичко това?
— Аз го получих — усмихна се тя. — Теб.
Той й се усмихна в отговор.
— А имаме и убиеца на Грегъри Фишър — добави тя. — Да, зная, че Буров не е единственият убиец. Системата е тази, която убива. Но така ще има поне малко справедливост.
Холис си сръбна от кафето. Лиза се прозя. Слънцето се промъкваше между закрилите небето облаци и лъчите му проникваха през люковете и се задържаха за малко на масата.
Вратата се отвори и един моряк влезе и каза:
— Капитанът иска да знаете, че задминахме Кронщад. Сега вече без съмнение сме в независими международни води.
— Благодаря.
— Още една крачка към дома — погледна Лиза към Холис.
— Ще се приберем — Холис се изправи и отиде пред люка на десния борд. Известно време той се взира в морето, а когато се обърна, откри, че Лиза е застанала зад него. Те се вгледаха един в друг, след това тя импулсивно го прегърна.
Стюардът отвори вратата на каютата, промърмори нещо и излезе.
— Господи, Сам — каза тя, като зарови лице на гърдите му, — толкова съм уморена… Може ли да се любим тази сутрин? Родителите ми са погребали дъщеря си… Те ще се побъркат от радост, като ме видят… Ела с мен вкъщи… Искам да те запозная със странното си семейство… Сам, може ли да си поплача за Сет? Нали може?
— Разбира се. Ти цялата трепериш. Нека те заведа до стаята ти.
— Не, прегърни ме — каза тихо тя. — Не можем ли да се престорим, че след като обядвахме на Арбат, сме излетели за Ню Йорк и междувременно просто нищо не се е случило?
— Не, не можем. Но можем да направим така, че всичко това да има някакъв смисъл. Да се опитаме да разберем цялата тази бъркотия в отношенията между нас и тях. Може би ще се опитам да ти разкажа за съветските военновъздушни сили, а ти ще ми обясниш творчеството на Гогол. Така и двамата ще научим по нещо, от което никой друг не се интересува.
— Ще ми бъде приятно — тя се разсмя и го притисна по-силно към себе си. — По-късно ще ти разкажа една руска приказка, за да те приспя.
Те дълго стояха мълчаливи, заслушани в шума на двигателите и на морето, усещайки под краката си люлеенето на кораба и движението му напред на запад, далеч от Русия.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4464
Издание:
Нелсън Демил. Школа за магии
Книга втора
Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова
Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева
Технически редактор: Мария Иванова
Художник: Камен Стоянов
ИК „Матекс“ — София, 1994 г.
ISBN: 954-508-015-9