Страница 54 из 63
Но на Алеви, готов да умре в името на убежденията си, можеше да прости всичко това. Ала хора като Чарлз Банкс или като онези, които си играеха с човешките съдби и държавите по света като с шахматни фигури, бяха нещо друго. Те бяха тези, помисли той, които имаха нужда от миризма на барут, мъртви тела и газ, за да бъдат върнати към реалността.
Холис затвори очи и извика във въображението си образа на Лиза — такава, каквато беше първият път, когато я забеляза в дежурния кабинет в нощта на изчезването на Фишър. Вгледа се назад в спомените си и си даде сметка, че в оная нощ между тях бе станало нещо. Още от самото начало той знаеше докъде ще ги отведе то, така както съзнаваше, че цялата тази история с Фишър и Додсън има вероятност да го доведе именно до този момент. И тъй като предчувствията му си противоречаха, той се бе опитал да се отдалечи от нея. И ако съжаляваше за нещо, то бе, че можеше да я обича повече, да й даде онова, което тя с такова желание бе дарила на него.
Надигна се вятър. Той дълбоко си пое дъх. Миризмата на боровете и влажната земя бе все така приятна и неподправена, защото още не бе примесена със сътворените от човека смъртоносни изпарения. Почувства, че леко му се повдига, и изпита странно усещане за пощипване по кожата. Запита се защо газът вече убива руснаците, които са по-далеч от него по посоката на вятъра, преди да е убил самия него.
С отдалечената част на съзнанието си долови равномерното пърпорене на перки. Помисли си, че приличат на крилете на черните ангели, които идват да вземат душата му. Вятърът се усили и той отвори очи. Небето над главата му бе черно като катран и Холис забеляза, че тъмнината се спуска над него като нещо осезаемо. След това видя крилете на ангелите да се въртят в нощното небе и осъзна, че това не е предизвикана от газа халюцинация, а вертолет, който разчиства въздуха около него, създавайки малко островче живот в мъртвата зона.
— Не! Вървете си! — Холис поклати глава. Пристанището в Хайфон беше големият му шанс. Заслужаваше го, но този тук — не. — Вървете си!
Вертолетът се дръпна малко встрани и той видя, че Лиза е коленичила до отворената врата на десет фута височина и протяга ръце към него. До нея стоеше Бренън, Милс надничаше през прозореца. О’Шей седеше в пилотското кресло и управляваше вертолета с умение, значително надвишаващо способностите му.
Холис поклати глава и им махна да си вървят.
— Сам! Моля те! — Тя се наведе още по-силно през вратата и Бренън я бутна назад, след което хвърли към него въже с примка на края.
За момент вертолетът увисна във въздуха и Холис видя, че трябва да се бори с вятъра, вдиган от перките му. Разбра, че О’Шей ще остане там, докато се разбие или пък всички бъдат умъртвени от газа. Холис пъхна клупа на въжето под мишниците си и почувства как тялото му се издига над земята, залюлява се, а после престана да усеща каквото и да било.
42.
Сам Холис усещаше как тялото му се рее в черното пространство. Чувството за безтегловност и полет беше успокоително и приятно, искаше му се никога да не го напуска, но постепенно осъзна, че не се носеше във въздуха, а седеше неподвижно.
Отвори очи в тъмнината и се взря в далечните светлини, докато те съвсем се приближиха и възприеха познатата форма на командно табло в пилотска кабина. Съсредоточи вниманието си върху часовника пред него и видя, че е близо шест часът. Предположи, че е сутрин. Обърна глава и погледна О’Шей, седнал в пилотското кресло до него.
— Къде, по дяволите, отиваш?
— Здравей — погледна го О’Шей. — Добре ли се чувстваш?
— Чудесно. Отговори на въпроса ми, капитане.
Лиза се наведе през седалките и го целуна по бузата.
— Здравей, Сам — хвана ръката му тя.
— Здравей и ти. Здравейте всички там отзад. Къде отиваме, по дяволите? Посолството е само на двадесет минути.
— Не можем да отидем в посолството с този товар, генерале — каза Бърт Милс, който седеше зад него. — Капитан О’Шей, Бил и аз официално сме в Хелзинки. Вие с Лиза официално сте мъртви. Додсън е умрял преди близо двадесет години, а Буров е може би най-големият ни проблем.
Холис кимна. Знаеше всичко това.
— Отиваме към залива.
— Да, сър. Към Финландския залив — отговори О’Шей. Имаме среща с един кораб. Поздравления за повишението — добави той.
Съвсем по военному, помисли Холис. Не поздравления за това, че е останал жив — повишението беше по-важно.
— Благодаря — изръмжа той.
— Как се чувстваш? — попита Милс.
Холис раздвижи краката, после ръцете си и не усети да има проблеми с координацията на движенията. Виждаше добре, а и останалите му сетива изглеждаха наред. От ризата си долови слаб мирис на повръщано, но не беше изпразнил нито пикочния си мехур, нито червата, което беше добре. Осъзна, че дясната страна на лицето му е изтръпнала, докосна бузата си с пръсти и откри, че мястото, където зъбите на Буров бяха разкъсали плътта му, е покрито с марля. Предположи, че изтръпването се дължи на местна упойка, а не на въздействието на нервнопаралитичния газ.
— Добре съм. — Той се обърна и погледна към Милс. — Пралидоксим ли си сложил?
Милс кимна, признавайки, че ставаше въпрос за антидот срещу нервнопаралитичен, а не приспивателен газ.
— Имах ли конвулсии?
— Леки. Но ако сега се чувстваш добре, значи си добре. С това нещо е така.
— Не мислех, че може да ти прилошее толкова от приспивателен газ — каза Лиза.
Никой не й отговори. Холис се обърна и огледа тъмната кабина. Лиза бе коленичила на пода между седалките, Милс беше точно зад Холис, а Бренън миролюбиво спеше на седалката зад гърба на О’Шей. На двете места отзад бяха Додсън и Буров. Доста странни съседи, помисли той. Те се държаха изправени благодарение на ремъците, препасани през раменете им.
— Додсън ще се оправи — каза Милс. — Трябва му само обилна храна. Буров… е, ще се наложи да му се прекрои лицето. Надявам се да няма мозъчни контузии.
— Той има вродени мозъчни увреждания — отговори Холис. Почувства, че Лиза стиска ръката му, и като си спомни за изпитаните угризения, стисна в отговор нейната. — Радвам се, че те виждам.
— Чаках те, но… — каза тя.
— Не трябваше да ме чакате, не трябваше и да се връщате и да подлагате всичко на риск.
— Гласувахме и аз загубих — каза Милс. — Нищо лично, генерале. Просто за информация. И също за информация: и вие със Сет не трябваше да ме чакате. Но благодаря.
Холис се обърна отново напред и огледа уредите на командното табло, като погледът му спря върху индикатора за горивото.
— На какво разстояние сме от залива?
— Въз основа на средната скорост и времето на полета досега — отговори О’Шей, — предполагам, на сто и петдесет възела. Имам навигационна карта на терена, но не виждам никакви ориентири на земята. Насочваме се към Ленинград. Щом видим светлините на града, ще променим курса.
Холис погледна към индикаторите за скорост и височина на полета. Летяха със 150 километра в час на височина 1600 метра. Погледна оборотомера и тахометъра, след това провери налягането и температурата на маслото, на акумулатора и на изхвърляните от двигателя газове. Като се имаха предвид теглото на товара и излишното разстояние, вертолетът се справяше добре. Единственият проблем според него беше горивото: изглежда, то просто не беше достатъчно. Почука по индикатора за бензина, за да види дали стрелката мърда.
О’Шей помисли, че Холис иска да обърне внимание на съществуващия проблем, и тихо каза:
— Не знам — насили се да се усмихне и използва една стара пилотска шегичка: — Може да ни се наложи да преплуваме последните сто ярда.
— Изразходвали сте известно количество гориво, като сте се върнали да ме вземете — отзова се Холис.
О’Шей не отговори.
Известно време всички мълчаха и Холис забеляза, че въпреки въодушевлението, последвало крайно рискованото им измъкване, настроението в кабината не бе възторжено. Подозираше, че мислите на всички са насочени назад, към Школата за магии, и напред, към Финландския залив. „Тук“ и „сега“ нямаха значение, както ясно демонстрираше Бренън.