Баудолино

— Бях прекалено малък, за да бъда приет веднага между щастливците, и бях прикрепен като слуга на един евнух от замъка, който се грижеше за техните удоволствия. Но чуй сега какво открих. През тези пет години аз изобщо не видях ни помен от прочутата градина, защото младежите бяха държани в редица, оковани в онзи напечен от слънцето двор. Всяка сутрин евнухът измъкваше от един долап сребърни съсъди, пълни с течност, гъста като мед, но зеленикава на цвят, минаваше пред всеки от затворниците и ги хранеше с нея. Те я поглъщаха жадно и започваха да описват на себе си и на другите всички наслади, за които се говори в легендата. Разбираш ли, по цял ден стояха с отворени очи и се усмихваха блажено. Привечер, когато се уморяваха, започваха да се смеят, понякога тихичко, друг път без задръжки, и след това заспиваха. Така че докато растях, аз постепенно разбирах измамата, на която бяха подложени от Алоадин: живееха оковани, а си внушаваха, че живеят в Рая, и за да не изгубят тези блага, се превръщаха в оръдия на своя отмъстителен господар. А ако се върнеха живи, изпълнили задачата си, отново се озоваваха в прангите, но си връщаха това, което зеленият мед ги караше да бълнуват.

— А ти?

— Една нощ, докато другите спяха, аз се промъкнах там, където се пазеха сребърните съсъди със зеления мед, и вкусих от него. „Вкусих“ ли казах? Погълнах цели две лъжици и веднага започнах да виждам невероятни неща…

— В градината ли се озова?

— Не, може би другите са сънували градината, защото при пристигането им Алоадин им е разказвал за нея. Мисля, че зеленият мед прави човек да вижда това, което желае дълбоко в себе си. Аз се намерих сред пустинята и по-точно в един оазис, и виждах да пристига някакъв приказен керван, с камили, окичени с пера, и множество маври с пъстри тюрбани, които биеха барабани и цимбали. А зад тях, на носилка под балдахин, носен от четирима исполини, се приближаваше Тя, принцесата. Не мога да ти я опиша каква беше, беше толкова… как да кажа… ослепителна, че си спомням само един блясък, едно невероятно сияние…

— А какво й беше лицето, красиво ли беше?

— Не видях лицето й, беше забулена.

— Но тогава в кого си се влюбил?

— В нея, защото не я видях. Разбираш ли, тук, в сърцето ми нахлу една безмерна нежност, една слабост, която така и не се стопи. Керванът се отдалечаваше към дюните, аз разбирах, че никога вече няма да видя тази гледка, казвах си, че трябва да последвам това създание, но на сутринта започнах да се смея, тогава мислех, че е от радост, но всъщност това беше ефектът, който дава зеленият мед, щом силата му започне да отслабва. Събудих се, когато слънцето вече беше високо в небето и евнухът насмалко да ме изненада заспал на онова място. Тогава реших, че трябва да избягам, за да открия далечната принцеса.

— Но нали си разбрал, че е само от действието на Зеления мед…

— Да, видението беше измамно, но другото, което вече чувствах в себе си, не беше, то беше живо желание. А желанието, когато го изпитваш, не е илюзия, то е истинско.

— Но е било желание, породено от една илюзия.

— И все пак оттогава никога не пожелах да изгубя това свое желание. То беше достатъчно, за да му се посвети един живот.

Накратко, Абдул намерил начин да избяга от замъка и успял да се прибере при своето семейство, което вече го смятало за умрял. Баща му се тревожел, че Алоадин ще иска да си отмъсти, и го изпратил в Париж, далеч от Светата земя. Преди да избяга от Алоадин, Абдул бил взел един от съсъдите със зелен мед, но, както обяснил на Баудолино, никога повече не опитал от него от страх да не би прокълнатата течност да го върне в същия онзи оазис, за да преживява вечно своя екстаз. Не знаел дали ще устои на вълнението. Принцесата вече била с него и никой не можел да му я отнеме. По-добре било да я има като цел, отколкото да я притежава в един неистински спомен.

След това, с течение на времето, за да намира сили за своите песни, в които принцесата неизменно присъствала със своята отдалеченост, се осмелявал да опитва от меда, но само на върха на лъжицата, колкото да усети вкуса му с езика си. Получавал краткотрайни видения, и така бил направил и тази вечер.

Историята на Абдул заинтригувала Баудолино и той бил съблазнен от мисълта да получи и той видение, в което, макар и за кратко, да му се яви императрицата. Абдул не можел да му откаже да опита. Баудолино усетил само лека скованост и желание да се смее. Чувствал, че умът му е възбуден, но странно — не от образа на Беатрикс, а от мисълта за отец Йоан, — дотолкова, че се запитал дали истински предмет на неговото желание не е по-скоро онова недостижимо царство, а не господарката на сърцето му. Станало така, че същата вечер Абдул, вече почти освободен от въздействието на меда, а Баудолино леко опиянен, се впуснали в разговор за отеца, и то поставяйки си именно въпроса за неговото съществуване. И тъй като, изглежда, силата на зеления мед се криела в това да прави осезаеми нещата, които никой не бил виждал, и двамата стигнали до извода, че отецът съществува.

— Съществува — заявявал Баудолино, — защото няма доводи, които да се противопоставят на неговото съществуване.

— Съществува — съгласявал се Абдул, защото бил чувал от един монах, че отвъд страната на мидяните и персите имало християнски царе, които водели войни с езичниците от тези места.

— Кой е този монах? — запитал жадно Баудолино.

— Борон — отвърнал Абдул.

И ето че на другия ден двамата тръгнали да търсят Борон.

Той бил монах от Монбелиар, който пътувал непрекъснато като своите събратя и се спирал ту в Париж (където посещавал библиотеката на Сен Виктор), ту кой го знае къде, защото явно осъществявал някакъв свой план, за който не разказвал никому. Бил с голяма рошава глава и очи, зачервени от дългото четене на светилник, но личало, че е ковчег, пълен със знания. Още при първата среща, естествено в кръчмата, той ги омаял, като им задал изтънчени въпроси, върху които техните професори можели да дискутират в продължение на дни, като дали спермата може да се замрази, дали проститутките могат да забременеят, дали потта на главата е по-миризлива от тази на другите телесни части, дали ушите почервеняват, когато човек се срамува, дали един мъж се натъжава повече от смъртта, отколкото от сватбата на своята любовница, дали благородниците трябва да имат клепнали уши или дали състоянието на лудите се влошава при пълнолуние. Въпросът, който най-силно го вълнувал, бил този за съществуването на празното пространство. По него се смятал за по-знаещ от всеки друг философ.

— Празното пространство — говорел Борон вече с надебелял език — не съществува, защото природата изпитва ужас от него. Че не съществува е видно преди всичко по философски причини, защото ако съществуваше, щеше да бъде или вещество, или случайно отсъствие на такова. Материално веществото не е, защото, ако беше, би било тяло и би заемало място, а не е и безплътно вещество, защото в такъв случай щеше да бъде надарено с разум като ангелите. Не е случайно отсъствие, защото случайностите съществуват само като атрибути на веществата. Освен това празното пространство не съществува по физически причини: вземи един цилиндричен съд…

— Но защо е толкова важно за теб да докажеш, че празното пространство не съществува? — прекъснал го Баудолино. — Защо толкова те интересува?

— Интересува ме, интересува ме, защото може да бъде или промеждутъчно, тоест между тяло и тяло в нашия подлунен свят, или отвъдно, тоест оттатък вселената, която виждаме, затворено в голямата сфера на небесните тела. Ако е такова, в това празно пространство биха могли да съществуват други светове. Но ако пък се докаже, че промеждутъчното празно пространство не съществува, ще имаме още по-малко основания да допускаме съществуването на отвъдно пространство.

— Но какво те интересува дали съществуват други светове?

— Интересува ме, интересува ме, защото ако съществуват, нашият Господ Бог ще е трябвало да се принесе в жертва във всеки един от тях, и във всеки един от тях да освещава виното и хляба. И следователно върховният предмет, който е свидетелство и доказателство за това чудо, няма да бъде единствен, биха съществували много негови копия. И тогава каква стойност би имал моят живот, ако не зная, че има един-единствен върховен предмет, който трябва да открия?