Баудолино

Отначало обсадата се извършвала по правилата на войната между християни. Бойците на Крема, подпомогнати от миланчани, направили няколко успешни излаза и пленили множество имперски войници. Кремонците (които от омраза към братята си от Крема били тогава, заедно с хората от Павия и от Лоди, на страната на империята) построили свръхмогъщи обсадни машини и били повече обсаждащи, отколкото обсадени, но така ставало по това време. Имало великолепни сблъсъци, както с удоволствие разказвал Поета, и всички си спомняли как императорът събрал от гражданите на Лоди двеста празни бъчви, заповядал да ги напълнят с пръст и да ги хвърлят в рова, след това наредил да ги затрупат с пръст и дърва, които тези от Лоди докарали с повече от две хиляди коли, така че станало възможно да се мине с дървените чукове, наречени „котки“, и да рушат с тях стените.

Но когато тръгнали да нападат с най-голямата от дървените кули, тази, която били построили хората от Кремона, и обсадените изсипали върху нея такава градушка от камъни с техните мангани 20, че насмалко да я съборят, императорът побеснял от гняв. Наредил да хванат няколко души от Кремона и Милано и да ги вържат отпред и отстрани на кулата. Смятал, че обсадените, щом видят пред себе си свои братя, братовчеди, синове и бащи, няма да посмеят да стрелят. Не предвидил обаче колко силен може да бъде и гневът на хората от Кремона — и на тези, които били на стените, и на тези, които били завързани отвън. Именно последните викали на своите братя да не мислят за тях и онези от стените със стиснати зъби и сълзи в очите, убийци на собствените си роднини, продължили да обстрелват кулата, като убили деветима от своите.

Милански студенти, които пристигнали в Париж, се кълнели пред Баудолино, че към кулата били вързани и деца, но Поета го убедил, че слухът не е верен. Истина било, че дори императорът бил впечатлен от това развитие на нещата и заповядал да развържат останалите пленници. Но хората от Кремона и миланчаните, побеснели от това, че са били принудени да убият другарите си, хванали в града няколко пленници — алемани и от Лоди, качили ги на бойниците и ги умъртвили хладнокръвно пред очите на Фридрих. Той пък наредил да доведат пред стената двама пленници от Крема и там ги осъдил на смърт като разбойници и клетвопрестъпници. Тогава от Крема съобщили, че ако Фридрих ги обеси, те ще избесят всички негови хора, които се намирали в града като заложници. Фридрих отвърнал, че му се иска да види как ще посмеят да го направят, и наредил да обесят двамата осъдени. В отговор на което кремонците избесили coram populo 21всички заложници. Фридрих, който вече не можел да разсъждава от ярост, накарал да извадят всички кремонци, които му оставали, наредил да издигнат цяла тора от бесилки пред града и бил на път дати избеси всичките. Епископи и отци се спуснали към лобното място, умолявайки го, че той, който би трябвало да е изворът на милосърдие, не бивало да се състезава по злодеяния със своите врагове. Фридрих се трогнал от тяхната намеса, но не можел да си върне думите назад и затова решил да обеси поне деветима от тези нещастници.

Като чул този разказ, Баудолино се разплакал. Не само че по природа бил миролюбив човек, но и обстоятелството, че любимият му втори баща се е омърсил с толкова престъпления, го убедило да остане да учи в Париж и — по някакъв неясен начин и без сам да го съзнава — го накарало да не се чувства толкова виновен, задето обича императрицата. Върнал се към писането на все по-пламенни писма и на отговори, от които можел да потръпне и най-светият отшелник. Но вече не ги показвал на приятелите си.

Въпреки всичко се чувствал виновен и решил да направи нещо в прослава на своя господар. Отон му бил оставил като свещен завет да измъкне от мрака на слуховете отец Йоан. Затова Баудолино се посветил на търсенето на този незнаен, но — по свидетелството на Отон много известен презвитер.

Тъй като след завършването на третата и четвъртата година на учението си Баудолино и Абдул били изучили правилата на диспута, най-напред се запитали; съществува ли в действителност такъв презвитер Йоан? Но започнали да се питат при обстоятелства, които Баудолино неохотно обясни на Никита.

След като Поета заминал, Абдул се преместил да живее при Баудолино. Една вечер Баудолино се прибрал и заварил Абдул да пее една от най-хубавите си песни, в която мечтаел да срещне своята далечна принцеса, но изведнъж, като я видял съвсем близко до себе си, започвало да му се струва, че отстъпва заднишком. Баудолино не разбирал дали от музиката, дали от текста, но образът на Беатрикс, който бил изникнал пред него, докато слушал песента, се отдръпнал и се стопил в нищото. Абдул пеел и песента му звучала по-очароваща от всякога.

Като завършил своята песен, той се отпуснал на пода изтощен. За миг Баудолино се изплашил да не би да е припаднал и се навел над него, но Абдул вдигнал ръка, сякаш да го успокои, и се разсмял тихо, ей така, без причина. Смеел се и цялото му тяло треперело. Баудолино се уплашил, че има треска, но Абдул, все така смеейки се, му казал да го остави, че ще се успокои, че много добре знае какво му става. И накрая, притиснат от въпросите на Баудолино, решил да сподели своята тайна.

— Слушай, приятелю. Взех малко зелен мед, съвсем малко. Зная, че това е дяволска съблазън, но понякога ми трябва, за да пея. Слушай и не ме укорявай. Когато бях малък, в Светата земя чух една вълшебна и страшна история: недалеч от Антиохия имало едно сарацинско племе, което обитавало замък, достъпен само за орлите. Техният господар се наричал Алоадин и внушавал голям страх както у сарацинските, така и у християнските князе. Говорело се, че в средата на замъка му има градина, пълна с най-различни видове плодове и цветя, където текли канали с вино, мляко и вода, а наоколо танцували и пеели девойки с несравнима красота. В градината можели да живеят само младежи, които Алоадин отвличал и в този рай на удоволствията приучвал да живеят само в наслада. И казвам наслада, защото, както слушах да си шепнат възрастните — и почервенявах смутен — тези девойки били щедри и готови да задоволят всички желания на гостите, доставяли им неземни и — представям си — изтощителни радости. Тъй че естествено, който бил попаднал на това място, на никаква цена не искал да го напусне.

— Бивало си го е тоя твой Алоадин — усмихнал се Баудолино, докато бършел челото на приятеля си с влажна кърпа.

— Така си мислиш — прекъснал го Абдул, — защото не знаеш истинската история. Една сутрин един от младежите се събудил окован във вериги в някакъв мизерен, напечен от слънцето двор. След като се мъчил няколко дни там, бил изправен пред Алоадин и се хвърлил в нозете му, заплашвайки, че ще се самоубие, и молейки го да го върне към удоволствията, без които вече не можел да живее. Тогава Алоадин му разкрил, че той е изпаднал в немилост пред Пророка и че може да си възвърне неговата благосклонност само ако прояви готовност да извърши един голям подвиг. Дал му един златен кинжал и му казал да тръгне на път, да отиде в двора на един господар, негов враг, и да го убие. По такъв начин щял да заслужи това, което желаел, а ако загинел, щял да отиде в Рая, който по всичко приличал на мястото, от което бил прогонен, и дори бил по-добър от него. Така младежът разбрал, че Алоадин имал огромна власт и внушавал страх у всички съседни владетели, без значение дали били маври, или християни, защото неговите пратеници били готови да срещнат всякаква опасност.

— Щом е тъй — отбелязал Баудолино, — предпочитам една от нашите парижки кръчми с техните момичета, които получаваш и без да плащаш. Но какво общо има тази история с теб?

— Има общо, защото когато бях на десет години, бях отвлечен от хората на Алоадин. И останах при тях пет години.

— И на десет години си се радвал на момичетата, за които ми разказа? И след това си бил изпратен да убиеш някого? Абдул, какви ми ги разправяш? — угрижен попитал Баудолино.

20

Вид метателни машини. — Бел.пр.

21

Пред очите на народа (лат.). — Бел.пр.