Баудолино

Установявайки обаче, че Никита слабо разбира латинския, той му го преведе приблизително: „Блуждая като кораб, лишен от кормчия така, както птицата лети по небесните пътища… Но какъв приятен е трудът, налаган от Венера, за който не знаят жалките души…“

Когато Баудолино показал тези и други стихове на Поета, онзи пламнал от завист и срам, със сълзи на очи признал, че безплодието изсушава въображението му, и проклинайки неспособността си, се развикал, че би предпочел да не може да обладава жена пред това да се усеща неспособен да изрази чувството, което изпитва — и което било точно това, което Баудолино бил изразил така добре, че му идело да се запита дали не е надникнал в сърцето му. И после споделил колко би бил горд с него баща му, ако научел, че синът му пише толкова хубави стихове, още повече че рано или късно все пак щяло да се наложи да оправдае през семейството си и пред света този прякор „Поета“, който наистина го ласкаел, но и го карал да се чувства като „poeta gloriosus“, като самохвалко, който си присвоява незаслужена чест.

Баудолино толкова се трогнал от отчаянието му, че му връчил ръкописа, дарявайки му стиховете си, за да ги показва като свои. Скъп дар, защото станало така, че за да разкаже нещо ново на Беатрикс, Баудолино й изпратил тези стихове, приписвайки ги на своя приятел. Беатрикс ги прочела на Фридрих, Райналд от Дасел ги чул и като човек, който обичал изящното слово, макар винаги да бил зает с дворцовите интриги, заявил, че би желал да има Поета на служба при себе си…

Точно същата година Райналд бил удостоен с високото звание архиепископ на Кьолн и на Поета мисълта да стане поет на един архиепископ и следователно, както казвал полу на шега, полу с гордост, „Архипоет“, не му се струвала лоша, още повече, че нямал никакво желание да учи, бащините средства не му стигали в Париж и си представял — не без основание, — че придворният поет яде и пие по цял ден, без да има никакви задължения.

Само че за да бъдеш придворен поет, трябва да пишеш стихове. Баудолино му обещал да му напише поне десетина, но не всички наведнъж.

— Разбираш ли — казал му, — не всички велики поети са диарични, някои имат запек, и те са най-великите. Ти трябва да изглеждаш като творец, измъчван от Музите, способен да изцеди най-много едно двустишие от време на време. С тези, които ще ти дам, ще изкараш няколко месеца, но дай ми време, защото нямам запек, но не съм и диаричен. Затова отложи заминаването и изпрати на Райналд някое и друго стихче, за да му доставиш удоволствие. Засега би било добре да се представиш с едно посвещение, една възхвала на своя благодетел.

Прекарал една нощ в писане и му дал няколко стиха, посветени на Райналд:

или: „Най-благородни епископе, прости ми, защото срещам една прекрасна смърт и изгарям от твърде сладка рана: красотата на девойките ми пронизва сърцето и тези, които не успявам да докосна, притежавам поне в мисълта си.“

Никита отбеляза, че латинските епископи са се забавлявали с не твърде свети песни, но Баудолино му отговори, че преди всичко трябвало да разбере, че от един латински епископ изобщо не се изисквало да бъде непременно светец, особено ако бил канцлер на империя; и на второ място, че Райналд — твърде малко епископ и твърде много канцлер — бил, разбира се, почитател на поезията, но повече склонен да използва дарбата на един поет и за своите политически цели, както, впрочем, щял да направи по-късно.

— Значи Поета е станал прочут с твоите стихове?

— Точно така. В продължение на почти цяла година Поета изпращаше на Райналд в писма, преливащи от славословия, стихотворенията, които му пишех едно след друго, и накрая Райналд пожела този изключителен талант да се яви при него на всяка цена. Поета замина със запас от стихове, достатъчен да изкара цяла година, колкото и да изглежда запечен. Пожъна огромен успех. Така и не разбрах как може човек да бъде горд с една слава, получена чрез просия, но Поета беше напълно доволен.

— И аз се чудя, но на теб. Не разбирам какво удоволствие си изпитвал ти да виждаш своите рожби, приписвани другиму. Не е ли жестоко един баща да даде като милостиня плода на своите чресла?

— Съдбата на кръчмарската поезия е да минава от уста на уста, щастие е да чуваш как я пеят и би било егоистично да искаш да я четеш пред малцина само за да увеличаваш собствената си слава.

Не вярвам, че си толкова смирен. Щастлив си, че още веднъж си станал Принцът на Лъжата, и се хвалиш с това, понеже се надяваш, че един ден някой ще открие твоите любовни послания сред купищата ръкописи на Сен Виктор и ще ги припише кой знае на кого.

— Нямам намерение да изглеждам смирен. Харесва ми, че мога да правя да се случва нещо и да съм единственият, който знае, че то е мое дело.

— Няма разлика, приятелю — каза Никита. — Снизходително ти намекнах, че искаш да бъдеш Принцът на Лъжата, но сега ти ми даваш да разбера, че искаш да си самият Господ Бог.

8. Баудолино в Земния рай

Баудолино учел в Париж, но не преставал да следи какво става в Италия и Германия. Рахевин, подчинявайки се на заповедите на Отон, бил продължил да пише Gesta Friderici, но като стигнал до края на четвъртата книга, решил да преустанови работата, защото му се струвало, че ще е светотатство, ако надвиши броя на Евангелията. Напуснал двора с чувството за изпълнен дълг и понастоящем скучаел в един баварски манастир. Баудолино му писал, че има достъп до необятната библиотека на Сен Виктор, и Рахевин го помолил да го насочи към някои редки трактати, които биха могли да обогатят знанията му.

Баудолино, който споделял мнението на Отон за бедното въображение на нещастния каноник, сметнал за полезно да го подхрани и след като му изброил няколко заглавия на кодекси, които наистина бил видял, му цитирал и други, които направо си измислил, като „De optimitate triparum“ 14от Достопочтения Беда 15, един „Ars honeste petandi“ 16, един „De modo cacandi“ 17, един „De castramentandis crinibus“ 18и един „De patria diabolorum“ 19. Все творби, които предизвикали озадачаване и любопитство у добрия каноник и той побързал да поиска преписи от тези непознати съкровища на науката. Услуга, която Баудолино щял да му направи с удоволствие, за да облекчи угризенията си за онзи пергамент на Отон, който бил унищожил, но като нямал от какво да преписва, бил принуден да излъже, че макар тези произведения наистина да били налице в абатство Сен Виктор, намирисвали на ерес и духовниците не ги показвали никому.

— После разбрах продължи Баудолино пред Никита, — че Рахевин писал на един виден парижки учен, свой познат, като го молел да изиска ръкописите от викторианците, които, естествено, не намерили и следа от такива; тогава обвинили библиотекаря в немарливост и нещастникът трябвало да се кълне, че никога не ги е виждал. Мисля си, че в края на краищата някой от отците, за да оправи нещата, се е заел наистина да напише тези книги и се надявам, че един ден някой ще ги намери.

Междувременно Поета го държал в течение за действията на Фридрих. Италианските общини престъпвали клетвите, изречени на събора в Ронкаля. Договорите изисквали от непокорните градове да съборят стените си и да унищожат военните си машини, но гражданите се престрували, че изравняват рововете около градовете, но рововете си оставали непокътнати. Фридрих изпратил свои представители в Крема, за да ги прикани да побързат, но гражданите на Крема заплашили, че ще убият императорските пратеници, и ако те не се били махнали, щели наистина да бъдат убити. След това в Милано били изпратени не други, а Райналд и един палатински граф, за да определят членовете на градския съвет, защото миланчани не можели хем да казват, че признават имперските права, хем сами да си избират консули. И там пратениците насмалко да оставят кожата си, нищо, че били не какви да е пратеници, а канцлер на империята и палатински граф! И това не стигало, а миланчани обсадили крепостта Трецо и оковали във вериги гарнизона й. После нападнали отново Лоди, но когато му пипвали този град, на императора му причернявало пред очите. И така, за да даде пример за назидание, той стегнал Крема в обсада.

14

„За благородството на карантиите“ — пародийна смесица от лат. и итал. — Бел.пр.

15

Достопочтеният Беда — англосаксонски историк (672–735). — Бел.пр.

16

„Изкуство на честното пърдене“ (лат.). — Бел, пр.

17

„За правилния начин на сране“ (лат.). — Бел.пр.

18

Безсмислено съчетание на латински корени. — Бел.пр.

19

„За родината на дяволите“ (лат.). — Бел.пр.