Баудолино

— Как можеш да вярваш на такава карта — изсмял се Поета, — която ти представя Земята плоска. Нали твърдеше, че е като сфера?

— А ти се чуй как разсъждаваш!. — възмутен му отвърнал Абдул.

— Можеш ли да представиш една сфера така, че да се вижда всичко, което е върху нея? Картата е необходима, за да откриваш пътя, а като вървиш, ти виждаш Земята не кръгла, а плоска. И освен това, макар че е кръгла, цялата й долна част е безлюдна, залята от Океана, тъй че ако би имало хора да живеят там, те би трябвало да ходят с краката нагоре и главата надолу. А за да се представи горната част, напълно достатъчен е един такъв кръг. Но аз ще изуча по-добре картите в абатството, още повече че в библиотеката се запознах с един духовник, който знае всичко за Земния рай.

— Да-да, сигурно е бил там, когато Ева е дала ябълката на Адам — обадил се Поета.

— Не е нужно да си бил на едно място, за да знаеш всичко за него — отговорил Абдул, — в противен случай моряците щяха да бъдат по-мъдри от теолозите.

Това разказваше Баудолино на Никита, за да му обясни как нашите приятели още през първите си години в Париж и още почти голобради, започнали да се запалват по тази история, която години по-късно щяла да ги отведе накрай света.

7. Баудолино пише любовни писма на Беатрикс и стихове за Поета

Настъпила пролетта и Баудолино открил, че неговата любов непрекъснато расте — както се случва с влюбените по това време на годината — и не се уталожва чрез мизерните приключения с простите девойчета, а напротив, сравнена с тях, се засилва, защото Беатрикс, освен с предимствата си като изящност, ум и кралско потекло, имала и друго — своето отсъствие. Абдул пък не преставал да го измъчва, като всяка вечер галел струните на своя инструмент и пеел все нови песни, заради които Баудолино, в желанието си да им се радва пълноценно, научил вече и провансалски.

Баудолино мечтаел и си казвал: „Абдул се измъчва, че няма да зърне никога своята непозната принцеса. Блазе му! По-страшна е моята мъка, защото, рано или късно, някой ден ще видя отново своята любима, пък нямам щастието да не съм я виждал никога, а имам — обратно — нещастието да зная коя е и как изглежда. Но ако Абдул намира утеха да изказва мъката си пред нас, защо аз да не мога да се утешавам, като разказвам на нея своята?“

С други думи, Баудолино се досетил, че би могъл да укроти туптенето на сърцето си, като изложи в писмен вид това, което изпитва, й че нямало да е добре, ако любовта му се лишела от тези съкровища на нежността. И така, късно вечер, докато Поета спял, Баудолино пишел.

„Звездата осветява полюса и луната оцветява нощта. Но мой водач е едно сияйно небесно тяло и ако, прогонила мрака, от изтока изгрее моята звезда, мисълта ми ще разпръсне мрака на страданието. Ти си моята звезда, носителка на светлина, която ще пропъди нощта, а без теб е мрак самата светлина, докато с теб самата нощ е сияйна светлина“

И след това; „Когато съм гладен, ти едничка засищаш глада ми, когато съм жаден, ти едничка утоляваш жаждата ми. Но какво говоря? Ти възстановяваш, но не засищаш. Никога не съм се насищал и никога няма да се наситя на теб…’“И още: „Тъй голяма е твоята нежност, тъй възхитително е твоето, постоянство, тъй дивен е звукът на твоя глас, такива са прелестта и изяществото, които те венчаят, че би бил извънредно неучтив всеки опит да бъдат изразени с думи. Нека се разраства все повече огънят, който ни изгаря, и нека получава той все ново и ново гориво, и колкото по-скрит остава, толкоз повече да бушува, измамил завистливците и вразите, тъй че винаги да остава съмнението за това кой от нас двама ни обича повече, и то така, че между нас непрекъснато да се води прекрасният двубой, в който побеждават и двамата…“

Били чудесни писма и когато ги препрочитал, Баудолино тръпнел и все повече се влюбвал в създанието, което било способно да внуши такава пламенност. Стигнал дотам, че вече не можел да сдържи желанието си да узнае как би се отнесла Беатрикс към такава бурна нежност, и решил да предизвика отговора й. И като се постарал да наподоби нейния почерк, сам си написал:

„На любовното чувство, което се разлива в мен от предсърдието и благоухае повече от всякой аромат, на цветята, жадни за твоята младост, тази, която е твоя в плът и кръв, на цветята, ожаднели за твоята младост, пожелава свежестта на едно вечно щастие… На теб, моя радостна надежда, аз отдавам своята вяра и — с цялата си всеотдайност — самата себе си, докато съм жива…“

„О — веднага й отвърнал той, — бъди здрава, защото в теб е моето щастие, в теб са моята надежда и моят покой. Едва събудил се, душата ми те открива отново в себе си, съхранена завинаги…“

А тя, пламенно: „От онзи първи миг, когато се видяхме, избрах сред всички теб, и избрала те, те пожелах, и пожелала те, те подирих, и подирила те, те намерих, и намерила те, те обикнах, и обикнала те, те възжадувах, и възжадувала те, те поставих в своето сърце над всичко друго… и вкусих от твоя мед… Изпращам ти горещи поздрави, сърце мое, тяло мое, единствена радост моя…“

Тази кореспонденция, продължила няколко месеца, отначало донесла ведрина в измъчената душа на Баудолино, после огромна наслада и накрая нещо като припламваща гордост, тъй като влюбеният не успявал да проумее как можело влюбената да го обича толкова силно. Като всички влюбени и Баудолино бил станал тщеславен, като всички влюбени пишел, че иска ревниво да пази заедно с любимата общата им тайна, но в същото време му се искало всички наоколо да споделят неговото щастие, смаяни от неудържимите чувства на тази, която го обичала.

Така че един ден показал писмата на приятелите си. Не им обяснявал много кой и как осъществявал връзката. Не лъжел, дори казал, че показва тези писма тъкмо защото са рожба на неговото въображение. Но другите двама останали убедени, че лъже именно в това, и само в него, тъй че още повече му завидели на щастието. Тайно в себе си Абдул приписвал тези писма на своята принцеса и тръпнел така, сякаш той ги бил получил. Цоета, който външно показвал, че не отдава значение на тази литературна игра (но в същото време се гризял отвътре, че не е написал такива красиви писма, подтикващи към още по-красиви отговори), и тъй като нямало в кого да се влюби, се влюбил в самите писма — което, изкоментира с усмивка Никита, не е изненадващо, защото когато човек е млад, е склонен да се влюби в любовта.

Вероятно търсейки нови теми за своите песни, Абдул ревниво преписал писмата, за да си ги препрочита нощем в Сен Виктор. Но един ден забелязал, че са изчезнали, и се уплашил, че някой безнравствен каноник, след като ги е сричал сладострастно през нощта, ги е захвърлил сред хилядите ръкописи на абатството. Ужасен, Баудолино заключил писмата в раклата и престанал да пише послания, за да не изложи своята кореспондентка.

Но тъй като все пак по някакъв начин трябвало да даде излаз на младежките си трепети, Баудолино започнал да пише стихове. Ако в писмата бил говорил за своята изключително чиста любов, в новите си занимания той се упражнявал в онази кръчмарска поезия, с която семинаристите от онова време възпявали своя разгулен и лекомислен живот не без известни нотки на меланхолия заради времето, пропиляно във веселбите.

И тъй като искаше да докаже пред Никита своя талант, Баудолино изрецитира няколко стиха, разполовени от цезура: