Баудолино

Мелодията била нежна, акордите събуждали непознати или приспани страсти и Баудолино си мислел за Беатрикс.

— Исусе Христе! — възкликнал Поета. — Защо не умея да пиша толкова хубави стихове?

— Аз не искам да ставам поет. Пея за себе си и толкова. Ако искаш, ще ти ги подаря — предложил Абдул, вече разнежен.

— Не става — отвърнал Поета. — Ако ги преведа от провансалски на немски, на нищо няма да заприличат…

Тримата станали неразделни и когато Баудолино се опитвал да не мисли за Беатрикс, проклетият червенокос мавър взимал гадния си инструмент и запявал песни, които раздирали сърцето на Баудолино:

Баудолино си казвал, че един ден и той ще напише песни за своята далечна императрица, но не знаел как се прави това, защото нито Отон, нито Рахевин му били говорили за поезия, освен когато му преподавали някой свещен химн. За момента използвал Абдул, за да получи достъп до библиотеката на Сен Виктор, където прекарвал дълги сутрини, откраднати от лекциите, движейки устни не над учебници по граматика, а над приказни текстове като историите на Плиний, романа на Александър, географията на Солин и етимологиите на Исидор…

Четял за далечни земи, където живеели крокодили — големи водни змии, които след като изяждали хората, плачели, движели си горната челюст и нямали езици; четял за хипопотами — полухора-полуконе, за горския звяр с магарешко тяло, задник на елен, гърди и плешки на лъв, крака на кон, един раздвоен рог, уста, разцепена до ушите, от която излизал почти човешки глас, и вместо зъби — една голяма кост. Четял за страни, където живеели хора без колена, хора без езици, хора с огромни уши, с които предпазвали телата си от студа, и хора с един крак, които бягали извънредно бързо.

И тъй като не си позволявал да изпраща на Беатрикс чужди стихове, а едва ли щял да посмее да й ги праща, дори сам да ги пишел, той решил, че както на любимата се поднасят цветя и накити, той ще й подари всички чудеса, които откривал. И започнал да й разказва за равнини, където растели дървета, раждащи брашно и мед, за планината Арарат, на чийто връх при ясно време се забелязвали останките от Ноевия ковчег, и всички, които били стигали дотам, казвали, че са пипнали с пръст отворите, от които бил избягал демонът, когато Ной изрекъл „Да славим Бога!“. Говорил й за Албания, където хората били най-белите на света и имали редки косми като котешки мустаци; за една страна, където ако някой се обърнел на изток, хвърлял сянка надясно, и за друга, където живеели много зли хора и където, като се ражда дете, всички са в траур, а като умре някой, вдигат голям празник; за земи, където се издигали огромни планини от злато, пазени от мравки, големи колкото кучета, и където живеели амазонките, жени-воини, които властвали над мъжете от съседната страна, и ако родели мъжко дете, го изпращали на бащата или го убивали, а ако родели женско, изгаряли едната му гърда с нажежено желязо, ако било от висок ранг — лявата, за да може да носи щит, а ако било от нисък — дясната, за да може да стреля с лък. И накрая й разказвал за Нил, една от четирите реки, които извирали от планината на Земния рай, която протичала през Индийските пустини, после потъвала под земята, отново изскачала на повърхността край планината Атлас и накрая, след като прекосявала Египет, се вливала в морето.

Но когато стигал до Индия, Баудолино почти забравял за Беатрикс и мислите му политали към други мечтания, защото си бил втълпил, че там някъде трябвало да се намира, ако изобщо съществувало, царството на онзи презвитер Йоан, за когото му бил говорил Отон. За отец Йоан Баудолино не бил престанал да мисли нито за миг: сещал се за него всеки път, когато четял за някоя непозната страна, особено ако пергаментът бил изпъстрен с миниатюри на странни същества като рогатите хора или пигмеите, които цял живот се бият с жеравите. Толкова много мислел за него, че вече го чувствал като семеен приятел. Така че да знае къде се намира той било за него много важно и ако не бил никъде, трябвало да му намери една Индия, където да го разположи, защото се чувствал обвързан от една макар и неизречена клетва край смъртното ложе на скъпия епископ.

Бил разказал за отец Йоан на своите двама приятели, които веднага се увлекли от играта и съобщавали на Баудолино всеки смътен и любопитен факт, открит при ровенето им в кодексите, който би могъл да намирисва на индийски тамян. На Абдул му хрумнала идеята, че неговата далечна принцеса, щом като била далечна, трябвало да крие своя чар в най-далечната страна на света.

— Добре — отвърнал Баудолино, — но откъде се минава, за да се стигне до Индия? Тя не би трябвало да е далече от Земния рай и следователно ще е на изток от Изтока, точно там, където свършва земята и започва Океанът…

Още не били посещавали лекциите по астрономия и имали твърде бегла представа за формата на Земята. Поета още бил убеден, че представлява широка плоча, от чийто ръб водите на Океана падали някъде надолу. Но Рахевин бил казал на Баудолино — макар и сам не много убеден, — че не само великите философи на древността или Птолемей, бащата на всички астрономи, но дори и свети Исидор твърдели, че е сфера, нещо повече, Исидор бил толкова християнски убеден в това, че бил определил ширината на екватора на осемдесет хиляди стадия.

— Но — бързал да се подсигури Рахевин — също толкова вярно е, че някои отци, например великият Латанций, припомнят, че според Библията земята има формата на скиния и следователно небето и земята заедно образуват нещо като храм с истински купол и под, подобен по-скоро на голяма кутия, но не и на топка.

Той, като много предпазлив човек, клонял към това, което казвал свети Августин — че макар езическите философи да имали право, че Земята е валчеста, и че в Библията се споменавало за скиния само в метафоричен смисъл, желанието да се узнае формата на Земята изобщо не спомагало за решаването на единствения сериозен за всеки добър християнин проблем, а именно как да спаси душата си, и следователно да се посвещава дори само половин час на предъвкване на въпроса за тази форма било пълна загуба на време.

— И аз мисля така — обадил се Поета, който бързал да отиде в кръчмата, — и е ненужно да се търси Земният рай, защото сигурно е някакво чудо с висящи градини, но е останало безлюдно от Адамови времена и никой не се е погрижил да укрепи терасите с плет и огради, и е много вероятно по време на Потопа всичко да се е срутило в Океана.

Абдул обаче бил абсолютно убеден, че Земята имала форма на кълбо.

— Ако е плоска равнина — категорично привеждал доводите си той, — погледът ми, който моята любов прави извънредно остър като на всички влюбени, щеше да съзре далеч-далеч някакъв знак за присъствието на моята любима, а ето, че извивката на земята я скрива от моя плам.

И дълго се ровил в библиотеката на абатство Сен Виктор, докато открил карти, които възстановил по памет пред своите приятели.

— Земята се намира в центъра на големия пръстен на Океана и е разделена от три големи водни течения: Хелеспонт, Средиземие и Нил.

— Чакай малко, а къде е Изтокът?

— Тук, горе, естествено, където е Азия, а на края на Изтока, точно там, откъдето изгрява слънцето, е Земният рай. Вляво от Рая е планината Кавказ, а тук до нея е Каспийското море. И трябва да знаете, че всъщност има три Индии, Голямата Индия, много гореща, точно вдясно от Рая, Северната Индия, отвъд Каспийското море и значи тук горе, вляво, където е толкова студено, че водата се превръща в кристал и където живеят хората на Гог и Магог, които Александър Велики е затворил зад висока стена; и накрая Умерената Индия, дето е близо до Африка. А тук, долу вдясно, виждате Африка, по на юг, където тече Нил и където се отварят Арабският залив и Персийският залив именно в Червеното море, отвъд което пък, много близо до екваториалното слънце, се намира една пустинна земя, толкова нажежена, че никой не се осмелява да стъпи там. На запад от Африка, близо до Мавритания, са Щастливите острови или Изгубеният остров, който един свят човек от моите земи открил преди много векове. В най-долната част на севера е земята, където живеем ние, с Константинопол на Хелеспонта, Гърция, Рим и в крайния север — Германиите и остров Хиберния.