Баудолино

От друга страна, да свалиш и девойче от простолюдието не било толкова лесно и изисквало дълго причакване (с пропускане на лекции) и цели дни дебнене от прозореца, което в крайна сметка пораждало досада. Тогава младежите зарязвали мечтите за съблазняване и се впускали в разни забави — поливали с вода минувачите, целели жените с грах, издухван през тънка цев, или направо се гаврели с учителите, които минавали отдолу, а ако те се развиквали, ги следвали на групи чак до домовете им, където започвали да хвърлят камъни по прозорците, защото нали им плащали за преподаването, значи имали някакви права.

Така Баудолино разказваше на Никита това, което бе премълчавал пред Беатрикс, а именно, че се превръщал в един от онези младежи, които независимо от това дали следвали либерални изкуства в Париж, юриспруденция в Болоня, медицина в Салерно или магически науки в Толедо, на нито едно място не се научавали на добри обноски. Никита се чудеше дали да се възмущава, смайва или забавлява. Във Византия имаше само частни училища за децата на богатски семейства, където те от най-крехка възраст учеха граматика и четяха нравствени произведения и бисерите на класическата литература. След единайсетата година учеха поезия и реторика, упражняваха се да пишат по литературните образци на древните. И колкото по-изтънчени бяха термините, които използваха, колкото по-сложни бяха синтактичните конструкции, толкова по-голяма беше вероятността да имат блестящо бъдеще в имперската администрация. После или ставаха учени в някоя обител, или се отдаваха на науки като правото или астрономията при частни учители. Но учеха сериозно, докато, както изглеждаше, в Париж студентите се занимаваха с всичко друго, само не с учене.

Баудолино възрази:

— В Париж се работи много. Например след първите години студентите вече участват в диспутите, а в диспута човек се научава да формулира възражения, да ги подкрепя с аргументи и да стига до крайното решение на даден въпрос. И после, не си мисли, че лекциите са най-важното нещо за един студент, нито че кръчмите са само място, където човек си губи времето. Най-хубавото на школата е, че се учиш от учителите, разбира се, но много повече от другарите си, особено от по-големите, когато ти разказват какво са прочели и ти откриваш, че светът навярно е пълен с прекрасни неща и че за да ги опознаеш, след като животът няма да ти стигне да обиколиш цялата земя, не ти остава друго освен да прочетеш всички книги.

Баудолино имал възможност да прочете много книги при Отон, но не си представял, че на света има толкова, колкото имало в Париж. Не всички имали достъп до тях, но късметът, или по-точно редовното посещаване на лекциите, му помогнали да се запознае с Абдул.

— За да ти обясня какво общо имаше Абдул с библиотеките, трябва да се върна малко назад, господин Никита. И така, докато слушах една лекция, както обикновено духайки си на ръцете, за да се стопля, и със замръзнал задник, защото сламата изобщо не помагаше при този под, заледен като навред в Париж в тези зимни дни, една сутрин забелязах до мен едно момче, което по цвета на лицето приличаше на сарацин, но беше с рижи коси, нещо, което не се среща при маврите. Не зная дали слушаше лекцията, или се беше задълбочило в собствените си мисли, но погледът му се рееше в празното пространство. От време на време потреперваше и се загръщаше с дрехите си, после пак се заглеждаше нагоре, и току записваше нещо на плочата си. Протегнах врат и видях, че едната половина от написаното е на арабски, с онези букви, дето сякаш са нацвъкани от мухи, а другата — на език, който приличаше на латински, но не беше, и дори ми напомни за диалектите от моите земи. Когато лекцията свърши, се обърнах към момчето и го заговорих. То ми отговори любезно, сякаш отдавна бе търсило да си поприказва с някого. Сприятелихме се, тръгнахме да се разхождаме край реката и то ми разказа своята история.

И така, това момче се казвало Абдул, както се полага на един мавър, но майка му била родом от Хиберния и това обяснявало рижите му коси, защото всички, които идвали от този далечен остров, били червенокоси и освен това се славели като чудаци и мечтатели. Баща му бил провансалец от семейство, което се било преселило отвъд морето след завладяването на Йерусалим, преди петдесет, че и повече години. Както обяснявал Абдул, тези благородни франки от отвъдморските царства били възприели обичаите на завладените от тях народи, носели тюрбани и другите там арабски дрехи, говорели на езика на враговете си и едва ли не следвали предписанията на Алкорана. Именно по тази причина един хибернианец (по-скоро половин) с рижи коси бил наречен Абдул и имал лице, почерняло от слънцето на онази Сирия, в която бил роден. Мислел на арабски, а на провансалски разказвал древните саги на ледените Северни морета, които бил научил от майка си.

Баудолино веднага го попитал дали не е дошъл в Париж, за да стане отново добър християнин и да говори, както се диша, тоест на добър латински. Но Абдул бил доста пестелив по въпроса за причините, поради които бил дошъл в Париж. Говорел за нещо, което му се било случило, явно неприятно, за някакво изпитание, на което бил подложен още като малък и което било толкова ужасно, че благородните му родители решили да го изпратят в Париж, за да го спасят от не знам какво си отмъщение. Докато разказвал, лицето му потъмнявало, почервенявало, доколкото можело да почервенее лицето на един мавър, ръцете му се разтрепервали и Баудолино бързо сменял темата.

Младежът бил умен и само след няколко месеца в Париж вече говорел латински и местното наречие, живеел при вуйчо си, каноник в абатството Сен Виктор, едно от светилищата на знанието в този град (а може би и в целия християнски свят), с библиотека, по-богата от Александрийската. И това обяснявало защо през следващите месеци, благодарение на Абдул, Баудолино и Поета получили достъп до това хранилище на световното знание.

Баудолино запитал Абдул какво е писал по време на лекцията и другарят му му обяснил, че бележките му на арабски се отнасяли до някои неща, които казвал учителят за диалектиката, защото арабският без съмнение бил най-подходящият език за философията. Що се отнасяло до другото, то било на провансалски. Не искал да говори за това, дълго се дърпал да каже, но е изражение на човек, който иска да го молят още, най-сетне го превел — били стихове и звучали горе-долу така: О, любов моя от далечни земи, сърцето ми по тебе крее… о, цъфнала градинко моя, о, непозната моя, о, приятелко моя.

— Ти пишеш стихове? — запитал Баудолино.

— Пея песни. Пея това, което изпитвам. Аз обичам една далечна принцеса.

— Принцеса ли? Коя е тя?

— Не зная. Видях я — не, не я видях, но все едно че съм я виждал, — когато бях затворник в Светата земя… Е, когато преживях нещо, за което още не съм ти говорил. Сърцето ми пламна и се заклех във вечна любов към тази Дама. Реших да й посветя живота си. Може би някой ден ще я намеря, но се страхувам от този миг. Толкова е хубаво да линееш по една невъзможна любов.

Баудолино тъкмо се готвел да каже: „Е, добре си се наредил!“, както казвал баща му, но се сетил, че и той линее по една невъзможна любов (макар че без съмнение той бил виждал в плът и кръв Беатрикс и нейният образ натрапливо го преследвал нощем), и изпитал съчувствие към съдбата на приятеля си Абдул.

Така започнало едно чудесно другарство. Още същата вечер Абдул се появил в стаята на Баудолино и Поета с един инструмент, какъвто Баудолино никога не бил виждал, с форма на бадем и с множество опънати струни. Абдул раздвижил пръсти по тези струни запял: