Баудолино

— И кой ще да е този върховен предмет?

Тук Борон замълчавал.

— То си е моя работа — казвал. — Тези неща не са за ушите на невинните. Нека поговорим за друго: ако би имало много светове, би имало и много първи хора, много Адамовци и Еви, които да са извършили множество пъти първородния грях. А също би имало и много Земни райове, от които те да са били изгонени. Можете ли да си представите, че могат да съществуват много такива върховни места като Земния рай, както съществуват много градове с една река и един хълм като Сент Женвиев? Земният рай е единствен, една далечна земя, отвъд царството на мидяни и перси.

Двамата това и чакали и открили на Борон своите разсъждения за отец Йоан. Да, Борон бил чувал от един монах за тази история на царете-християни от Изтока. Бил чел и един отчет за посещението, което преди много години един патриарх от Индиите бил направил на папа Калист II. В отчета се разказвало за голямата трудност, която изпитал папата, за да се разбере с него, заради пълното различие между езиците. Патриархът описал град Хулна, през който текла една от реките, извираща от Земния рай, река Физон, наричана от други Ганг, и където на един хълм извън града се извисявало светилище, в което се съхранявали мощите на апостол Тома. Това възвишение било недостъпно, защото се издигало насред езеро, но за осем дни от годината водите на езерото се отдръпвали и добрите тамошни християни отивали да се поклонят пред тялото на апостола, така запазено, сякаш било живо, и дори, както се казвало в един текст, със сияйно като звезда лице, рижи коси, дълги до раменете, и брада, а дрехите му — сякаш току-що ушити.

— Нищо не доказва обаче, че този патриарх е бил отец Йоан — заключил предпазливо Борон.

— Разбира се — веднага отвърнал Баудолино. — Но ни казва, че отдавна хората говорят за някакво далечно царство, щастливо и незнайно. В своята Historia de duabus civitatibus моят скъп учител Отон пише за някой си Уго от Габала, който казал, че Йоан, след като победил персите, се опитал да се притече на помощ на християните от Светата земя, но бил принуден да спре на брега на реката Тигър, защото нямал плавателни съдове да пренесе своите хора на другия бряг. Следователно Йоан царувал отвъд Тигър. Добре. Но важното е, че по това време всички вече са знаели за Йоан още преди Уго да е разказал за него. Да се върнем към текста, написан от Отон, който знаеше какво пише. Защо този Уго е трябвало да ходи да обяснява на папата поради какви причини Йоан не е могъл да помогне на християните от Йерусалим, сякаш го е оправдавал? Явно защото в Рим някой вече е хранел тази надежда. И когато Отон казва, че Уго споменава Йоан, допълва sic enim eum nominare solent, „както всъщност го наричат“. Защо в множествено число? Очевидно не само Уго, но и други solent го наричат — сиреч са го наричали — така по онова време. Пак според Отон Уго твърдял, че Йоан, както и влъхвите, от които той произлизал, искал да отиде в Йерусалим, но по-нататък Отон не пише, че Уго е твърдял, че той не е успял, а само, че fertur, тоест, че се говорело, че някои други — в множествено число — твърдели какво, че не бил успял. Ние се учим от нашите учители, че няма по-добро доказателство за истината — заключил Баудолино — от продължителността на едно предание.

Тук Абдул му пошушнал на ухото, че може би и Отон е близвал понякога от зеления мед, но Баудолино го сръгал с лакът в ребрата.

— Аз още не мога да разбера защо този отец е толкова важен за вас — казал Борон, — но ако трябва да го търсите, защо ще го правите по реката, която иде от Земния рай, а не в самия Земен рай? А за него аз имам какво да ви разкажа…

Баудолино и Абдул направили опит да накарат Борон да им разкаже нещо повече за Земния рай, но Борон бил попрекалил с бъчвите на „Трите свещника“ и само повтарял, че не си спомня нищо. Тогава двамата приятели, сякаш си били помислили едно и също нещо, без да кажат думица, хванали Борон под мишниците и го завлекли в стаята си. Там Абдул му поднесъл съвсем мъничко, на върха на лъжичката от зеления мед, и също толкова си разделили те двамата, И след един миг, в който се оглеждал смаян, сякаш не разбирал къде се намира, Борон започнал да съзира нещо от Рая.

Заговорил и разказал за някой си Тугдал, който, изглежда, бил посетил и Ада, и Рая. Какъв бил Адът той не бил склонен да разказва, но Раят бил според него място, пълно с радост, красота, веселие, почтеност, святост, съгласие, единство, милост и вечност до безкрай, защитено от една златна стена, зад която се виждали множество скамейки, украсени със скъпоценни камъни, на които седели мъже и жени, млади и стари, облечени в копринени роби, с лица, лъчисти като слънца, и коси от чисто злато, и всички пеели „алилуя“, като гледали в една книга, украсена със златни букви.

— Така — казал мъдро Борон, — но в Ада могат да отидат всички, стига да го поискат, и понякога някой се връща и ни разказва по нещо за него под форма на кошмар, халюцинация или друго мъчително видение. Може ли обаче наистина да се вярва, че този, който е видял описаните неща, е бил приет в Небесния рай? Дори и да е станало, жив човек не би имал никога безочието да разкаже за тях, защото някои тайнства скромният и честен човек би трябвало да ги запазва за себе си.

— Боже опази на земята някога да се появи човек, така разяден от тщеславие — обадил се Баудолино, — че да се окаже недостоен за доверието, с което го е одарил Господ!

— И така — продължил Борон — навярно сте чували историята за Александър Велики, който стигнал до брега на Ганг и поел с корабите си покрай една голяма стена, която следвала течението на реката, но не видял никаква врата в нея, и след тридневно плаване най-сетне забелязал в стената малко прозорче, през което надничал старец; пътешествениците поискали градът да плати данък на Александър, цар на царете, но старецът отвърнал, че това бил Градът на блажените. Не е възможно Александър, цар велик, но езичник, да е стигнал небесния град и следователно градът, който той и Тугдал са видели, е бил Земният рай. Този, който виждам аз сега…

— Къде?

— Там. — И посочил към ъгъла на стаята. — Виждам дивни зелени ливади, осеяни с цветя и уханни треви, а наоколо се носи сладък мирис и като го вдъхвам, преставам да усещам глад и жажда. Виждам една прекрасна поляна и сред нея — четирима мъже с благороден изглед, на главите със златни корони и в ръцете с палмови клонки… Чувам песен, долавям мирис на балсам, о, Боже, чувствам в устата си една сладост като мед… Виждам една кристална черква с олтар до средата, от който блика вода, бяла като мляко. Черквата, под обедното слънце, прилича на скъпоценен камък, откъм юга е кървавочервена, а откъм запад — бяла като сняг, над нея блестят безброй звезди, по-силно искрящи от тези, които се виждат по нашето небе. Виждам един мъж със снежнобели коси, оперен като птица, очите му почти не се забелязват изпод белите му провиснали вежди. Той ми сочи едно дърво, което никога не старее и може да излекува от всяка болест онзи, който седне под неговата сянка, и друго дърво, чиито листа са с всички цветове на дъгата. Но защо виждам всички тези неща тази вечер?

— Може би си ги чел някъде и виното сега ги кара да изплават на прага на душата ти — успокоил го Абдул. — Добродетелният свети Брандан, който живееше на моя остров, беше пътувал по море и като стигнал до последните предели на земята, открил един остров, целия покрит със зрели гроздове, едни светлосини, други виолетови, трети бели, със седем чудодейни чешми и седем черкви, едната от кристал, другата от гранат, третата от сапфир, четвъртата от топаз, петата от рубин, шестата от смарагд, седмата от корал и всяка от седемте имала седем олтара и седем кандила. И пред черквите, сред един площад, се издигала колона от халцедон, на чийто връх било закрепено едно колело, което се въртяло и звънтяло с безброй звънчета.

— Не, не, моето не е остров — разпалил се Борон, — то е една земя, близо до Индия, където виждам хора с уши, по-големи от нашите, и с двоен език, така че могат едновременно да говорят с двама души. И всичко полезно, изглежда, расте, без да го сеят или садят.