Баудолино

И успели. В края на лятото градът се предал и за да го спасят, миланчани се подложили на една церемония, която унизила дори Баудолино, който при това нямал нищо общо с миланчаните. Победените преминали в скръбно шествие пред своя господар, като хора, които молят за прошка, всички боси и облечени в зебло, начело с епископа и военните, които носели мечовете си, окачени на вратовете. При тази гледка Фридрих се изпълнил отново с великодушие и дал с целувката на мира знак на унизените, че ги помилва.

„Струваше ли си — помислил си Баудолино — да безчинстваме така в Лоди и после да си смъкнем гащите? Струва ли си да се живее по тези земи, където всички сякаш са дали обет да се самоубият и едните помагат на другите в самоизтребването? Искам да се махна оттук.“ В действителност искал и да се отдалечи от Беатрикс, защото бил прочел някъде, че разстоянията могат да излекуват любовната болест (а не бил чел още други книги, където обратно, се казва, че именно разстоянието раздухва още повече пламъка на страстта). Затова отишъл при Фридрих и му припомнил съвета на Отон да го изпрати в Париж.

Заварил императора да крачи напред-назад тъжен и гневен в стаята си. В един ъгъл Райналд от Дасел го чакал да се успокои. Фридрих се спрял, погледнал в очите Баудолино и му казал:

— Ти си ми свидетел, момче, че непрекъснато се мъча да подчиня на един закон градовете на Италия, но всеки път трябва да започвам отначало. А може би съм сгрешил закона? Кой е казал, че този мой закон е най-правилният?

Без да се замисли много-много, Баудолино отвърнал:

— Господарю, ако започнеш да разсъждаваш така, доникъде няма да стигнеш, а императорът трябва да мисли иначе: той не е император, защото му идват правилни идеи, а идеите му са правилни, защото идват от него, и толкоз!

Фридрих го погледнал, после се обърнал към Райналд:

— Това момче говори по-добре от вас всички! Ако тези думи бяха изречени и на добър латински, щяха да бъдат възхитителни!

— Quod principi plaquit legis habet vigorem, това, което се хареса на владетеля, има силата на закон — казал Райналд от Дасел. — Да, звучи много мъдро и категорично. Жалко, че не е вписано в Евангелието, защото как ще убедим всички да приемат тази прекрасна идея?

— Видяхме какво се случи в Рим — продължил Фридрих. — Ако приема папата да ме миропомаже, допускам ipso facto 13, че неговата власт е над моята, ако го хвана за врата и го метна в Тибър, ставам бич божи, по-голям от Атила, който, добричкият… Къде, по дяволите, да намеря кой да ми узакони правата, без да претендира, че е над мен? Няма такъв на света.

— Може да няма такава власт — му казал тогава Баудолино, — но има такава наука.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато епископ Отон ми обясняваше какво представлява един studium, ми каза, че тези общества от учители и ученици действат самостоятелно: учениците идват от целия свят и няма значение кой им е владетелят. Те плащат на учителите си, така че учителите зависят само от тях. Така стояли нещата с учителите по право в Болоня и така вече ставало и в Париж, където преди учителите преподавали в катедралното училище и следователно зависели от епископа. След това в един хубав ден отишли да преподават на хълма на света Геновева и там търсели истините, без да слушат ни епископ, ни крал.

— Ако им бях аз крал, щяха да видят те. Но какво от това, дори и да е така?

— Така ще е, ако издадеш един закон, който признава, че учените от Болоня наистина са независими от която и да било власт, твоята или на който и да било друг владетел, и че следват само закона. Щом получат такова правомощие, единствено в света, те ще твърдят, че — в съгласие с разума, логиката и традицията — единственият закон е римският и единственият, който го представлява, е свещеният римски император — и че естествено, както го каза така добре господин Райналд: Quod principi plaquit legis habet vigorem.

— И защо ще го твърдят?

— Защото в замяна на това ти ще си им дал правото да го твърдят, а това не е малко. Така ти си доволен, те са доволни и както казваше баща ми Галяудо, и вълкът сит, и агнето цяло.

— Няма да се съгласят да направят такова нещо — измърморил Райналд.

— И още как! — възкликнал Фридрих с огряно от радост лице. — Казвам ти, че ще се съгласят. Само че трябва първо да подпишат тази декларация и после ще им дам независимост, иначе всички ще мислят, че са го направили, за да отвърнат на моя жест.

— Според мен, както и да го увърташ, ако някой поиска да каже, че сте се наговорили, ще го каже — отсъдил скептично Баудолино. — Но искам да видя кой ще се изправи да каже, че докторите от Болоня не струват пукната пара, след като дори императорът е отишъл смирено да им поиска мнението. При това положение, каквото са казали, то е Света Истина.

Точно така се и случило още същата година в Ронкаля, където за втори път бил проведен голям събор. За Баудолино това било преди всичко страхотно зрелище. Както му обяснил Рахевин — за да не си мисли, че цялата работа е просто едно забавление със стърчащите му навсякъде гербове, развети знамена, разноцветни шатри, търговци и смешници — Фридрих бил построил на единия бряг на реката По типичен римски лагер, за да припомни, че императорското му достойнство произхожда от Рим. В средата на лагера като храм се издигала императорската шатра, а наоколо й в кръг като венец били разпънати шатрите на феодалите, васалите и васалите на васалите. От страната на Фридрих били архиепископът на Кьолн, епископът на Бамберг, Даниел Пражки, Конрад от Августа и още някои. От другата страна на реката — кардиналът легат на апостолическия престол, патриархът на Аквилея, архиепископът на Милано, епископите на Торино, Алба, Иврея, Асти, Новара, Верчели, Тердона, Павия, Комо, Лоди, Кремона, Пиаченца, Реджо, Модена, Болоня и разни други. Възглавил този величествен и наистина всеобщ събор, Фридрих открил преговорите.

Накратко — както каза Баудолино, за да не досажда на Никита с високите образци на имперското, юридическото и богословското красноречие, — четирима доктори от Болоня, най-прочутите, ученици на великия Ирнерий, били поканени от императора да изразят категоричната си и окончателна позиция по въпроса за неговите права, и между тях Булгаро, Якопо и Уго от Порта Равеняна се изказали така, както искал Фридрих, а именно в смисъл, че правото на императора се основава на Римския закон. На друго мнение бил само някой си Мартин.

— На когото Фридрих наредил да избодат очите — вметна Никита.

— Нищо подобно, господин Никита — възрази Баудолино, — вие, ромеите, избождате очите на когото ви падне, докато престанете да разбирате къде е правото, забравяйки вашия велик Юстиниан. А Фридрих веднага след това прогласи известния указ, с който призна автономията на болонския студиум, и щом студиумът ставаше автономен, Мартин можеше да говори каквото си иска и дори императорът нямаше да може да му стори нищо. Понеже, ако го стореше, докторите нямаше да са самостоятелни, а ако не бяха самостоятелни, тяхната дума изобщо нямаше да важи и Фридрих щеше да се окаже узурпатор.

„Идеално — мислеше си Никита, — господин Баудолино се мъчи да ми внуши, че той е създал империята и че — както го намеква във всичките си изказвания — властта му е била такава, че всяка негова случайна дума, каквото и да кажел, ставала истина. Да чуем нататък.“

Междувременно бяха влезли генуезците — носеха кошница с плодове, защото вече беше станало време за обед и Никита трябваше да се подкрепи. Съобщиха, че грабежите продължавали и че било по-добре човек да си стои у дома. Баудолино подхвана своя разказ.

Фридрих решил, че щом едно момче, почти голобрадо и обучавано от глупак като Рахевин, може да размишлява така проницателно, кой знае какво би станало, ако действително отиде да се учи в Париж. Прегърнал го горещо и му пожелал да стане истински учен, тъй като на него самия от грижи около управлението и военните дела не му останало време да се образова както подобава. Императрицата се сбогувала с него, като го целунала по челото (представете си умопомрачението на Баудолино) и му казала (тази невероятна жена, макар да била дама и кралица, умеела да чете и пише):

13

Със самия факт (лат.). — Бел.пр.