Баудолино

— Когато разбереш какво представлява, ще си доволен, че си отишъл. Разбираш ли, момчето ми, всички казват, че човешкото общество се основава на три сили — военните, монасите и селяните, и това може би е било вярно до вчера. Но живеем в нови времена, в които ученият, и без да е монах, добива също толкова голямо значение, той може да изучава правото, философията, движенията на звездите и много други неща, и не винаги се отчита за това, което прави, пред своя епископ или своя крал. И тези студиуми, които напоследък никнат в Болоня или в Париж, са местата, където се отглежда и предава знанието, което е един вид власт. Аз бях ученик на великия Абелар, Бог да прости този човек, който извърши много грехове, но и с много страдания ги изкупи. След нещастието, когато злобната мъст го лиши от мъжественост, той стана монах и после абат, и живя дълго на този свят. Но на върха на славата си той беше учител в Париж, обожаван от студентите и почитан от властниците именно заради своите знания.

Баудолино си казвал, че никога не би изоставил Отон, от когото продължавал да научава толкова неща. Но още преди дърветата да цъфнат за четвърти път, откак го бил срещнал, животът на Отон вече едва мъждукал заради пристъпите на маларична треска, болките във всички стави, водата в гръдния кош и, разбира се, каменната болест. Много лечители, между които някои араби и евреи, и значи най-доброто, което един християнски император можел да предложи на един епископ, били терзали вече изнемощялото му тяло с неизброимо количество пиявици, но по причини, които тези върхове на науката не можели да си обяснят, състоянието на болния, след като му източили почти цялата кръв, станало по-лошо, отколкото ако му я били оставили.

На смъртното си ложе Отон извикал първо Рахевин, за да му повери продължението на своята история за подвизите на Фридрих, като му казал, че било лесно: трябвало да разкаже фактите и да вложи в устата на императора слова, взети от античните текстове. После извикал Баудолино.

— Puer dilectectissimus 12 — казал му, — аз си отивам. Би могло да се каже, че се връщам, и не съм сигурен кой от двата израза е поточен, както не съм сигурен кое е по-вярно от двете ми съчинения, дали историята на двата града, или историята за подвизите на Фридрих… (Разбираш ли, господин Никита — вметна Баудолино, — животът на едно момче може да бъде белязан от последните думи на един умирающ учител, който не може да различи кое от две неща е истинното.) Не че съм доволен, че си отивам, или че се връщам, но така е пожелал Господ и река ли да обсъждам Неговата воля, рискувам да ме порази още сега, докато го правя, затова е по-добре да се възползвам от малкото време, което ми е оставил. Слушай. Знаеш, че се опитах да обясня на императора мотивите на градовете отвъд Пиренейските Алпи. Императорът няма друга възможност освен да ги подчини на своята власт, но признанието на нечие господство може да бъде постигнато по различни начини и може би трябва да се намери такъв начин, който да не е свързан с обсада и кръвнина. Затова на теб, когото императорът слуша и който си дете на онези земи, се пада да се опиташ да примириш изискванията на нашия господар с тези на твоите градове така, че да загинат възможно най-малко хора и всички накрая да са доволни. За да го направиш, трябва да се научиш да разсъждаваш съгласно волята Божия и затова помолих императора да те прати да учиш в Париж. Не в Болоня, където преподават само право, а един мошеник като теб не бива да си вре носа в пандектите, защото пред Закона не може да се лъже. В Париж ще учиш реторика и ще четеш поетите: реториката е изкуството да казваш красиво неща, за които не е сигурно, че са верни, а поетите имат задачата да измислят красиви лъжи. Добре ще бъде да научиш и малко теология, но без да се стремиш да станеш теолог, защото с нещата на Всемогъщия човек не бива да се шегува. Учи толкова, колкото после да направиш добро впечатление в двора, където сигурно ще станеш министър, върха, на който може да се надява едно селско чедо, ще бъдеш почти рицар, равен на много благородници, и ще можеш да служиш вярно на своя баща-осиновител. Направи това в моя памет и да ми прости Иисус, ако неволно съм използвал Неговите слова.

След тия думи изхъркал и се изпънал неподвижен. Баудолино понечил да склопи очите му, мислейки, че е издъхнал, но изведнъж Отон отворил уста и промълвил:

— Баудолино, помни царството на презвитер Йоан. Само като го търсиш, огнените знамена на християнството могат да се развеят отвъд Византия и Йерусалим. Чувал съм те да измисляш множество истории, на които императорът даде вяра. Затова, ако нямаш други сведения за това царство, измисли си ги. Внимавай, не искам от теб да твърдиш това, което смяташ за невярно, което ще е грях, но да твърдиш това, което смяташ, че е истина — което ще е благородна постъпка, защото ще замести липсата на доказателства за нещо, което със сигурност съществува или се е случило. Умолявам те да го сториш: наистина съществува един Йоан, потомък на влъхвите, отвъд земите на персите и на арменците, отвъд Бакта, Екбатана, Персеполис, Суза и Арбела… Насочи Фридрих към Изтока, защото оттам идват лъчите, които ще го осветят като най-великия от всички крале… Отклони императора от тресавището, което се шири между Милано и Рим… Може да затъне в него до самата си смърт. Да стои далеч от това кралство, където властва и един папа. Ще си остане винаги император наполовина. Помни, Баудолино… Презвитер Йоан… Пътят към Изтока…

— Но защо го казваш на мен, учителю, а не на Рахевин?

— Защото Рахевин няма въображение, той умее да разказва само това, което е видял, а понякога не може и това, защото не е разбрал какво е видял. Докато ти можеш да си представяш неща, които не си виждал. О, защо стана толкова тъмно?

Баудолино, лъжец по природа, му казал да не се тревожи, защото вече се свечерявало. Точно в дванайсет на обяд от прегракналото гърло на Отон излязъл слаб вик и очите му застинали широко разтворени, неподвижни, сякаш вгледани в неговия свети Йоан на трона. Баудолино ги склопил и искрено заплакал.

Натъжен от смъртта на Отон, Баудолино се върнал за няколко месеца при Фридрих. Отначало се утешавал с мисълта, че като види отново императора, ще види и императрицата. Видял я и се натъжил още повече. Да не забравяме, че Баудолино бил почти навършил седемнайсет години и ако отначало влюбването му можело да изглежда едно детско увлечение, което самият той не разбирал много добре, то вече се било превърнало в осъзнато желание и истинско мъчение.

За да не страда в двора, той придружавал Фридрих във всичките му кампании и станал свидетел на неща, които твърде малко му допаднали. Миланчани разрушили Лоди за втори път, или по-точно първо го плячкосали, като взели всичкия добитък, житото и покъщнината, след това изгонили извън стените всички жители, като им рекли, че ако не вървят по дявола, ще ги изколят всички, жени, деца и старци, дори и пеленачетата. Нещастните хора изоставили в града само кучетата и хукнали по полето под дъжда, даже и господарите, които били останали без коне, жените с малките на врата, някои падали по пътя или се свличали в трапищата. Приютили се някъде между Ада и Серио, където с труд намерили колиби, в които преспивали един върху друг.

Но и това не успокоило миланчани — те се върнали в Лоди, затворили малцината, които не били потеглили, изкоренили всички лози и посеви и после подпалили всички къщи, тъй че умъртвили и кучетата в града.

Това един император не можел да изтърпи, затуй и Фридрих се спуснал още веднъж към Италия с голяма армия от бургундци, лотарингци, бохемци, унгарци, свеви, франки и всякакви други, каквито човек можел да си представи. Като начало основал един нов Лоди в Монтеджецоне, после разположил стана си пред Милано, пламенно подпомогнат от павезци, тревизанци, падуанци, луканци, равенци, флорентинци и така нататък, всички съюзили се с империята, за да унизят Милано.

12

Любимо момче (лат.) — Б.пр.