Водосрез

— Хората така разправяха и за Мексико едно време. После един ден жителите му се събудиха в Картелните щати.

— Само защото армията е разгъната до изтъняване, не означава, че Вашингтон ще толерира открита война за водата.

— Виждала ли си всъщност тези права? Чела ли си какво се казва в тях?

— Джейми не искаше да ми ги покаже. Беше… параноичен. Потаен. Все повтаряше, че след като сделката приключи, ще изложи всички подробности — Луси въздъхна. — Притесняваше се, че ще го предам, така мисля. Отричаше го, но накрая на практика не вярваше никому.

— Разумно ми се струва, като се има предвид как действат хората, когато докопат тези права. Приятелчето ти Джейми ги е взело и е решило с тях да удари десетката. Хулио чува за съществуването им и прави същото. Дори Ратан, когато се докопва до правата, незабавно се хваща да организира нещичко настрани. Веднага, щом хората надушат тези права, ще се опитат да изкарат пари.

— Направо все едно правата са прокълнати.

— Прокълнати или не, истинският въпрос е: къде се намират сега?

И двамата обърнаха погледи към лаптопа, който Хулио беше откраднал от Майкъл Ратан. Анхела се пресегна към него, но Луси го изпревари.

— Не — заяви тя, докато го вдигаше, — това си е моята статия. Участвам в нея. Искам да знам!

— Много хора са се споминали покрай тези права.

Ръката на журната се спря върху пистолета, който беше оставила на плота.

— Това заплаха ли е?

— Ще го пуснеш ли най-накрая? Казвам просто, че играта е опасна.

— Не се страхувам… — Луси погледна към Хулио и мъртвия cholobi. — И бездруго вече си го поотнесох.

Анхела с притеснение откри, че някаква част от него всъщност се радва, дето тя има желание да се сражава — да се докопа по-близо до историята, вместо да бяга от нея.

„Жените превръщат мъжете в глупаци.“ Баща му често го казваше. По време на добрите години, преди всичко да иде по дяволите.

— Добре — съгласи се водосрезът. — Но трябва да се потулим и не искам да ползвам убежищата си. Ако Хулио е бил готов да убие някого от своите заради това, няма начин да се каже кого или какво още е предал, докато е работил тук.

— Смяташ, че го е раздавал двоен агент?

Анхела се вторачи в трупа на мъжа, когото беше прострелял.

— Мисля, че беше алчен. И това ми стига. Трябва ми място, което да не е на картата. Място, каквото обичайно и двамата не бихме използвали.

— Имам приятели — заяви Луси. — Ще ни помогнат.

Глава 28

Шарлийн добави:

— Хлебарките са безплатни!

Подът под краката на Луси пружинираше, едва закрепен достатъчно, че да я удържа да не пропадне в коптора отдолу. За да стигнат дотук, се бяха изкатерили по стълба, направена от отмъкнати отнякъде талпи, и в стаята ясно отекваха стъпките от семейството в горния апартамент. Около тях се притискаха още бордеи — ред след ред след ред, същинска приливна вълна около подножието на водната помпа на Червения кръст/Китайската дружба.

Незаконното жилище беше вдигнато с две стаи, една за живеене — с надрана с нож дървена маса и миниатюрен светодиоден фенер, окачен на тавана, който хвърляше сурова бледа светлина.

— Имате си котлон — добави Шарлийн със съмнение.

В другата стая чифт продънени матраци покриваха напълно пода.

През стените се процеждаха разговори и забавни програми. Откъси от сериали и музикални видеа отекваха от тенекиените високоговорители на хакнати китайски таблети и се смесваха с езиците и акцентите на бежанците. Хора от Залива, прогонени оттам от ураганите. Бежанци от Картелните щати, бягащи от сушата и нарконасилието. Човеци, сбрани наедно с надежда за нещо по-добро, но смазани в твърдите стени на Акта за суверенитет на щатите.

— Донесох ви чаршафи — допълни Шарлийн.

— Всичко е наред — увери я Луси. — Добре си е. Даже перфектно. В съседство ревеше бебе и писъците му пронизваха стените.

— Може да ползвате каквито дрехи са оставили наемателите — додаде Шарлийн и посочи купчина черни найлонови чували за боклук и изоставени куфари. — Вътре има хубави неща. Висша класа. Дизайнерски дрехи и тям подобни… — тя се ухили и оголи венци с липсващи зъби. — Може да се облечеш лъскавко. „Прада“ и „Долче и Габана“, „Майкъл Корс“, „ЯнЯн“ — всякакви марки има. Използвам ги най-вече за парцали, но ако искаш нещо…

— Откъде си взела толкова много?

— Хората ги зарязват. Не могат да ги носят, когато тръгват към Калифорния или опитват да заминат на север. Сигурна ли си, че не искаш просто да спиш при мен? — попита Шарлийн. — Имам истинска къща. Няма нужда да се завираш в тази дупка.

„Сигурна ли си?“

От апартамента отдолу лъхаше миризма на прегорели яйца. Луси усещаше хората клаустрофобично да се притискат в нея. Но водосрезът беше железен в желанието си за невъзможно за проследяване място.

— Тук е чудесно — заяви тя. — Няма нужда да се притесняваш. Просто трябва да се скрия за малко — и погледна многозначително Шарлийн. — Далеч от хората, които познавам.

— Ясно. Ясно, схванах. Но трябва да знаеш, че сега моментът не е добър да заседнеш сред тексасците. Всички са на нокти още откакто взеха да изкопават ония ми ти трупове на койотите убийци от пустинята… — тя сви рамене. — Приемат го извънредно лично.

— Как например?

— С пръст на спусъка спят. Опитвам се просто да ти кажа, че вкисне ли се положението, трябва да се махаш оттук.

— Нещо конкретно, за което да следя?

— Човек никога не знае какво разплисква лайната. Скарване на опашката за помпата. Понякога бандите идват насам и се опитват да преподават на тексасците уроци. В резултат имаш бунт. Просто не ме карай да чистя кръвта ти от дървенията. Дръж си главата над повърхността.

— Ще се оправя.

Въпреки това домакинята ѝ се поколеба.

— Какво те притеснява?

Шарлийн я погледна странешком, а след това накрая заяви онова, което Луси, както осъзна, беше мислила през цялото време:

— Не знам каква статия си написала да ядосаш хората… — и вдигна ръце — и не искам да знам. Но трябва да не забравяш, че това е територия на Ветеринаря. Хората наоколо до един снасят на този психопат и той има очи навсякъде. Раздава на децата бутилки с вода и бонбони, ако си отварят очите. Никога не знаеш на кого плаща…

Луси се замисли за хлапенцата от долния апартамент, които мрачно ги наблюдаваха, докато двете с Шарлийн се катереха по стълбата. Каза:

— Не съм се забъркала с нарковете. Ако това се чудиш. Нямам нищо общо с наркоделата.

Шарлийн не скри облекчението си:

— Ох. Добре. Тогава няма да му пука… — тя кимна доволна и връчи на Луси ключовете на коптора. — Може да ползваш това място колкото си пожелаеш! — порови в джинсите си и извади още една връзка ключове. — Намерих ти и колела, да знаеш. Нали каза, че ти трябва кола?

Луси понечи да ѝ благодари. Шарлийн махна с ръка:

— Просто евтинджос „Метрокар“, но ще ти върши работа. Хибрид е, но акумулаторът не се зарежда, така че гледай да не свършиш бензина и не му вярвай на датчика. Всичко му е прецакано. Ако тръгнеш към Гуадалупе, ще намериш стар „Таргет“88. Ветеринаря има хора, които наблюдават колите на паркинга, и съм договорила сделка с тях. Ще се грижат да не го пратят за скрап, докато ти трябва.

— Шарлийн! Страхотна си!

Домакинята на Луси се засмя:

— Е, освен това е и с тексаски номера, така че не ми благодари кой знае колко. Кълна се, че усещам мишена на гърба си, когато карам това нещо. Няма да повярваш какви гадни погледи ми хвърлят хората… — тя поклати глава. — Никога не съм си представяла колко е ужасно да си тексасец, докато не подкарах тази проклета кола.

— Как се добра до нея?

— Както до всичко останало. Наематели. Купих я от тях, преди да тръгнат на север… — тя сви рамене. — Голям боклук е, но предположих, че може да иде на вторични. Освен това ми беше гадно за тях. Имаха си няколко деца, така че беше ясно, че ще си изтърсят джобовете докрай, за да минат през границата. Нямах сърце да се пазаря много. Но все пак колата е истинска таратайка.

88

„Таргет“ — верига хипермаркети. — Б.пр.