Водосрез

— Не се оплаквах.

Тя лекичко се ухили при тези му думи:

— Корав пич си, а?

— Трябва да съм корав. Влиза в базовата подготовка на водосрезите.

— Мислех си, че водосрези не съществуват.

— Така си е — Анхела стисна зъби срещу болката. — Ние сме мираж.

— Плод на въображението на Финикс — промърмори Луси.

Той не можеше да се сдържи да не я хареса. Имаше нещо специално в ефикасността ѝ, в липсата на глупости. Повечето хора в момента просто щяха да са загубили и ума, и дума, ако са преживели онова, през което беше минала, а тя беше станала от стола на мъченията и се беше върнала в играта.

Луси огледа преценяващо раната му. Анхела си каза, че най-много му харесват очите ѝ. Все му се искаше да ги обърне към него. Искаше да потърси разпознаването, което беше сигурен, че ще види в тях.

— Имала ли си някога чувството, че познаваш някого още от първата среща? — попита Анхела.

Луси саркастично завъртя очи:

— Не.

Но въпреки твърдението ѝ той беше наясно, че журната го лъже. Погледът ѝ се задържа твърде дълго върху лицето му, а когато отново се захвана да реже рамото, бузите ѝ бяха зачервени.

Анхела се усмихна под нос, доволен. Те бяха еднакви, знаеха го и двамата. Беше виждал същите очи и у други хора. У някои ченгета. У проститутки. Доктори и парамедици. Нарковци. Войници. Дори онзи sicario, който го беше изплашил до смърт още като малко хлапе. Един и същ поглед всеки път. Племе от хора, видели твърде много и отказали се от преструвката, че светът е нещо повече от руина. А Луси Монро беше в кюпа заедно с него. Луси виждаше нещата. Бяха еднакви.

Искаше я. Искаше я толкова силно, колкото не беше пожелавал друга жена.

„Затова ли първо застрелях оня cholobi?“

Притеснителна мисъл.

На момента не беше спрял да оценява мишените си, но беше очевидно, че първо трябва да свали Хулио с пистолета и после да се цели в пича с ножа, който държеше Луси за заложник. Вместо това беше объркал реда на убийствата си.

Луси му беше влязла под кожата, без той дори да разбере, и заради това за малко да го гръмнат право в главата.

— Имаш ужасно много белези — отбеляза журната.

— Нямаше как да не посъбера един-два — Анхела смени темата. — Каза, че приятелят ти се бил изсилил.

— Аха — Луси свърши с дупченето на рамото му и се залюля на пети. Беше коленичила на инчове от трупа на Хулио, tío явно не ѝ пукаше. — Джейми измисли специална далавера, за да забогатее и да се добере до Калифорния — каза тя. — А аз просто щях да я опиша след това. Ексклузивно. Материал за „Пулицър“. Поглед отвътре как някакви неизползвани водни права променят играта за половината Американски запад… — тя въздъхна. — А след това той стана алчен и реши, че ще се опита да прецака и Вегас.

— Какво толкова им има на тези права? Какво ги прави такава голяма сделка?

— Някога чувал ли си за племето пима?

— Индианци?

— Местни американци — поправи го Луси сухо. — Да, пима. Произхождат от културата Хохокам, те са обработвали този район през XII век… — Луси събра ножа и кървавите салфетки и се върна в кухнята, като говореше през рамо. — Преди години сключили с Финикс сделка да прехвърлят племенните си водни права на града. Пима ползвали водни права от ЦАП заради стари репарации, на Финикс тази вода му потрябвала, когато реките наоколо започнали да пресъхват, така че сделката донесла печалба и на двете страни. Финикс се добрал до водата, която искал, за да продължи да расте, а пимите получили сериозно парично обезщетение, което използвали да си купят земя на север.

Анхела се ухили:

— Там, където наистина вали.

Луси използва водната урна да си измие ръцете и ножа. Върна се, бършейки длани в джинсите си.

— Ами да. Река Колорадо не изглеждала като добра дългосрочна инвестиция. Безполезно е да притежаваш на хартия правата за умираща река.

— Така че пима продали водата и си били камшика. И?

Луси седна на стола до Анхела.

— Племето смятало, че притежава просто дял от водата на ЦАП, ясно? Дял от аризонския пай от Колорадо. Някакви несъществени права, ако разглеждаш реката като цяло. Много хора имат по-стари и по-старши права, така че винаги си в опасност да те отреже някой друг. Ето затова се разкарали. Но Джейми вечно ровеше в старите архиви. Не само във водните резерви, а и в архивите. Бюрото за управление на земята. Бюрото по мелиорациите. Армейският инженерен корпус. Бюрото по индианските въпроси… Има толкова много припокриващи се юрисдикции и противоречащи си юридически закони, споразумения в конфликт за водата, че това е като да ровиш в бюрократични спагети. Трябва да попълваш куп искания за свободен достъп до информацията, за да се докопаш изобщо до каквото и да е, и много пъти въпросните „достъпни информации“ се оказват изгубени или забранени, или са толкова редактирани, че са безполезни. Отнема цяла вечност да се измъкнат сведения от някоя агенция, така че ако нямаш такъв тип характер като Джейми, не стигаш особено далеч.

— Но приятелят ти Джейми е имал нужния темперамент? — поинтересува се Анхела.

Луси направи гримаса:

— Джейми хем беше дребнав и упорит егоист, хем обичаше да доказва на всички, че знае повече от тях. Което не ти печели приятели и не води до повишения — напротив, праща те в някой затрит индиански резерват да ровиш хартиени папки от разни сейфове с все отровните паяци, гърмящите змии и скорпионите наоколо, докато шефовете ти се късат от смях и ходят на банкети в „Тайян“. Освен това ти дава в ръцете купища много стара документация. Всички тези припокриващи се споразумения, които пима имали с властите и с Бюрото по индианските въпроси — отпреди поколения наред. Говорим за времето, когато са създавани резерватите. Пима имали права, които се отнасят чак за тогава. И Джейми се заровил до уши във всичките онези кутии с папки.

— И в една от тях били водните права.

— Не просто водни права. Правата за водата от река Колорадо.

— С каква дата?

— Краят на XVIII век.

Анхела подсвирна:

— Стари като библия.

— На това му се вика „старши“. Май най-старшите права, съществуващи в каталозите.

— Как са ги пропуснали досега?

— Джейми смята… смяташе… че Бюрото по индианските въпроси нарочно ги е погребало. Било е неудобно споразумение, за което Бюрото съжалявало. Не им е пукало ни най-малко за някакво си племе на средата на нищото. И известно време дори е нямало значение, понеже не било вероятно по онова време Аризона да пипа Колорадо…

Въпреки всичко Анхела откри, че започва да се пали.

— Да, но сега имаме Централноаризонския проект. Голяма сламка, която да прекарва водата право през пустинята.

Луси кимаше:

— Което означава, че Финикс и Аризона надцакват Калифорния. Калитата имат старши права върху четири милиона акър-фута вода, но ако това количество им бъде отнето… е, там при тях Импириъл Вали и петдесет милиона души зависят от тази вода.

— Имат нужда от тези права бързо и тихо.

— И не само Калифорния. Ако Финикс се покаже в съда, размахвайки тези старши права на племето пима, всичко се променя. За всички. Финикс може да накара Бюрото по мелиорациите да пресуши целия „Мийд“. Да прати до капка водата от „Хавасу“ за лична употреба на града. Могат да принудят Лос Анджелис и Сан Диего да спрат да помпят. Или пък да продават водата на най-дашния играч. Могат да създадат коалиция срещу Калифорния и да задържат цялата вода в щатите от Горния басейн.

— И тогава Калифорния ще взриви ЦАП точно както събориха онази стена в Колорадо.

— Аха, само че федералните вече имат дронове по протежение на целия канал. Ще го видят навреме. Дори Калифорния ще си помисли внимателно, преди да подеме реална гражданска война. Лобирането за Акта за суверенитет на щатите, за да можеш да патрулираш по щатската граница с Националната гвардия, е едно нещо. Дори взривяването на някакъв язовир заради вода, която вече си е твоя, е законно… в определен смисъл. Но да започнеш открита военна престрелка? Америка може да е счупена, но все още се крепи.