Водосрез

— Казах ти, че трябваше да се махнеш — обади се Хулио.

Пак дръпна спусъка. Докато пистолетът му гърмеше, Луси се хвърли напред. Както си беше вързана, катурна стола върху Хулио. Куршумът, предназначен за окото на Анхела, изсвистя покрай ухото му.

Луси и похитителя ѝ се стовариха на пода, преплели тела. Хулио с порой проклятия изрита настрани и журната, и стола. Анхела преметна зига в лявата си ръка и се облегна на стената. Противникът му вдигаше вече пистолета си, но беше твърде бавен.

Анхела стреля.

На гърдите на Хулио се появи кървава дупка. Анхела продължаваше да дърпа спусъка. По врага му разцъфтяха още дупки. Гърди. Лице. Корем. Кости и кървава мъгла.

Хулио изтърва пистолета си и падна. Търколи се в опит да докопа отново оръжието. Анхела се запрепъва натам и го изрита надалеч. Розетки кръв оцветяваха гърдите на доскорошния му другар. Челюстта му беше строшена. При всяко вдишване в устата му гъргореше кръв. Водосрезът приклекна до него.

— За кого работиш? — поиска да знае. — Защо го направи?

Обърна Хулио и се втренчи в ухиленото му лице със строшени зъби. Негодникът се опитваше да каже нещо, но гласът му хъхреше. Анхела го придърпа по-наблизо и притисна ухо към устните му.

— Защо? — настоя, но Хулио просто се закашля за последно, пръсна кръв и зъби и умря.

Анхела се отпусна назад, стисна раненото си рамо и се опита да осъзнае значението на предателството на Хулио.

— Може ли… може ли… помощ?

Луси лежеше на пода, все още вързана за стола.

— Какво? А, да. Съжалявам.

Анхела отиде да потърси нож. Намери на плота. Тромаво преряза с лявата си ръка въжетата и освободи журната.

— Добре ли си?

— Аха — каза тя прегракнало. — Ще оживея.

Отлепи се от прекатурения стол със сковани движения. Сви се на топка и се втренчи в Хулио и мъртвия cholobi.

— Добре ли си?

Тя си остана свита, притиснала коленете си. Пъхтеше. Странно настоятелно се взираше в похитителите си.

— Луси?

Най-сетне тя си пое треперливо дъх и очите ѝ като че ли се фокусираха.

— Добре съм — изправи се с омекнали крака и отиде да си вземе тениската. Огледа разрязания парцал и го захвърли. Върна се до мъртвия cholobi и приклекна до него. Захвана се да му дърпа безръкавката. Анхела грижливо отклони очи, докато тя се обличаше.

— Да не ти пука — изхриптя Луси. — Това са просто цици.

Той сви рамене, но въпреки това не я погледна. Чу я да си поема остро дъх, докато дърпа дрехата над разкъсаната си кожа.

— Добре, в приличен вид съм — каза. — Благодаря, че ме спаси.

— Казах ти, че мога да помогна — обади се той.

— Аха — Луси се разсмя треперливо. — И от теб има полза.

Изправи стола и с гримаса седна на него. Кръвта ѝ вече почваше да петносва блузата. Погледна надолу към петната и отлепи плата от кожата си. Ръцете ѝ трепереха.

— Как ме намери?

— Сложих проследяващо устройство на пикапа ти. И още едно в чантата.

— Тя не е в мен.

— Един човек е видял как те отвежда Хулио. Ти извади късмет, понеже е използвал старите си скривалища. Трябвало е да ги сменя по-често, но не го е сторил.

— Мислех, че сте заедно.

Анхела се втренчи в трупа на Хулио.

— И аз така мислех.

Направо му настръхваше козината да признае колко неща е пропуснал да забележи. Трябваше да го види от самото начало. Ако не в човека, то в подробностите около него. Беше изпуснал цели парчета от пъзела. Това го накара да се почуди какво ли още не е видял.

— Какво знаеш за всичко това, което не си ми казала преди? — попита той.

— А защо да ти го казвам сега?

— Освен че току-що ме простреляха заради теб?

— Не рискува заради мен. Ти го направи за Вегас. За малката мис Кейтрин Кейс.

Анхела се озъби:

— Така ли ще играем играта?

— Това заплаха ли е? — попита Луси. — Смяташ да си пробваш късмета с мен, както сториха дружките ти?

Усмихваше се тънко и сега той забеляза, че тя държи пистолет в ръката си.

„Как…“

Оръжието на Хулио. Взела го е, докато се е разсейвал. Не пропускаше нито една подробност.

— Обзалагам се, че ще те бия по бърза стрелба — промърмори тя и сивите ѝ очи бяха като твърди, студени парчета лед.

Анхела я изгледа сърдито:

— Не съм такъв. Току-що заради теб теглих куршума на приятел. Смятам, че заслужавам да знам защо.

Луси се взираше в него със стиснати зъби. Накрая кимна и сведе поглед към Хулио.

— Той е убиецът на Джейми и онзи другия тип, Восович. Искал е да отмъкне водните права, които Джейми е продавал за своя собствена изгода. Според мен е устроил засада на Джейми и своя човек при срещата, така че да ги докопа. Обаче шегата останала за негова сметка. Джейми вече бил продал правата на Калифорния.

— Изобщо не ги е готвел за нас?

— Джейми мразеше Вегас. Просто се е ебавал с вас. Казах му, че не сте лъжица за неговата уста.

— Значи ги е продал на Майкъл Ратан?

— Така мисля. Твоят… приятел… определено искаше да знае дали мога да вляза в компютъра на Ратан. Съдейки по думите му, онзи се опитвал да стори почти същото, което бил направил Джейми. Да продаде правата на играча с най-висок залог. Така че се свързал с най-вероятния купувач — Вегас… — Луси се ухили криво. — Приятелят ти си умираше да разбере дали мога да отворя компютъра на Ратан.

— Можеш ли?

— Съмнявам се. „Ибис“ имат доста добра охрана… — тя погледна към Анхела. — Кървиш.

— Казах ти, че ме простреляха заради теб — озъби се той смутен.

Тя се разсмя при тези думи:

— Моят герой! — стана и отиде в кухнята. Върна се с наръч салфетки. — Нека погледна.

Той я отблъсна:

— Добре съм си. Просто ми разкажи за сделката, която е въртял приятелят ти Джейми.

— Не. Нека да погледна!

Каза го със заповеден тон. Анхела се предаде. Смъкна якето си. Луси смукна въздух през зъби.

— Също и ризата.

Той простена, но ѝ позволи да му смъкне тениската.

Журната плъзна очи по гърдите му — по белезите и татуировките.

— Бил си в банда?

— Преди много време… — той сви рамене и пак простена. — Преди да се хвана на работа за Кейс. Преди да стигна до Невада.

Луси съсредоточи вниманието си върху рамото му.

— Якето е поело по-голямата част от удара. Но кожата ти изглежда, все едно са я прекарали през месомелачка.

— Хулио обича чопърите. Куршуми, които се взривяват. Не са добри срещу защита обаче.

— Радвай се, че якето ти е балистично.

— Върви в комплект с работата.

— В много престрелки ли се забъркваш?

— Не и ако мога да ги избягна — изсмя се Анхела. — Оръжията имат навика да убиват.

Луси се намръщи.

— Тук вътре има много шрапнели… — върна се да порови в кухненските шкафове и се появи с бутилка текила и нож.

Анхела направи гримаса.

— Какво? — предизвика го тя. — Искаш ли да идем в болница? Да видим как ще им хареса на ченгетата от Финикс раната ти?

Той се предаде.

Луси беше ефикасна. Режеше, боцкаше и ръчкаше. Изля текила върху раната, а той стисна зъби и го понесе. Тя не му се извини за това, което правеше, нито пък го обърна на показно. Просто дълбаеше, сякаш разкопките в рамото на ранен с огнестрелно оръжие не са по-различно нещо от бърсането на масата след вечеря.

Добра беше. Анхела я гледаше как се врязва в накъсаното месо на рамото му, свъсила съсредоточено вежди и с втренчени в задачата сиви очи.

— Много опит ли имаш с куршуми? — попита.

— Имам малко. Навремето в един бар стреляхме по койоти. След това слизахме да ги дерем.

— Койоти ли?

— От косматия вид.

— Вадила си куршумите от застреляните от теб животни?

— Не. Това го правех за един приятел. Мой познат фотограф се остави да го прострелят няколко пъти. Остана заклещен насред едно клане, когато стрелците се върнаха за втори откос…

— Фотографът, с когото беше в моргата.

— Добра памет имаш. Да. Тимо… — ножът се заби дълбоко. Анхела изсъска. Луси вдигна очи. — Извинявай.