Водосрез

— Страхотно ще ми дойде.

— Ще видим дали ще си доволна, когато някой реши да те гръмне.

А след това Шарлийн се спусна надолу по стълбата и излезе навън, за да се върне към рушенето на предградия и привлачването на останките им по-близо до червенокръстките помпи, където щеше да построи други съборетини, натъпквайки жилищата в онази част, която Финикс беше оставил празна и открита.

Луси обиколи апартаментчето още веднъж набързо. Трябваше да признае на Шарлийн уменията ѝ в строителството. Скалъпеният надве-натри дом имаше дори малък прозорец. Надникна през петносаното и прашно стъкло. Хубаво разположение. Близо до помпата и с добър изглед отзад през вратата към уличката, която обслужваше съборетините. Поне доколкото беше възможно за жилищата в това претъпкано гето, оттук се виждаше кой идва насам.

Няколко минути след като Шарлийн си тръгна, Луси забеляза водосреза да си проправя път през тълпите около помпата.

Изгуби го, после пак го мярна, облегнат на една стена. Дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше. Стоеше толкова неподвижен, че Луси откри как погледът ѝ постоянно отскача към продавачите на храна, към хората на опашката за вода, към онези, които продаваха протеинови блокчета „Пауър бар“ и черноборсаджийски хуманитарни помощи от одеялата, разпънати по диаметъра на площада.

Мъжът просто се сливаше с тълпата. Седеше до няколко души и пред очите на Луси се наведе и взе от един от тях огънче за цигара. Предложи им самата цигара в отговор, разделиха си я и в този момент изчезна напълно. Не беше вече самотен индивид, а част от група — трима приятели се облягат на стената и си дърдорят глупости. От един ставаше на трима и добиваше невидимост. Можеше да е какъвто си ще. Минаваше за мексиканец. Също и за тексасец. Можеше да бъде дневен работник. Или пък някой, който помпеше мускули за Ветеринаря. Или пък просто уморен татко, който се опитва да изведе семейството си на север, ужасно му е писнало в коптора и иска да се измъкне от пищящите бебета. Просто поредният затънал в прахоляка нещастник, който е видял лошата страна на живота и поради това е станал невидим.

Слънцето започваше да залязва — гневна червена топка на фона на одимената, прашна линия на хоризонта. Хората се връщаха от работните си места. Подреждаха се да си купят вода на галон. Някои си наливаха и се връщаха на опашката, за да избегнат повишените цени, които следваха от изпомпването на по-големи обеми.

През последните десет години Луси беше документирала хора като тези, а сега беше станала едно цяло с тях. Беше част от историята, както винаги си беше знаела, че ще стане.

Анна щеше да ѝ каже, че се държи като идиот. Дори Тимо, който прекарваше доста време около смъртта, поне знаеше как да кръжи по ръба на водовъртежа, без да се остави да го засмучат. Тимо имаше инстинкт за оцеляване. Когато нещата откачаха прекомерно, той отстъпваше една шибана крачка назад.

Ето я нея обаче, закопаваше се още повече.

Какво ѝ ставаше? Как би могла да обясни на Анна, че е отишла в „Тайян“ да се опитва да преследва последните контакти на Джейми? Проучва връзки към смърт, които можеха само да я подложат на опасност?

„Ти сама се сложи на онзи стол.“

Спомни си как разказва на мъчителя си всичко, което знаеше, разтяга локуми за подробностите с надеждата най-сетне да прекрати болката. Сега се чувстваше омърсена само при спомена колко отчаяно копнееше да го удовлетвори, да го накара да ѝ направи комплимент за ясните спомени.

— Имаш добра памет — беше казал в един момент.

И след това отново я беше почнал.

— Нищо лично.

И в това беше истинският ужас. Не беше нищо лично. Изобщо не ставаше дума за нея. Тя беше просто месо с уста и можеше да има или пък да няма информацията, която му трябваше.

И въпреки това Луси продължаваше по този коловоз, въпреки че знаеше колко опасно е станало. Анна никога не би могла да разбере.

На вратата се почука. Луси пусна убиеца на Хулио да влезе. Той се движеше схванато, но не се оплакваше, че изпитва болки. Просто огледа апартамента, като влизаше и излизаше поред от всяка стая.

— Кажи ми сега за жената, която те пусна на това място.

— Шарлийн е свястна. Познавам я отдавна. Вярвам ѝ.

— И аз вярвах на Хулио.

Водосрезът се промъкна до прозореца и надникна към помпата отдолу.

— Държиш се параноично.

Анхела саркастично се обърна към Луси:

— Параноик съм си. Хулио знаеше ужасно много за мен. Знаеше идентификационните кодове на колата ми. Знаеше едно от имената, които използвах за престоя си тук.

— Как всъщност се казваш?

Той сви рамене:

— Викай ми както щеш.

— Сериозно?

Анхела просто се върна към огледа на апартамента.

— Не мисля, че ще намериш бръмбари тук.

— Не търся бръмбари. Та кажи ми сега за приятелката си. Коя е тя?

— Правих статия за нея преди доста време — обясни Луси. — Изкормва къщи за скрап. Помогна ми да се снабдя със слънчевите панели. Безопасна е, честно.

— Имаш предвид, че ти е помогнала да ги откраднеш? — Той обиколи стаите по периметъра им и поспря, притискайки ухо към ограбените от другаде дървении. — А пък аз си мислех, че си на страната на добрите… — извади пистолета си и почука с приклада по шперплатовата стена, вслушан в кухия звук. Отиде до спалнята и прекрачи матраците, за да почука и по стената там.

— Шарлийн му вика „префасониране“ — подвикна Луси след него.

— Така ли?

Все още си спомняше как посред нощ, с туптящо сърце, сваля панелите от един покрив. Очакваше във всеки момент Боклученият патрул да я спипа и се чудеше как ли ще им обясни какви ги върши.

— Шарлийн не искаше да ми позволи да ѝ направя профил, докато не дойда с нея да ѝ помагам по задачи. Не знаех, че ще ми даде слънчевите панели, преди да ги сваля лично оттам.

— Значи си изкарала малко допълнителни пари от статията си.

— Опитах се да накарам професорите от Ж-колежа да се гордеят с мен.

Анхела излезе от спалнята и отново надникна през напуканото стъкло на прозореца, съсредоточен върху ad hoc електрическата жица, която минаваше от стълба до прозореца, за да свърши в самоделен хаос от връзки, които после се разделяха във всички посоки през дупки, пробити в пода, тавана и стените, разпределяйки енергия до другите скупчени в едно апартаменти.

— И сега е станала хазяйка? — попита той.

— Започна да строи тези сгради преди няколко години. Хората имат нужда да живеят близо до помпите. Много от тях не могат вече да си позволят да държат коли, така че им трябват места, откъдето да могат да хванат автобус и да се доберат до вода, без да се налага да ходят много надалеч.

— На кого си плаща тя?

— Местният гангстер се нарича Ветеринаря. Това е негова територия. Защо?

Водосрезът сви рамене:

— Хулио си водеше онзи cholobi. Не знам какво общо е имал. Може да е бил просто мускул, може нашият човек да е завъдил приятели. И накрая тези приятели да дойдат да си търсят отплатата.

— Така или иначе няма откъде да узнаят за нас.

— Освен ако Хулио не е говорил с този-онзи… — Анхела продължи да обикаля из жилището. Това изправяше Луси на нокти. Държеше се като някакво странно куче, което души наоколо. Застина абсолютно неподвижно насред стаята. Вслушваше се. — Не знам. Това място ме притеснява.

— Наистина си параноик. Тук сме максимално далече от мрежата, колкото е възможно изобщо.

— Просто не спирам да мисля за Хулио и не ми харесва. Отървах се от колата и си счупих телефона.

— Махнал си теслата?

— Вероятно крадците вече я возят из града.

— Сериозно говориш. Просто си захвърлил колата си? Шарлийн можеше да я купи от теб.

Анхела поклати глава:

— Не. Не искам това нещо да е свързано с мен.

— Наистина си параноичен.

— Не, жив съм — той отиде до вратата и надникна навън в сгъстяващия се мрак. — Ще свърши работа — заключи накрая и решително затвори. Закачи катинара през вътрешните халки, обезопасявайки жилището. Ако Съни беше на негово място и се държеше по същия начин, щеше вече успешно да е опикал всички гуми и прашни пожарни кранове на сто ярда околовръст.