Водосрез

— За какво е цялата работа, момиче? — попита отново Сара. — Кажи ми защо съм тук, когато би трябвало да съм с клиент. Трябва да печеля, ако ще плащам рентата на Ветеринаря…

— Шшшт — Мария махна на приятелката си да понижи глас. — За цената на водата става дума.

— Е? Тя никога не се променя.

— Според мен се променя понякога.

— Нивгаш не съм я виждала.

Сара отново се опита да си намери по-удобна поза и минижупът ѝ зашумоля. Мария различаваше тъмния ѝ силует под слабата синкава светлина на екранчето с цената на помпата: сиянието на стъкленото украшение на стомаха ѝ, стегнатата малка къса ризка, предназначена да демонстрира формата на гърдите ѝ на фона на гладкия корем. Въплътена мечта за младо тяло. Всяка част от облеклото ѝ бе опит да накара Финикс да забележи присъствието ѝ.

„Е, всички се опитваме — помисли си Мария. — Всички се стараем да се справим!“

Сара отново се размърда, изблъсквайки настрана бутилките от „Пюър лайф“ и „Софтуотър“, „Аква азул“ и „Ароухед“. Едно шише падна от количката и отскочи по прашния цимент с кухо пукане. Сара се пресегна да го вземе. Отбеляза:

— Знаеш ли, че във Вегас може да си вземеш вода безплатно.

— Фанпи — Мария използва китайската дума, която беше научила от строителните работници, колеги на баща ѝ.

Глупости.

— За теб фанпи, loca41. Вярно е. Оставят те да си гребнеш направо от фонтаните пред казината. Толкова много вода имат.

Мария се опитваше да държи под око помпата и цената ѝ.

— Правят го само за Четвърти юли. Един вид патриотично дело.

— Неее. „Беладжио“ по всяко време ти дава право на чаша. Всеки може да иде да си налее вода. Няма да те изгонят… — Сара чукна по количката с празната бутилка от „Аквафина“ — кухо, глухо тупване. — Ще видиш. Когато се докопам до Вегас, ще видиш ти.

— Щото твоят човек мисли да те вземе, като си тръгне — каза Мария, без да си дава труд да скрие скептицизма си.

— Точно така — отвърна приятелката ѝ. — Ще вземе и теб, ако ходиш с него на купони. Ще ни вземе и двете. Човекът обича да купонясва. Трябва само да си мила с него… — тя се поколеба, после добави: — Знаеш, че ще ти позволя и ти да си му приятелка. Нямам против да делим.

— Знам, че нямаш.

— Той е от свестните типове — настоя Сара. — Дори не иска гадни работи. Не е като калитата по баровете. И има такъв хубав апартамент в „Тайян“! Няма да повярваш колко добре изглежда Финикс, когато имаш свестни въздушни филтри и си на високо. Баровците живеят добре.

— Той е баровец само за днес.

Сара поклати глава:

— За цял живот, момиче. Дори ако компанията му не го прати после във Вегас, както разправя, този човек е завинаги скъпар.

Тя продължи нататък да хвали романтичното в скъпарския живот на любимеца си и перспективите си след напускането на Финикс, но Мария я изключи от мислите си.

Знаеше защо Сара смята, че във Вегас има безплатна вода. И тя беше гледала същото предаване. „Холивуд лайфстайлс“ даваше Тау Окс и Мария изгледа серията от прага на един от баровете, където Сара се опитваше да накара мъжете да ѝ купуват питиета.

Звездата от „Неустрашим“ спря пред една от онези лъскавки вегаски аркологии в направо леденяшка тесла. Камерата следеше Тау Окс, но щом видя фонтана, Мария изгуби интерес към актьора.

Беше голяма работа и пръскаше вода право във въздуха. Танцуващи водни струи. Капки като диаманти под слънцето. И малки дечица си плискаха лицата с нея. Просто я хабяха.

Беше като фонтаните, които си набеляза в аркологията „Тайян“, но без охраната, която да ги пази от теб. И се намираше на открито. Те просто оставяха водата да се изпари. Освобождаваха я.

Когато Мария видя този фонтан да блика под небето, най-накрая разбра защо баща ѝ се опитваше да ги закара във Вегас. Защо беше толкова убеден, че точно в този град си струва да отидат.

Само дето планът му не проработи. С една идея бяха закъснели с измъкването от Тексас и след това Хартата за щатска независимост и суверенитет вдигна стени, които не можеха да преминат. До един щатите осъзнаха, че ще загазят, ако допуснат бежанците просто да ги залеят.

— Това е само временно, mija — беше казал татко ѝ. — Няма да си остане така.

Само че по това време Мария беше спряла да вярва чак толкова на всичко казано от татко. Той беше стар човек, осъзна тя. Viejo, нали така? Живееше според древна карта на свят, който вече не съществуваше.

В главата на татко нещата изглеждаха по един начин, но опитът на Мария подсказваше, че изобщо не са такива. Той все повтаряше, че това е Америка, а в Америка най-важното е свободата и да правиш каквото искаш, само че в разпадащата се Америка, която прекосиха, по телените огради на Ню Мексико имаше разпънати за предупреждение тексасци и тя съвсем определено не беше същата, която бащата на момичето носеше в главата си.

Очите му бяха стари. Ojos viejos. Баща ѝ не виждаше дори онова, което беше право пред очите му. Хората не започваха да се връщат по домовете си, както беше казал, че ще стане. Не получаваха възможност да живеят в родния си град, както той беше заявил. И никога повече не виждаш училищните си приятели, както той обеща. Майка ти не присъстваше на твоята quinceañera42, както беше се заклел. Нищо не ставаше така, както той го мислеше.

В един момент Мария осъзна, че думите на баща ѝ са като праха. Не го поправяше всеки път, когато той грешеше, понеже ѝ беше ясно, че му е гадно, задето бърка практически за всичко.

Сара изсумтя нетърпеливо.

— Колко още трябва да чакаме?

— Ти най-добре знаеш — опита се да я умилостиви Мария. — Твоят скъпар ми каза за това.

Но Сара я беше грижа само да държи ръцете на скъпаря върху тялото си и да се старае купонджийските му планове да са винаги свързани с нея.

Мария, от друга страна, го слушаше какво ѝ говори.

— Цената е пазарна — беше обяснил скъпарят. — Ако не беше така, Финикс никога нямаше да разреши тези червенокръстки помпи и тексасците щяха да гълтат праха на Междущатска 10 и да измират в Чандлър.

Той си сипваше habanero salsa43 върху cochinita pibil44 — ястие, за което твърдеше, че не било мексиканско, а юкатанско, което според него оправдаваше факта, че харчи за едно хапване в ресторанта повече, отколкото Мария и Сара плащаха за седмичния си наем.

— Пазарните цени държат всичко под контрол.

Беше стигнал до темата за червенокръстките помпи, понеже говореха за пери-веселяците и всичките религиозни дрънкулки, които продаваха в библейските си шатри. А след това Мария спомена нещо за това как пери-веселяците са си вдигнали шатрите точно до хуманитарните помпи, понеже могат да използват водата за примамка за народа, за да слуша молитвите им.

Сара я беше изгледала гадно, задето напомня на човека, че и те живеят някъде близо до хуманитарните помпи, но скъпарят беше наострил уши при споменаването на водата.

— Тези помпи и цените са вероятно единственото разумно нещо, което Финикс е направил за водата си — заяви той. — Малко късничко, но нали знаеш — по-добре късно, отколкото никога… — той смигна на момичето. — Пък и така, де, това дава на пери-веселяците нов метод за набор на поборници.

Той желаеше Мария. Личеше си по обнадеждения начин, по който не откъсваше поглед от тялото ѝ, и по това, че едва обръщаше внимание на Сара. Но беше любезен с нея. Поне полагаше усилие да се опита да я впечатли с всичките си гийковски познания по хидрология, дори когато обикаляше около въпроса дали има начин да купи Мария.

— Просто трябва да се срещнеш с нас — беше ѝ казала Сара. — Усмихвай се на каквото там бръщолеви в момента. Накарай го да се чувства важен човек. Той е… какво да ти кажа, мисли само за вода и такива лайна. Обича да дърдори за сондьорско оборудване и за подземни води. Просто го слушай и се дръж така, все едно ти пука.

41

Loca/loco (исп.) — луд, шашав. — Б.пр.

42

Празник за пълнолетието, в Латинска Америка се празнува на петнадесетия рожден ден на момичето. — Б.пр.

43

Лют сос с многозначителното название „кучешки нос“ и славата, че прочиствал синусите. — Б.пр.

44

Ястие от свинско месо, мариновано в цитрусов сок, подправено с ачиоте (анато) и запечено в бананови листа (или фолио). — Б.пр.