Водосрез

Цената на литър гореше в горещия мрак — синя и безразлична, размазана от врязания в нея човешки гняв, но достатъчно ясна.

6,95$/литър

Всеки път, когато Мария погледнеше надраното лице на помпата, си мислеше, че се сеща кой го е сторил. Dios mió38, та тя беше този човек. Изпитваше гняв всеки път, щом погледнеше към студените сини цифри на помпата. Просто никога не бе имала късмета да се докопа до инструмент, с който има шанс да я нарани. Човек трябва да мъкне нещо специално, че да направи такъв разрез. Не чук. Не отвертка. Може би от онези резачки „Йокохама“, които ползваха строителните бригади в „Тайян“ още когато баща ѝ работеше там.

— Те карат големите винкели да пускат вода — беше ѝ казал веднъж. — Превръщат стоманата в лава, mija39. Не можеш да повярваш даже ако стоиш точно до тях. Магия, mija. Магия.

Беше ѝ показал специалните ръкавици, с които се пазеше да не си отреже пръст — бляскава тъкан, която му даваше секунда и половина, преди ръката му да изчезне в облаче дим.

Магия, беше казал. Голяма наука. На кого му пука каква е разликата? Китайците знаеха как да карат големите работи да се случват. Тези cabrones знаеха как да строят. Китайците имаха пари и можеха да боравят с магията — и бяха готови да обучат всекиго да ползва техниката им, стига да е готов да се поти на смени по 12 часа.

Всяка сутрин, щом слънцето започваше да изгаря небето в синьо, баща ѝ се прибираше при Мария и ѝ описваше чудните неща, които е видял предишната нощ, докато се е трудил на високото голо скеле на аркологията. Описваше масивните строителни принтери, които изливаха твърдите вещества в зададените им форми, писъка на инжекционните леярни и как сглобените части излитат с крана към небето.

Строителство по технология „всичко на място“.

Китайците разполагаха със силиконов фотоволтаик, който изливаха върху стените и прозорците, за да им генерират енергия. Плисваха го като боя и хайде готово, вече си напълно електрифициран. На „Тайян“ не му прилягаха постоянните токови удари, бичът на всичко живо във Финикс. Не, благодаря. Тези хора си правеха сами тока.

И даваха обяд на работниците си.

— Работя в небето — казваше бащата на Мария. — Вече всичко е наред, mija. Ще се справим. И от сега нататък почваш да учиш китайски и няма просто да идем на север. Ще можем и да пресечем океана. Китайците, те умеят да строят. След тази работа ще можем да идем навсякъде.

Такава беше мечтата му. Татко ѝ се учеше как да прорязва абсолютно всичко и скоро щеше да е в състояние да пререже бариерите, които ги държаха в капана на Финикс. Щяха да си прорежат път до Вегас или до Калифорния, или до Канада. Да му се не види, че те можеха да си прережат път през океана до Чунцин или Кунмин. Татко ѝ щеше да работи по горен Меконг и на язовирните стени на Яндзъ, които държаха водата на китайците. Щеше да строи. С новите си умения можеше да прореже всичко — оградите, калифорнийските гвардейци и всичките глупави закони за щатски граничен контрол, които твърдяха, че трябва да си стоиш в зоната за бежанци и да пукнеш от глад, вместо да идеш там, където господ още лееше вода от небето.

— Резачките „Йокохама“ минават през всичко — казваше той и щракваше с пръсти. — Като през масло.

Така че може би именно „Йокохама“ бяха ползвали върху помпата на Червения кръст. Но дори този инструмент не беше донесъл на нападателя и глътка.

Човек може и да е способен да си прореже пътя до Китай, но не и до чаша студена вода във Финикс.

Мария се чудеше каква ли цена е докарала непознатия до нападение над помпата.

Десет долара за литър?

Двадесет?

Или може и да си е била просто 6,95$ точно като сега, но за тези хора 6,95$ изглеждаше като първата полицейска палка в зъбите за онези от Финикс — факт, който просто не можеха да преглътнат. Може би хората от едно време не са знаели, че 6,95$ ще е най-доброто, което ще докопат от тук нататък и до края на света. Не са знаели, че трябва да си броят благословиите, вместо да се мъчат да режат помпата.

— Защо сме дошли? — попита Сара за пети или шести път.

— Имам предчувствие — заяви Мария. Приятелката ѝ изпъшка с отвращение:

— Ами хубаво, де, ама съм уморена.

Тя се изкашля в шепи. Бурята снощи беше оплескала гърдите ѝ повече от обикновено — прашинките се заравяха дълбоко в задънените разклонения на дробовете ѝ. Отново кашляше кръв и слуз. Все по-често кръвта беше нещо общо помежду им, за което никога не споменаваха.

— Искам да видя дали ще стане нещо — промърмори Мария, без да отклонява очи от екранчето с цената.

— Да не е същото като оня път, когато сънува пожара и човека, който излиза от пламъците, без да се изгори? Като Исус, дето ходел по водата, само че по огън? Ти ми каза, че и онова ще се случи.

Мария не се хвана на въдицата. Понякога имаше сънища, това е всичко. Майка ѝ навремето ги наричаше „благословии“. Шепотът на Господ. Отзвукът от крилете на светци и ангели. Но едни бяха плашещи, други — безсмислени, а някои ставаха ясни едва по-късно като онзи път, когато беше сънувала баща си да лети и беше помислила, че сънят е хубав и е за измъкването им от Финикс, а едва после се оказа, че е кошмар.

— Искаш да провериш какво ще стане — промърмори недоволно Сара.

Сянката ѝ мърдаше в мрака, Сара се опитваше да намери някакъв участък на цимента, който да не е погълнал жегата на деня. Накрая се отказа и седна на каручката, изблъсквайки встрани пластмасовите бутилки, които Мария беше довлякла. Те издрънкаха кухо една в друга.

— Значи, се налага да не си доспя, понеже на теб ти се мотае с тексасците.

— Ти си тексаска — възрази Мария.

— Не ми ги разправяй тия, момиче. Тези ми ти shagua pendejos дори не знаят как се къпе човек — Сара изплю нещо черно на цимента, докато гледаше как шават близките бежанци. — Надушвам ги чак оттук.

— Ти също не знаеше как се ползват гъба и кофа, докато не ти показах.

— Е, да, но се научих. Тези типове са мръсни — заяви Сара. — Просто шепа мръсни шибани тексасци, които нищо не знаят. А аз не съм пери-веселячка.

В определен смисъл беше вярно. Сара се учеше как да премахне далаския си акцент, чистеше се от тексаския си говор и тексаския прах, търкаше ли, търкаше колкото издържаше на остъргването бледата ѝ бяла кожа. На Мария не ѝ стигаше дух да ѝ каже, че все едно какво прави Сара, тексаската в нея се вижда от цяла миля. Просто не си струваше караницата.

Но беше вярно, че тексасците около помпата смърдяха. Воняха на страх и застояла пот, която се е спекла и засъхнала. Лъхаха на чисторбена пластмаса и пикня. Смърдяха един на друг от лежане, наблъскани като сардини в шперплатовите гета, които вдигаха наблизо веднага щом Червеният кръст забиеше хуманитарна помпа в земята.

Бордеите около „дружеската“ помпа бяха оазис на живот и оживление в смазаната от сушата пустош на предградията на Финикс. Тук, сред макменшъните40 и търговските комплекси, бежанците задръстваха паркингите и улиците с молитвените си шатри. Тук бяха вдигнали дървени кръстове и се молеха за спасение. Тук лепяха номерата, имената и снимките на любимите си, изгубени по окървавените пътища по време на бягството от Тексас. Тук четяха брошури, раздавани от улични хлапета, наети от професионалните койоти, които да разнесат словото:

ГАРАНТИРАНО ВЛИЗАНЕ!

ТРИ ОПИТА за КАЛИФОРНИЯ

Или ВРЪЩАМЕ ПАРИТЕ!

В ЦЕНАТА ВЛИЗА ВСИЧКО:

Камион до границата. Салове и лодки.

Автобус или камион до Сан Диего или Лос Анджелис.

ВКЛЮЧЕНА ХРАНА!

Тук, близо до хуманитарната помпа, имаше живот: денонощно горяха огньове, вдигнати от изкорубените трупове на петстайни къщи. Палатките на Червения кръст стояха, провиснали под тежестта на натрупания от отминалата буря прах. Доктори и доброволци с филтриращи маски, носени заради прахоляка и гъбичната долинна треска, се грижеха за проснатите на леглата им бежанци и се навеждаха над бебета с напукани от пясъка устни и пъхнати в изпосталелите телца венозни системи.

38

Dios Mió (исп.) — Боже мой. — Б.пр.

39

Mija (исп.) — съкратено от Mi hija (исп.), дъще. — Б.пр.

40

Подигравателен термин за къщи в предградията, които са твърде разхищаващо големи за класата на обитателите си и не пасват на дизайна на квартала. — Б.пр.