Страница 47 из 48
— Не — отвърна Брайън, — мисля че нямам роднини с фамилия Уелс.
— Беше сгоден за едно много симпатично момиче — продължи госпожица Марпъл. — Много разумно. Тя се опита да го разубеди, но той не я послуша. Разбира се, сгреши. Жените притежават здрав разум, когато въпросът опре до пари. Не чак за сложни финанси. Никоя жена не разбира от това, така казваше скъпият ми баща. Става дума за най-обикновени лири, шилинги, пенита. Какъв хубав изглед имате! — добави тя, като се приближи до прозореца и погледна през него. Ема я последва. — Толкова голям парк! Колко живописно изглежда добитъкът на фона на дърветата. Човек никога не би помислил, че се намира сред града.
— Ние сме един анахронизъм — обясни Ема. — Ако сега прозорците бяха отворени, щяхте да чуете шума на градския транспорт.
— О, разбира се. Шум има навсякъде. Дори и в Сейнт Мери Мийд. Сега сме съвсем близо до едно летище, а как прелитат отгоре тези реактивни самолети! Много е страшно! Неотдавна две от стъклата на малкия ми парник се счупиха. Била премината звуковата бариера, или нещо такова, но никога няма да разбера какво точно означава това.
— Наистина е съвсем просто — намеси се с приятен глас Брайън, като се приближи към тях. — Разбирате ли, ето как става…
Госпожица Марпъл изпусна чантата си, а Брайън учтиво я вдигна. Междувременно госпожа Магликъди се приближи до Ема и промърмори измъчено:
— Дали бих могла да се кача горе до… ъъъ… за малко?
Терзанието й беше съвсем искрено, тъй като госпожа Магликъди ненавиждаше задачата, която изпълняваше в момента.
— Разбира се — отвърна Ема.
— Ще ви заведа — предложи Люси.
Двете с госпожа Магликъди излязоха от стаята.
— Много е студено да се шофира днес — поясни разсеяно госпожица Марпъл.
— Що се отнася до звуковата бариера — продължаваше Брайън, — тя представлява нещо като… О, ето го и Куимпър.
Докторът пристигна с колата си. Влезе в стаята, като търкаше ръце и изглеждаше премръзнал.
— Мисля, че ще вали сняг — каза той. — Здравейте, Ема, как сте? Мили боже, какво е всичко това?
— Приготвихме торта за рождения ви ден — обясни Ема. — Не си ли спомняте? Казахте ми, че днес имате рожден ден.
— Не очаквах! — възкликна Куимпър. — Толкова време мина, ами да, трябва да има шестнайсет години, откакто никой не се е сещал за рождения ми ден.
Изглеждаше развълнуван и сякаш се чувстваше неудобно.
— Познавате ли госпожица Марпъл? — представи го Ема.
— О, да — отвърна госпожица Марпъл. — Срещнахме се тук, а после докторът дойде да ме види преди няколко дни, когато бях настинала. Беше много мил.
— Надявам се, че вече сте се възстановили — осведоми се докторът.
Госпожица Марпъл го увери, че се чувства съвсем добре.
— Напоследък не сте идвали при мен, Куимпър — намеси се господин Кракънторп. — Бих могъл и да умра, като не ми обръщате внимание!
— Скоро не ви виждам да умрете — отвърна Куимпър.
— И не смятам да го направя. Хайде да пием чай. Какво чакаме?
— Моля ви — обади се госпожица Марпъл, — не чакайте приятелката ми. Ще се почувства много неудобно.
Всички седнаха и започнаха с чая. Госпожица Марпъл прие поднесеното й парче хляб с масло, а после взе и сандвич.
— От какво са…? — поколеба се тя.
— От риба — обясни Брайън. — Помагах при приготвянето им.
Господин Кракънторп се изкикоти.
— От отровна риба — каза той. — Ето от какво са. Яжте ги на свой риск.
— Моля те, татко!
— Трябва да внимавате какво ядете в тази къща — обърна се господин Кракънторп към госпожица Марпъл. — Двама от синовете ми бяха убити като мухи. Кой върши това? Ето какво искам да знам.
— Не му обръщайте внимание — заяви Седрик, като отново подаваше чинията на госпожица Марпъл. — Казват, че малко арсен подобрявал тена на лицето, стига да не прекали човек.
— Сам изяж един сандвич, момче.
— Искаш да бъда официалният дегустатор? — попита Седрик. — Добре тогава.
Той взе един сандвич и го пъхна целия в устата си. Госпожица Марпъл се засмя кокетно, както подобава на една дама, и също си взе един. Отхапа и каза:
— Наистина мисля, че е много храбро от ваша страна да си правите такива шеги. Да, действително смятам, че е много храбро. Толкова ценя това качество!
Внезапно отвори уста и започна да се дави.
— Кост от риба — произнесе сподавено тя, — в гърлото ми.
Куимпър бързо стана. Насочи се към нея, премести я назад към прозореца и я накара да си отвори устата. Извади калъф от джоба си и измъкна от него някакъв пинцет. С професионално умение той надникна в гърлото на възрастната дама. В този миг вратата се отвори и госпожа Магликъди влезе, придружена от Люси. Госпожа Магликъди изведнъж ахна, като видя живата картина пред очите си — госпожица Марпъл облегната назад, а докторът — хванал я за гърлото и наклонил назад главата й.
— Но това е той! — извика госпожа Магликъди. — Мъжът от влака!
С невероятна бързина госпожица Марпъл се изплъзна от доктора и отиде до приятелката си.
— Бях сигурна, че ще го познаеш, Елспет! — възкликна тя. — Не, не казвай нищо повече!
Тя се обърна триумфално към доктор Куимпър:
— Вие не знаехте, нали, докторе, че някой ви е видял, когато душахте онази жена във влака. Това е била моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ви е видяла. Разбирате ли? Видяла ви е със собствените си очи. Пътувала е с друг влак, който в този момент се е движел паралелно с вашия.
— Какво, по дяволите, говорите? — пристъпи бързо доктор Куимпър към госпожа Магликъди, но госпожица Марпъл отново ловко застана помежду им.
— Да — каза тя. — Видяла ви е, разпозна ви и ще се закълне в съда. Струва ми се, не се случва често някой наистина да види как се извършва престъпление. Разбира се, обикновено се търсят косвени улики. Но в този случай условията бяха твърде необичайни. В действителност е имало очевидец на престъплението.
— Подла стара вещица! — изръмжа доктор Куимпър и се хвърли към госпожица Марпъл, но този път Седрик го хвана за рамото.
— Значи вие сте дяволът убиец, така ли? — каза той, като го обърна към себе си. — Никога не съм ви харесвал, смятах ви за опак човек, но Господ ми е свидетел, въобще не съм ви подозирал.
Брайън Истли бързо се притече на помощ на Седрик. От по-отдалечената врата в стаята влязоха инспектор Крадък и инспектор Бейкън.
— Доктор Куимпър — каза Бейкън, — трябва да ви предупредя…
— По дяволите вашето предупреждение — прекъсна го Куимпър. — Мислите ли, че някой ще повярва на думите на две стари жени? Чувал ли е някой подобни глупости за някакъв влак?
Госпожица Марпъл отговори:
— Елспет Магликъди незабавно съобщи на полицията за убийството на 20 декември и даде описание на мъжа.
Неочаквано доктор Куимпър сви рамене:
— Дяволски късмет!
— Но… — започна госпожа Магликъди.
— Замълчи, Елспет! — смъмри я госпожица Марпъл.
— Защо ще искам да убивам съвършено непозната жена? — попита доктор Куимпър.
— Тя не е била непозната за вас — отвърна инспектор Крадък. — Била ви е съпруга.
Глава двайсет и седма
— Виждате ли — каза госпожица Марпъл, — наистина, както подозирах, всичко се оказа много, много просто. Възможно най-простият начин да извършиш престъпление. Толкова много мъже убиват съпругите си.
Госпожа Магликъди погледна госпожица Марпъл и инспектор Крадък.
— Ще ви бъда благодарна, ако ми дадете малко повече информация.
— Той е видял своя шанс да се ожени за богата жена, за Ема Кракънторп — започна да обяснява госпожица Марпъл. — Само че не е можел да го направи, защото вече е бил женен. Били са разделени от години, но тя не му давала развод. Този факт съвпадаше чудесно с разказа на инспектор Крадък за момичето на име Ана Стравинска. Тя имаше съпруг англичанин, така е казала на една от своите приятелки, а беше и много набожна католичка. Доктор Куимпър не би рискувал да се ожени за Ема и да се стигне до двубрачие, ето защо решава, тъй като е безразсъден и хладнокръвен човек, да се освободи от жена си. Идеята да я убие във влака и по-късно да постави тялото й в саркофага наистина е била доста умна. Възнамерявал е тя да бъде свързана със семейство Кракънторп. Преди това изпратил писмо до Ема, което да изглежда написано от Мартин. Преди да загине, Едмънд Кракънторп споменал, че възнамерява да се жени за тази жена. Ема вече била споделила с доктор Куимпър за брат си. После, когато открили мъртвата, той я насърчил да отиде в полицията и да разкаже всичко.