Страница 46 из 48
— Всъщност с влака — замислено промълви госпожица Марпъл.
— Което не доказва нищо. Ужасно е, че съществува цялата тази подозрителност. Да не знаеш. А може би никога няма и да разберем!
— Сигурно ще разберем, скъпа — бързо изрече госпожица Марпъл. — Искам да кажа, че всичко едва ли ще остане на този етап. Това, което със сигурност знам за убийците, е, че те никога не спират по средата. Или може би трябва да се каже, едва ли биха спрели. Във всеки случай — заяви госпожица Марпъл в заключение, — не биха могли, след като са извършили и второ убийство. Хайде, не се тревожете толкова, Люси. Полицията прави всичко възможно, проверява всекиго, а най-важното е, че Елспет Магликъди пристига съвсем скоро.
Глава двайсет и шеста
— И така, Елспет, ясно ти е какво точно искам да направиш?
— Ясно ми е — отвърна госпожа Магликъди, — но искам да ти кажа, Джейн, че ми изглежда малко странно…
— Въобще не е странно — прекъсна я госпожица Марпъл.
— Е, така мисля. Пристигаш в някоя къща и почти веднага питаш дали може да се качиш, ъъъ, до тоалетната.
— Времето е много студено — изтъкна госпожица Марпъл, — а и в крайна сметка, възможно е да си яла нещо, което не ти е понесло и… ъъъ… ти се налага да отидеш до тоалетната. Искам да кажа, че тези неща се случват. Помня как веднъж горката Луиза Фелби дойде да ме види и само за половин час й се наложи да отиде до тоалетната пет пъти — между другото добави госпожица Марпъл. — Причината беше развалено месо, печено в тесто по корнуолски.
— Поне да ми беше казала какво целиш, Джейн — продължаваше госпожа Магликъди.
— Точно това не искам да направя — отвърна й госпожица Марпъл.
— Колко си досадна, Джейн. Първо ме караш да измина целия този път обратно до Англия, преди да…
— Съжалявам — отвърна госпожица Марпъл, — но нямаше друг начин. Всеки момент някой друг може да бъде убит. Да, знам, че всички са нащрек и полицията взема всякакви предпазни мерки, но винаги съществува възможност убиецът да се окаже по-умен, отколкото предполагат. Така че, нали разбираш, Елспет, твой дълг беше да се върнеш. В крайна сметка, възпитани сме да изпълняваме дълга си, нали?
— Да, разбира се — съгласи се госпожа Магликъди. — На младини бяха много строги с нас.
— Вече всичко е наред. А, ето че пристигна и таксито — каза госпожица Марпъл, когато чу слабия звук на автомобилен клаксон пред къщата.
Госпожа Магликъди навлече дебелото си палто в цвят меланж, а госпожица Марпъл се уви добре в многобройните си шалове и шалчета. После двете дами се качиха в колата и потеглиха за Ръдърфорд Хол.
— Кой ли може да идва? — попита Ема, поглеждайки през прозореца, когато таксито премина край него. — Мисля, че е старата леля на Люси.
— Каква досада! — възкликна Седрик.
Беше се излегнал на един голям стол и преглеждаше „Кънтри Лайф“. Краката му почиваха върху камината.
— Кажи й, че те няма вкъщи.
— Като ме караш да й кажа, че не съм вкъщи, дали смяташ, че мога да изляза и да го направя! Или да изпратя Люси?
— Не се сетих за това — отвърна Седрик. — Предполагам, че съм мислел за времето на икономките и прислужниците, ако изобщо сме имали такива. Май че си спомням един прислужник отпреди войната. Имаше някаква история с готвачката, заради която настана голяма шумотевица. Няма ли някоя от онези стари вещици, които идват да чистят къщата?
В този момент обаче вратата отвори госпожа Харт, дошла следобед в къщата, за да излъска съдовете. Влезе госпожица Марпъл, приятно възбудена, цялата увита в шалове и шалчета, придружена от една строга личност.
— Надявам се — започна госпожица Марпъл, поемайки ръката на Ема, — че не се натрапваме. Разбирате ли, вдругиден си заминавам и просто не можех да не дойда да се сбогувам и да ви благодаря още веднъж за добротата ви към Люси. О, щях да забравя. Мога ли да ви представя моята приятелка, госпожа Магликъди. Тя ми е на гости.
— Приятно ми е — каза госпожа Магликъди и погледна много внимателно Ема, а после отмести очи към Седрик, който вече беше станал на крака. В този миг влезе Люси.
— Лельо Джейн, изобщо нямах представа…
— Трябваше да дойда да си взема довиждане с госпожица Кракънторп — обясни госпожица Марпъл, обръщайки се към нея, — която беше много, много мила с теб, Люси.
— По-скоро Люси беше много любезна с нас — уточни Ема.
— Да, наистина — намеси се Седрик. — Използвахме я като роб. Да обслужва болните, да тича нагоре-надолу, да готви разни диетични каши…
Госпожица Марпъл го прекъсна:
— Много съжалявам за вашето заболяване. Надявам се, че вече сте се възстановили, госпожице Кракънторп?
— О, вече сме съвсем добре — отговори Ема.
— Люси ми каза, че сте били много болни. Отравянето е храна е толкова опасно! Разбрах, че е било от гъби.
— Причината е малко загадъчна — поясни Ема.
— Не й вярвайте — намеси се Седрик. — Обзалагам се, че сте чули слуховете, които пълзят наоколо, госпожице… ъъъ…
— Марпъл — помогна му госпожица Марпъл.
— Та както казах, обзалагам се, че сте чули слуховете. Нищо по-добре от арсена не може да причини малко емоции в района.
— Седрик, бих искала да млъкнеш — скастри го Ема. — Знаеш, че инспектор Крадък каза…
— Ха! — възкликна Седрик. — Всеки знае. Дори и вие сте чули нещо, нали? — той се обърна към госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
— Лично аз — отбеляза госпожа Магликъди, — току-що се върнах от чужбина. Завчера — уточни тя.
— А, значи още не знаете за местния скандал. Арсен в яденето с къри, ето какво стана. Басирам се, че лелята на Люси е осведомена за всичко.
— Ами — започна госпожица Марпъл — чух, разбира се, някой подхвърли нещо, но по никакъв начин не исках да ви притеснявам, госпожице Кракънторп.
— Не трябва да обръщате внимание на брат ми — каза Ема. — Той просто обича да кара хората да се чувстват неудобно.
Докато говореше, тя нежно го погледна.
Вратата се отвори и в стаята влезе господин Кракънторп, потраквайки сърдито с бастуна си.
— Къде е чаят? Защо не е готов? Хей, момиче! — обърна се той към Люси. — Защо още не си донесла чая?
— Готов е, господин Кракънторп. Веднага ще го сервирам. Тъкмо подреждах масата.
Люси отново излезе, а господин Кракънторп беше представен на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
— Обичам да ми бъде сервирано навреме — подчерта той. — Точност и икономия — ето моя девиз.
— Твърде полезен — съгласи се госпожица Марпъл, — особено днес, при големите данъци и какво ли не още.
Господин Кракънторп изсумтя:
— Данъци! Не ми говорете за тези обирджии. Нещастен бедняк — ето какво съм аз. И ще става още по-лошо. Почакай и ще видиш, момчето ми — обърна се той към Седрик. — Когато получиш имението, хващам се на бас десет към едно, че социалистите ще ти го вземат и ще го превърнат в благотворителен център или нещо подобно. И ще прибират целия ти доход, за да го поддържат.
Люси се появи отново с подноса с чая, следвана от Брайън Истли, който държеше още един поднос със сандвичи, хляб с масло и кейк.
— Какво е това? Какво е това? — господин Кракънторп изследваше подноса. — Кейк с глазура? Празник ли има днес? Никой нищо не ми е казал.
Лицето на Ема леко порозовя.
— Доктор Куимпър ще дойде на чай, татко. Днес има рожден ден.
— Рожден ден? — изсумтя отново старецът. — И какво, като има рожден ден? Рождените дни са за децата. Никога не броя рождените си дни и няма да позволя на никого да ги празнува.
— Много по-евтино е — съгласи се Седрик. — Спестяваш пари от свещите за тортата.
— Стига, момче — смъмри го господин Кракънторп.
Госпожица Марпъл се ръкуваше с Брайън Истли.
— Разбира се, чувала съм за вас от Люси. О, Боже, така силно ми напомняте за някого, когото познавах в Сейнт Мери Мийд. Това е селото, където живея от дълги години. Казваше се Рони Уелс — синът на адвоката. Някак си не успя да свикне, когато влезе в бизнеса на баща си. Замина за Източна Африка и започна да се занимава с превозване на лодки с товари по езерото Виктория. А дали не беше Албърт? За съжаление не успя и пропиля целия си капитал. Много неприятно. Не ви е някакъв роднина, предполагам? Приликата е толкова голяма.