Страница 34 из 48
До него се водеше разгорещен спор на архитектурна тема, но той беше глух за него.
— Хайде, момчета, да влизаме в къщата. Оказахте ми голяма помощ.
Глава осемнайсета
Момчетата влязоха с Крадък през задната врата на къщата. Изглежда това беше обичайният им начин на влизане. Кухнята беше светла и радваше окото. Навлякла голяма бяла престилка, Люси точеше тесто за сладки. Облегнат на кухненския бюфет, Брайън Истли я наблюдаваше с почти кучешка преданост. Той подръпваше с една ръка големите си руси мустаци.
— Здравей, татко! — мило го поздрави Алегзандър. — Пак ли си тук?
— Харесва ми в кухнята — отвърна Брайън и добави: — Госпожица Айлсбароу няма нищо против.
— Не, разбира се — потвърди Люси. — Добър вечер, инспектор Крадък.
— В кухнята ли идвате да разследвате? — заинтригувано попита Брайън.
— Не точно. Господин Седрик Кракънторп е все още тук, нали?
— О, да, Седрик е тук. Искате да го видите?
— Ще ми се да поговоря с него.
— Ще ида да видя дали не е излязъл — каза Брайън. — Може да е отишъл до кръчмата.
Той се отмести от бюфета.
— Много ви благодаря — обърна се към него Люси. — Ръцете ми са целите в брашно, иначе щях да отида аз.
— Какво правиш? — нетърпеливо попита Стодарт-Уест.
— Плодова пита с праскови.
— О! — възкликна момчето.
— Наближава ли време за вечеря? — поинтересува се Алегзандър.
— Не.
— Жалко! Ужасно съм гладен.
— В килера има малко от кейка с джинджифил.
Момчетата се втурнаха едновременно и се сблъскаха на вратата.
— Приличат на скакалци — отбеляза Люси.
— Моите поздравления! — възкликна Крадък.
— За какво по-точно?
— За изобретателността ви във връзка с това.
— Във връзка с какво?
Крадък посочи папката с писмото.
— Много сполучливо направено — добави той.
— За какво говорите?
— За това, мило момиче, за това — той почти измъкна плика.
Люси неразбиращо се беше втренчила в инспектора. Изведнъж той се почувства объркан.
— Вие не сте фалшифицирали тази улика и не сте я сложили в пералнята, за да могат момчетата да я открият? Отговорете ми бързо.
— Нямам ни най-малка представа за какво говорите!
— Да не би да искате да кажете, че…
Като видя, че Брайън се връща, Крадък бързо пусна папката в джоба си.
— Седрик е в библиотеката — уведоми го той. — Заповядайте вътре.
Брайън зае мястото си до кухненския бюфет. Инспектор Крадък влезе в библиотеката.
Седрик Кракънторп изглеждаше доволен да види инспектора.
— Продължавате да разследвате тук? — попита той. — Върви ли?
— Бих могъл да кажа, че имаме известен напредък, господин Кракънторп.
— Открихте ли на кого е трупът?
— Все още не е напълно идентифициран, но имаме доста интересна хипотеза.
— Браво!
— Като изхождам от последната информация, която получихме, бих искал да науча още нещо. Започвам с вас, мистър Кракънторп, тъй като сте тук в момента.
— Няма да остана дълго. След един-два дни се връщам отново в Ибиса.
— Значи съм дошъл тъкмо навреме.
— Питайте.
— Бих ви помолил най-подробно да ми разкажете къде сте били и какво сте правили на 20 декември, петък.
Седрик му хвърли бърз поглед. После се облегна назад, прозя се, прие безгрижен вид и сякаш изцяло се отдаде на усилията да си спомни.
— Както вече ви казах, бях в Ибиса. Бедата е, че там дните толкова много си приличат. Сутрин — рисуване, от три до пет часа следобед — сън. Може и да нахвърля нещо, ако светлината е подходяща. После идва ред на аперитива в кафенето на площада — понякога с кмета, понякога с доктора. След това импровизирана вечеря. По-голямата част от вечерта преминава в бара на Скоти с някои приятели, които не са толкова известни личности. Казаното дотук ще свърши ли работа?
— Бих искал истината, господин Кракънторп.
Седрик се поизправи на стола.
— Инспекторе, забележката ви е много обидна.
— Така ли мислите? Господин Кракънторп, казахте ми, че сте напуснали Ибиса на 21 декември и същия този ден сте пристигнали в Англия.
— Точно така. Ем! Ей, Ема!
Ема Кракънторп влезе през вратата, свързваща библиотеката със съседната стая. Премести въпросително поглед от Седрик към инспектора.
— Виж, Ема, пристигнах за Коледа предната събота, нали? Дойдох направо от летището.
— Да — учудено потвърди Ема. — Беше тук около обед.
— Видяхте ли? — обърна се Седрик към инспектора.
— Сигурно ни мислите за много глупави, господин Кракънторп — любезно отговори Крадък. — Знаете, че можем да проверим тези неща. Мисля, че ако ми покажете паспорта си…
Той замълча в очакване.
— Не мога да намеря проклетото нещо — промърмори Седрик. — Търсих го сутринта, за да го изпратя в бюрото „Кук“.
— Мисля, че можете да го намерите, господин Кракънторп. Но всъщност не е необходимо. От регистрационната карта става ясно, че сте влезли в страната вечерта на 19 декември. Сега може би ще ми разкажете къде сте били от този момент до 21 декември по обед, когато сте пристигнали тук.
Седрик наистина изглеждаше много ядосан.
— Днес животът е отвратителен! — сърдито отбеляза той. — Цялата тази бумащина, попълване на разни формуляри. Ето какво се получава в една бюрократична държава. Вече не можеш да идеш, където искаш и да правиш каквото ти харесва! Някой вечно задава въпроси. За какво все пак е целият този шум около двайсети? Какво му е толкова специалното на двайсети?
— По една случайност това е денят, в който смятаме, че е било извършено убийството. Разбира се, можете да откажете да отговаряте, но…
— Кой казва, че отказвам да отговарям? Дайте ми малко време да помисля. На предварителното следствие бяхте доста уклончиви относно датата на убийството. Какво ново се е появило оттогава?
Крадък не отговори.
Поглеждайки към Ема, Седрик попита:
— Да отидем ли в другата стая?
— Ще ви оставя — бързо каза тя. На вратата се спря и се обърна. — Седрик, знаеш, че е сериозно. Ако двайсети е бил денят на убийството, трябва да обясниш на инспектор Крадък какво точно си правил тогава.
И отиде в съседната стая, като затвори вратата след себе си.
— Добрата Ема! — възкликна Седрик. — Е, хайде, да започваме. Да, наистина напуснах Ибиса на деветнайсети. Възнамерявах да прекъсна пътуването си в Париж, да прекарам няколко дни там и да потърся някои стари приятели по левия бряг на Сена. В самолета обаче попаднах на една много привлекателна жена… Страхотно момиче. С една дума, двамата слязохме заедно. Тя пътуваше за Щатите и трябваше да прекара няколко дни в Лондон, за да уреди някои делови въпроси. Пристигнахме в Лондон на деветнайсети. Отседнахме в хотел „Кингзуей Палас“, ако вашите шпиони още не са открили този факт. Регистрирах се под името Джон Браун — не върви да използваш собственото си име в подобни случаи.
— А на двайсети?
Седрик направи гримаса.
— Сутринта премина в състояние на отвратителен махмурлук.
— А следобедът? От три нататък?
— Момент да видя. Ами помотах се насам-натам, както се казва. Бях в Националната галерия — доста порядъчно място, нали? Гледах един филм, „Руина от планината“. Винаги съм си падал по уестърните. Този беше страхотен. После изпих едно-две питиета в бара, поспах малко в стаята си, а към десет часа излязохме с дамата и обиколихме различни заведения. Дори не си спомням повечето имена — едното май се казваше „Скачащата жаба“. Тя ги познаваше много добре. Натрясках се здравата и честно казано, не помня почти нищо. На следващата сутрин се събудих с още по-отвратителен махмурлук. Мадамата хукна да хване самолета си, а аз си залях главата със студена вода, отидох в една аптека да си купя нещо срещу главоболие и се отправих за насам, все едно че току-що съм пристигнал от „Хийтроу“. Реших, че няма смисъл да разстройвам Ема. Нали знаете какви са жените. Винаги се засягат, ако не се прибереш веднага вкъщи. Трябваше да взема пари назаем от нея, за да платя таксито. Бях останал без пукнат грош. Нямаше смисъл да искам от баща си. Никога не е давал пари с охота. Стиснат стар звяр! Е, инспекторе, доволен ли сте?