Галактическа болница

Когато напълно изтощеното тяло на O’Мара се отдаде на съня, последната му ясна мисъл бе, че той е най-мръсната и долна гадина, която някога се е раждала.

Шестнадесет часа по-късно той се събуди. Това бе бавен естествен процес, който мъчително го възвърна към съзнание. Изпита мимолетно учудване от факта, че малкото не бе виновно за събуждането му, и отново потъна в сън. Събуди се след пет часа, и то от шума, вдигнат от Уеринг при влизането му през херметическата камера.

— Д-р Пе-Пе-Пелинг ме помоли да ти донеса това — каза той, подхвърляйки на O’Мара една книжка. — И да не мислиш, че го правя заради теб — донесох я, защото той ми каза, че е за доброто на малкото. Как е то?

— Спи — отвърна O’Мара.

Уеринг облиза устни.

— Трябва да на-на-направя проверка. Как-Как-Какстън ми нареди.

— Как-Как-Какстън ли ти нареди? — попита O’Мара, като му подражаваше.

Той наблюдаваше мълчешком как лицето на Уеринг силно почервеня. Уеринг бе слабоват млад човек, чувствителен и не много силен, но създаден от онази материя, от която правят героите. При пристигането си O’Мара бе засипан с разкази за този оператор на лъчев влекач. По време на монтажа на един ядрен реактор става авария и Уеринг попада в капан в една от секциите, която не била добре защитена от радиация. Той обаче не изгубва присъствие на духа и като следва инструкциите, предавани му отвън по радиото от някакъв инженер, успява да предотврати една ядрена експлозия, която в крайна сметка е щяла да отнеме живота на всички в тази секция. Той извършва това, макар че през цялото време съзнава ясно, че степента на радиацията, при която работи, ще причини неминуемо само за няколко часа неговата собствена смърт. Но защитата се оказала по-надеждна, отколкото се е предполагало, и Уеринг оцелява. Злополуката обаче, доколкото O’Мара бе дочул, бе оставила следи у него. Той губеше съзнание, заекваше, нервната му система, казваха, силно пострадала, а имаше и други неща, които O’Мара сам забелязваше, но бе принуден да пренебрегва. Защото Уеринг бе спасил живота на другарите си и поради това той заслужаваше специално отношение. Ето защо, където и да отидеше, му правеха път, оставяха го да печели всички битки, спорове и игри, за които се изискваше умение или късмет, и изобщо от умиление не даваха и прах да падне върху него.

От това Уеринг бе станал разглезен, нетърпим и превзет пикльо.

Като наблюдаваше побелелите му устни и стиснати юмруци, O’Мара се усмихна. Никога не бе се оставял Уеринг да го победи в нещо, ако сам той можеше да бъде победителят и още първата битка, която лъчевият оператор поведе срещу него, се оказа и последнал. Не че го бе обидил с нещо, но той бе достатъчно костелив орех, за да покаже, че да се сражаваш с O’Мара не бе най-блестящото хрумване.

— Влез и виж! — каза накрая O’Мара. — Направи, както Как-Как-Какстън ти е наредил.

Те влязоха вътре, огледаха набързо леко потрепващото бебе и излязоха навън. Заеквайки, Уеринг каза, че трябва да си тръгва, и се отправи към херметическата камера. O’Мара знаеше, че напоследък той не заекваше така често — може би се бе уплашил, че въпросът със злополуката ще бъде повдигнат.

— Почакай малко! — рече O’Мара. — Хранителната смес е на привършване. Ще донесеш ли…

— До-донеси си сам!

O’Мара втренчи поглед в него, докато Уеринг гледаше встрани и каза тихичко:

— Какстън не може да ме разиграва, както му отърва. Ако за малкото трябва да се полагат толкова усърдни грижи, че дори да не ми се разрешава да го храня или държа в безвъздушното пространство, ще бъде престъпление от моя страна да изляза и да го оставя за няколко часа, за да набавя храна. Сигурно разбираш това. Един бог знае каква беда може да се случи на малкото, ако го оставя само. След като ме натовариха с отговорността за живота и здравето на бебето, аз настоявам…

— Си-си-сигурно няма да…

— Това не би отнело повече от час от почивката ти веднъж на два-три дни — сряза го O’Мара. — Стига си мърморил! И престани да заекваш — достатъчно голям мъж си, за да говориш като хората.

Уеринг из скърца със зъби. Той си пое дъх на пресекулки и го изпусна бавно през ядно стиснатите си челюсти. Получи се звук като от спукан клапан.

— Това… ще… ми… отнеме… цялата… почивка днес и утре. Помещенията… където държат храната на ЕСОВ… ще бъдат монтирани към главния корпус вдругиден. Хранителната смес трябва да се докара преди това.

— Виждаш ли как гладко се получава, като се напрегнеш малко — ухили се O’Мара. — В началото малко ти лепнеше релето, но аз ти разбирах всичко. Напредваш. Между другото, като подреждаш навън контейнерите с храната, ще имаш ли добрината да не вдигаш много шум, за да не събудиш бебето?

През следващите две минути Уеринг окичи O’Мара с най-мръсните имена, без да заекне нито веднъж.

— Нали ти казах, че напредваш — кимна одобрително O’Мара. — Не е нужно да ми се фукаш.

III

След като Уеринг си отиде, O’Мара се замисли за демонтирането на секцията на хъдлъритите. С гравитационни решетки, нагласени на 4 g, и малкото други удобства, необходими за ЕСОВ, те живееха в една от възловите болнични секции. Щом тя бъдеше монтирана към главния корпус, до завършването на строителството на болницата оставаха не повече от пет-шест седмици. Той знаеше, че последните етапи щяха да бъдат вълнуващи. От своите пултове за дистанционно управление лъчевите оператори щяха да придвижват из небето хиляди тонове конструкции и внимателно да ги доближават, докато монтажниците щяха да проверяват нивелацията или да пасват бавно приближаваните секции. Въпреки предупредителните светлини над насочваните за стиковка повърхнини монтажниците щяха да останат до последния миг, поемайки най-невероятни рискове, от които може да ти настръхне косата, само и само да спестят време и да не се наложи повтаряне на операцията.

Как му се искаше на O’Мара да участвува в завършването на монтажа вместо да кисне тук като бавачка!

Мисълта за малкото му напомни за опасенията, които бе скрил от Уеринг. Никога досега то не бе спало толкова дълго — трябваше да има поне двадесет часа, откакто бе заспало, или по-точно откакто го бе сритал, за да заспи. Хъдлъритите бяха безспорно издръжливи, но не беше ли възможно малкото да не е просто заспало, а да е в безсъзнание от сътресение на мозъка…?

O’Мара взе изпратената му от Пелинг книга и започна да чете.

Четенето вървеше мудно и мъчително, ала в края на втория час O’Мара вече знаеше нещичко за отглеждането на хъдлъритските бебета и новите му познания го изпълниха едновременно с облекчение и отчаяние.

Стана ясно, че избухването му и последвалите ритници се бяха оказали полезни — бебетата ЕСОВ непрекъснато се нуждаят от милувки и едно скоростно изчисление на количеството сила, влагано от възрастните хъдлърити, за да дарят с нежна милувка своето потомство, показа, че ожесточената атака на O’Мара е била всъщност само слабо потупване. Книгата обаче предупреждаваше за опасност от прекомерно хранене, а в това отношение O’Мара имаше определена вина. Както изглеждаше, най-правилно бе малкото да се храни на всеки пет-шест часа по време на будния му период и да се прилагат физически методи като потупване например, ако то продължава да е неспокойно или още гладно. Освен това на умерено чести интервали невръстните ЕСОВ се нуждаят и от баня.

На родната си планета те просто вземат душ от силна пясъчна струя, но според O’Мара това се дължеше най-вероятно на тамошното налягане и лепкава атмосфера. Другият проблем, който той трябваше да разрешава, бе осигуряването на мощна и достатъчно успокояваща милувка. Той сериозно се съмняваше дали би могъл да избухва всеки път, когато бебето се нуждае от поредната си порция нежност.

Сега поне щеше да има достатъчно време да измисли нещо, защото едно от откритията му за тях бе, че хъдлъритите будуват цели два дни без прекъсване и спят цели пет.

През първия петдневен период на сън O’Мара успя да изобрети методи за милване и къпане на своя питомник и дори му остана малко свободно време да почине и събере сили за двата дни непосилен труд, които му предстояха, щом малкото се събудеше. Тази работа би се оказала убийствена за човек с обикновена физическа сила, но O’Мара откри, че след първите две седмици той свикна и физически, и умствено с нея. А след четири седмици, когато болката и сковаността на крака му попреминаха, той вече нямаше никакви затруднения с малкото.