Галактическа болница

Но той бе така изтощен, че и най-малкото вълнение би му дошло премного. Клепачите му се затвориха и някаква топла отмала се разля по крайниците му. O’Мара въздъхна, намести се удобно и се приготви да спи…

Звукът, който го изхвърли от дивана, притежаваше пронизващата повелителна настойчивост на всички сирени за тревога и сила, която заплашваше да изкърти вратата на спалнята. O’Мара посегна инстинктивно към космическия си костюм, но като разбра каква е работата, го захвърли с проклятие и отиде за пръскачката.

Бебето бе отново гладно…!

През следващите осемнадесет часа на O’Мара му стана ясно колко малко знае за невръстните хъдлърити. Той бе разговарял много пъти с родителите на малкото посредством транслатора, бебето бе често споменавано, но те някак си не бяха говорили за най-важните неща. За спането например.

Съдейки от последните си наблюдения и опит, малките ЕСОВ изобщо не спяха. По време на съвсем кратките промеждутъци в храненето те вилнееха из спалнята, мачкайки мебелите, които не бяха метални или пък закрепени с болтове за пода, независимо от тяхното предназначение или полезност. По-късно се свиваха в някой ъгъл и започваха да сплитат и разплитат израстъците си. Вероятно тази гледка, наподобяваща играта на едно бебе с пръстите си, би предизвикала блажено гукане у възрастния хъдлърит — тя обаче направо подлуди O’Мара и го направи разноглед.

На всеки два часа с толеранс от няколко минути той трябваше да храни малкото. Ако имаше късмет, то лежеше спокойно, но по-често му се налагаше да го преследва с пръскачката. Обикновено на тази възраст съществата ЕСОВ бяха твърде немощни, за да бягат, но това се отнасяше за условията на смазващата гравитация и налягане на Хъдлър. При тукашните условия, които за него бяха едва една четвърт g, малкото можеше да се движи най-спокойно. И то се забавляваше.

На O’Мара не му бе до забавления: усещаше тялото си като дебел, натежал и напоен с умора сюнгер. След всяко хранене той рухваше на дивана и оставяше изтерзаното си до краен предел тяло да се гмурне слепешком в небитието. Чувствуваше се така изнемощял, че след всяко пръскане се опасяваше, че ако заспи по-дълбоко, нямаше да може да чуе кога отново ще го призове малкият хъдлърит. Но всеки път нестройният рев на същата гръмогласна тръба го изстрелваше полусънен от дивана и го изпращаше, олюлявайки се като пияна марионетка, да грабне пръскачката, за да сложи край на тази ужасна, умопобъркваща врява.

След почти тридесет такива часа O’Мара разбра, че повече едва ли може да издържи. Дали щяха да вземат малкото след два дни, или след два месеца, резултатът, поне доколкото го засягаше него, щеше да бъде един и същ — той щеше да бъде буйствуващ луд. Освен ако в моментна слабост не предприемеше разходка навън без космическия си костюм. O’Мара знаеше, че Пелинг никога не би разрешил да бъде подложен той на подобно наказание, но докторът бе невежа по отношение на биологичния вид ЕСОВ. А Какстън, макар и не по-просветен по този въпрос, бе онзи глупак, който изпитваше удоволствие от подобни жестоки дебелашки шеги, особено пък ако бе убеден, че жертвата си ги заслужава.

Ами ако началник-секторът бе по-непочтен човек, отколкото O’Мара подозираше? Ако на него му бе съвършено ясно на какво точно го обрича, като оставя на неговите грижи малкия хъдлърит? O’Мара изруга уморено, но тъй като вършеше това непрекъснато през последните десет-дванадест часа, пиперливите думи бяха престанали да изпълняват ролята на емоционален отдушник. Той разтърси гневно глава в напразен опит да разпръсне умората, която забулваше мозъка му.

Какстън нямаше да се измъкне безнаказано.

O’Мара знаеше, че е най-якият мъж на целия строеж и запасите му от сила би трябвало да са значителни. Цялата тази умора и нервно напрежение бяха само в главата му, повтаряше си той упорито, а няколко дни безсъние не значеха нищо за неговата невероятна физика — въпреки сътресението, което бе получил при злополуката. И в края на краищата сегашното положение с малкото не можеше да стане по-лошо, така че скоро трябваше да започне да се подобрява. Въпреки всичко ще ги победи, закле се той. Какстън няма да успее да го изпрати в лудницата, нито да го принуди да моли за помощ.

Това бе предизвикателство, настояваше той с уморена решителност. Винаги се бе оплаквал, че нито една работа не използува напълно възможностите му. А ето сега тази задача щеше да постави на безпощадно изпитание неговата физическа издръжливост, и умствени способности. Едно невръстно същество бе оставено на негова отговорност и той бе решен да се грижи за него независимо дали то щеше да остане тук две седмици, или два месеца. Дори нещо повече — когато пристигнеха новите му родители, той щеше да покаже, че за него е било чест да се грижи за малкото…

Бе изминал четиридесет и осмият час в компанията на невръстния ЕСОВ и петдесет и седмият, откакто бе спал като хората — подобни непоследователни и донякъде сантиментални мисли сега изобщо не му изглеждаха странни.

И тогава най-неочаквано настъпи промяна в онова, което O’Мара бе приел за нормален ход на нещата. Малкият ЕСОВ бе надал своя рев, той го бе нахранил, ала бебето бе отказало да млъкне!

Първоначалната реакция на O’Мара бе оскърбено учудване — та това беше против правилата! Обикновено бебетата плачат, нахранваш ги и те престават да плачат — поне за известно време. Това сега бе толкова несправедливо, че от изненада и безпомощност той не успя да реагира.

Какофонията с вариации бе истинска лудница. Заляха го протяжни, нестройни звуци. Те ту варираха налудничаво произволно по височина и сила, ту се превръщаха в стържещо стакато, като че ли малкото имаше натрошени стъкла в гласните си струни. Настъпваха и паузи от порядъка на две секунди до половин минута, през което време О’Мара се свиваше в очакване на следващия взрив. Той изтърпя, доколкото му бе по силите — не повече от десет минути, — след което отново свлече от дивана натежалото си като олово тяло.

— Какво по дяволите те прихваща? — изкрещя O’Мара, за да надвика врявата. Бебето ЕСОВ бе надлежно покрито с хранителна смес, така че не можеше да бъде гладно.

Когато малкото го видя, силата и настойчивостта на писъците му се увеличиха. Външната, подобна на мях издутина от мускули на гърба на хъдлърита, която му служеше само за възпроизвеждане на звукови сигнали (съществата ЕСОВ изобщо не дишаха), продължи да се подува и спада рязко. O’Мара притисна с длани ушите си, ала това изобщо не помогна и изкрещя:

— Млъкни!

Той знаеше, че осиротелият неотдавна ЕСОВ сигурно все още се чувствува объркан и уплашен и че само процесът на хранене не може да задоволи всички негови емоционални потребности — той разбираше всичко това и силно му дожаля за малкото. Но тези му размишления кръжаха в един спокоен, здравомислещ и облагороден кът от съзнанието му и бяха откъснати от цялата болка, умора и ужасяващи изблици на вой, които непрестанно терзаеха тялото му. В действителност у него съжителствуваха двама души — и докато единият от тях разбираше причината за врявата и я приемаше, другият — чисто физическият O’Мара — реагираше инстинктивно и яростно, за да я смаже.

— Млъкни! МЛЪКНИ! — изкрещя O’Мара и пусна в действие юмруци и ритници.

Като по чудо десетина минути по-късно малкото престана да реве.

Треперейки, O’Мара се върна при дивана. През тези десет минути той бе обладан от убийствена необуздана ярост. Бе удрял с юмруци и ритал свирепо, докато болката в ръцете и ранения крак го принуди да спре да си служи с тези три крайника, ала той продължи да рита и да сипе ругатни с единствените оръжия, които му бяха останали — здравия крак и езика му. Явната жестокост на стореното го потресе и отврати.

Безполезно беше да се успокоява с това, че малкото е издръжливо и едва ли е почувствувало ударите — то бе спряло да реве, значи някак си се бе справило. Известно бе, че хъдлъритите са яки и издръжливи, но това все пак беше бебе, а бебетата имат някои слаби места. Човешките бебета например имаха много нежно място на темето си…