Гейтуей IV

— Метафизичната?

— Защото бяхте опрели до нея, Робин. Не разбираш ли? Същността на реалността. Смисълът на човешкия живот. За тези неща по-добре да се допитваш до мен, приятелю.

— А ако не искам?

— Тогава просто ще ми кажеш да се махам. Нека поне да опитаме. Виждаш ли, Робин, ти можеш да бъдеш точно толкова реален, колкото искаш.

— Или с други думи, точно толкова добра имитация, колкото искам.

— Пак ли опряхме до теста на Тюринг21? Ако наистина си толкова добра имитация, че можеш да измамиш дори себе си, тогава какво те отличава от реалността? Защото ако ти липсват разни неща като запек или хрема, въпросът лесно може да се уреди. Двамата с доктор Лавровна ще ти спретнем една малка програмка за всички заболявания, които би желал да те спохождат от време на време.

— И те също ще са илюзия!

— В известен смисъл, да. Но спомни си теста на Тюринг. Извинявай за нахалството, но случвало ли ви се е с доктор Лавровна да правите любов?

— Много добре знаеш! Нали току-що правихме!

— А струва ли ти се, че удоволствието е по-малко, защото участвате в една илюзия?

— Напротив, удоволствието е върховно. Дали пък това не ме притеснява? Само че Еси не може да забременее.

— Не можела. А ти това ли искаш?

Замислих се, преди да отговоря.

— Не точно това. Но понякога съм съжалявал за липсата на подобна възможност.

— Само че, Робин, знаеш добре, че не е невъзможно. Няма да представлява особена трудност да се напише съответната програма. Едно дете, едно „ваше“ дете — добави той, — окомплектовано с вашите наследствени белези, като се добави, разбира се, известен процент на случайност при смесването на генетичната информация, може да промени много в живота ти.

— И когато стане на нашата възраст, ще си бъдем връстници!

— Сега пък опряхме до проблема за израстването и остаряването. Може би това искаш? Защото веднага ще ти кажа, че ти ще остарееш, Робин. И не защото някой ще го програмира в теб, а защото така трябва. Ще има транскрипционни грешки. Ще се променяш и дори ще започнеш да се израждаш. О, не се безпокой, защото разполагаме с достатъчно резервни копия, така че няма да допуснем да се получи натрупване на грешките, не и в голяма степен. Но в края на краищата, след един относително близък до безкрайността период, това ще стане, Робин. И онзи Робинет Бродхед ще се отличава съществено от настоящия.

— Ами, чудесно! — възкликнах аз. — Значи не мога да умра, но затова пък ще остарея и затъпея!

— Искаш ли да умреш?

— Аз… не… зная!

— Така си и мислех.

Сведох глава и захлупих лицето си с длани. Доплака ми се, имах чувството, че всички кладенци в мен — където съм трупал страховете, тревогите и безпокойствата си — са на път да бликнат и да ме залеят. Защо въобще трябваше да започвам този глупав разговор?

— Така си и мислех — повтори нечий глас, но не беше гласът на Алберт Айнщайн. Беше по-нисък и басов и още преди да вдигна глава, знаех Кому принадлежи.

— О, Боже — прошепнах аз.

— Позна — усмихна ми се Господ Бог.

Едва ли можете да си представите обстановката, ако никога не сте заставали пред Трона на Страшния съд.

Аз не бих могъл. Имах някакви смътни представи за мрачно величие, но величието около мен бе далеч по-величествено, отколкото си го бях представял. Как да го нарека — невъобразимо? Великолепно? Потискащо?

Не беше нито едно от изброените. Или всичките взети заедно, плюс много други.

Тронът бе от злато. Не някакво захабено, потъмняло злато, а блестящо, ослепително, каквото трябва да е било в първия миг на появата си. Креслото, на което седях, бе от резбована слонова кост, самият аз носех снежнобяла роба и гледах право в очите Всевиждащия и Всемогъщия.

Не изпитвах никакъв страх. Изправих се и се протегнах.

— Хубава илюзия — подхвърлих аз. — Кажи ми, Боже, кой си Ти? Йехова? Аллах? Тор? Чий Бог си?

— Твоят, Робин — прокънтя величественият отговор. Усмихнах Му се.

— Но аз си нямам бог. Винаги съм бил атеист. Идеята да имаш свой, личен бог, ми се струва някак детинска, както вероятно би потвърдил и моят — а сигурно и Твой — приятел, Алберт Айнщайн.

— Това няма значение, Робин. И атеистите имат свои богове. Ето виж, готов съм да отсъждам. Разполагам с всички необходими принадлежности. Аз съм Създателят и Творецът, Не съм просто добър. Аз съм еталонът за измерване на добротата.

— И ще ме съдиш, така ли?

— Нали за това са боговете?

Не зная защо, но тук започнах да се чувствам напрегнат.

— Добре де, сега какво трябва да правя? Да си призная греховете? Да прегледаме заедно целия ми живот?

— Няма нужда, Робин. Вече си го правил неведнъж през последните сто години. Не е необходимо да го повтаряме.

— Но ако не искам да бъда съден?

— Това също няма значение. Защото пак ще го направя. Слушай присъдата Ми. — Той се наведе напред и ме прониза с тъжните Си, величествени, любящи очи. Не можах да му устоя и заех смирена поза.

— Робинет Бродхед, ти си упорит, склонен към самообвинения, самовлюбен, суетен, неспособен да се концентрира и нерядко глуповат, за което съм много доволен от теб. Не искам да си различен от това, което описах. Нищо чудно да се провалиш срещу Враговете, защото често го правиш. Но Аз зная, че ще сториш онова, което правиш винаги.

— И… кое е то?

— Как кое? Ще се покажеш в най-добрата си възможна светлина. Какво повече мога да искам? Сбогом и си върви по пътя, Робин, и нека Бог да те благослови — при тези думи Той вдигна десница във величествен жест. После изражението Му се промени и Той сведе очи към мен. Не бих си позволил да кажа, че Господ Бог беше „обиден“ и затова нека предположим, че е бил само намръщен.

— Какво има сега? — попита Той.

— Все още съм недоволен — признах аз.

— Разбира се, че си недоволен — прогърмя Господ Бог, — Аз те създадох недоволен, защото ако не беше такъв, какво щеше да те подтиква да станеш по-добър?

— По-добър от кого? — попитах аз и потреперих от наглостта си.

— По-добър от Мен — извика Господ Бог.

18. КРАЯТ НА ПЪТУВАНЕТО

Дори най-дългата река накрая се влива в морето и най-сетне — най-най-сетне — най-най-най-сетне — Алберт се появи на палубата на туристическия лайнер, където двамата с Еси играехме на бадмингтон, извади лулата от устата си и обяви:

— Една минута до пристигането.

— Хайде да погледаме! — предложи незабавно Еси. Аз се позабавих само защото исках да хвърля още едно око на Алберт. Беше се издокарал със син блейзер с месингови копчета и бяло моряшко кепе.

— Все още имам цял куп въпроси за теб — подхвърлих му аз.

— За съжаление, Робин, аз не разполагам с цял куп отговори. Което е добре.

— Кое е добре?

— Че имаш много въпроси. Докато разполагаш с въпроси, съществува и надеждата да получиш отговори за тях. — Той кимна одобрително, почака, за да види дали пак няма да подхвана някоя метафизична тема и сетне добави: — Дали да не се присъединим към госпожа Бродхед, генерала, неговата дама и останалите?

— Има достатъчно време!

— Не се и съмнявам, Робин. Вярно е, че разполагаме с доста време. — Той се усмихна, аз кимнах и заобикалящият ни пейзаж, включващ един аляски фиорд, изчезна. Бяхме на борда на „Истинска любов“.

— Къде са останалите? — попитах аз. — Не можаха ли да ни почакат? Сигурно са се насъбрали край приборите за наблюдение? Но все още няма нищо за гледане.

Алберт само кимна, докато се обгръщаше с облаци дим. Той знае, че не обичам да надзъртам през външните датчици на звездолета. Предпочитам добрия стар екран на пулта за управление. Да гледаш навън през датчиците е все едно да се рееш из космоса. Алберт смята, че страховете ми са породени от телесното ми наследство. Какво да направя? В края на краищата, родил съм се и съм израснал като телесен. Дано все някога го преодолея.

21

Тюринг, Алън Матисън (1912–1954) — английски математик и логик. През 1936 г. създава схемата на абстрактна машина (наречена машина на Тюринг), предтеча на компютъра; занимава се и с проблемите на изкуствения интелект и измисля имитационна игра, известна като тест на Тюринг, чиято цел е формулировката на задачата за моделиране на човешко мислене при машините. — Б.ред.