Страница 62 из 68
След минутка на прага стоеше възрастен мъж с печално изражение.
— Здравей, Робин. От доста време не сме се срещали — произнесе моят стар приятел — програмата Зигфрид фон Шринк.
— Зигфрид, не съм те викал.
Той кимна, усмихна се и се разходи из стаята. Изгаси няколко светлини, дръпна завесите и остави само лампиона зад леглото. Възцари се успокояващ сумрак.
— Не желая да разговарям с теб! — извиках му аз, — Освен това тази стая ми харесва такава, каквато си беше.
Той се настани в един фотьойл до леглото и забоде очи в мен. Сякаш нищо не се беше променило. Леглото не беше легло, а кушетката, на която бях прекарвал безброй часове в мъчителна агония.
— Хайде, стига, Робин. Промених някои неща, за да те предразположа към откровен разговор. А сега по-добре ми кажи какво те безпокои, вместо да обсъждаме околната обстановка.
Засмях се.
Не можах да се сдържа. Започнах да се смея, та чак коремът ми се друсаше и когато спрях — след много-много милисекунди — от очите ми бяха бликнали сълзи.
— Зигфрид, ще ме убиеш. Знаеш ли, не си се променил ни най-малко.
— Ти, от своя страна, ми изглеждаш доста променен. Вече не си онзи разяждан от чувство за вина, самосъжаляващ се млад мъж, който полагаше отчаяни усилия да превръща нашите психосеанси в игра на гатанки. Много съм доволен от теб.
— О, глупости — махнах с ръка уморено.
— Но има и някои страни, които за съжаление са останали непокътнати. Какво предлагаш — пак ли ще си играем на гатанки, или ще се заемем направо с нещата, които те измъчват?
— И ти ми говориш за игри! Винаги си си играл с мен! Дори сега. Знаеш всичко, което съм ти казал, както и което не съм. Вероятно четеш дори мислите ми!
— Сега няма никакво значение какво зная и какво не зная. По-важно е ти да ми кажеш — да го признаеш пред себе си — какво те мъчи. Хайде, изкарай го от теб. Кажи ми първото, което ти идва на ум.
— Че съм един нещастник.
— Не го мислиш сериозно, нали?
— Във всеки случай не съм герой!
— Откъде знаеш, Робин?
— Хайде, стига си ме изпитвал. Героите не хленчат и не се оплакват! Героите не се страхуват от това, че ще умрат! Героите не позволяват на угризенията и съмненията да ги надвиват, така ли е?
— Вярно е, че героите не са такива хора — съгласи се Зигфрид. — Но ти пропусна още нещо за героите. Те не съществуват. В такъв случай, смяташ ли, че могат с нещо да те превъзхождат? Мислиш ли въобще, че героите съществуват?
— Нищо не мисля. Надявам се.
— Но, Робин… ти също се справи чудесно, забрави ли? Направи нещо, което не е правил никой друг. Разговаря с двама от Враговете.
— И оплесках всичко.
— Наистина ли го мислиш? — Зигфрид въздъхна. — Роби, ти си изпълнен с противоречиви мнения за себе си. После се спираш на онова, което е най-малко ласкателно. Защо го правиш? Спомняш ли си колко често през първите ни сеанси ми повтаряше, че си страхливец?
— Такъв бях! Божичко, Зигфрид, бях готов да мия кенефите на Гейтуей само и само да не заминавам на мисия.
— Вярно, това може да бъде категоризирано като проява на страх. Но има и други моменти в живота ти, в които си се държал като истински храбрец. Например, когато пое на опасен полет към хичиянския Рай, ти знаеше, че шансовете ти да останеш жив са минимални. И наистина — едва не загина.
— Да, но там миришеше на големи пари. Това пътуване ме направи богат.
— Ти вече беше богат, Роб. — Той поклати глава. Сетне добави замислено: — Много интересно, винаги, когато извършваш някоя забележителна постъпка, ти си склонен да я омаловажаваш, докато напротив, когато допуснеш грешка, я превъзнасяш до небесата. Как всъщност успяваш да печелиш в този живот, Роби?
Не отговорих. Беше излишно. А може би не знаех отговора. Зигфрид въздъхна повторно и се намести.
— Е, добре. Да започнем пак отначало. Кажи ми от какво си обезпокоен?
— От какво съм обезпокоен? — почти проплаках аз. — Не мислиш ли, че има прекалено много неща, от които да съм обезпокоен? Достатъчно е да ти напомня, че всеки момент вселената може да се обърне с краката нагоре?
— Вярно, че Враговете представляват известна заплаха, но…
— Но ако това не е достатъчно, помисли за моето положение! Влюбен съм едновременно в две жени — дори три.
— И това те безпокои? — той се засмя. — Може би защото трябва да избираш между тях? Не, не мисля. Не виждам в това никакъв сериозен душевен конфликт.
— Така е, мътните те взели, и знаеш ли защо? Защото аз самият не съществувам, ето защо! Аз съм само един запис в гигабитовото пространство. Не съм по-реален, отколкото си ти!
— Наистина ли смяташ, че аз не съществувам?
— А ти не знаеше ли? Е, ще ти кажа тогава — написан си от някой компютърен програмист!
Зигфрид оглеждаше съсредоточено палеца си. Последва една от неговите кратки, театрални паузи, след което произнесе:
— Кажи ми, Робинет, какво разбираш под понятието „съществувам“?
— Много добре знаеш какво значи да съществуваш! Да си реален, ето какво!
— Ясно. Враговете реални ли са?
— Разбира се, че са реални. Никога не са били нещо друго. Във всеки случай не са копия на нещо, което е съществувало.
— Така. Добре. Математическите закони реални ли са, Роби?
— Наричай ме Робинет, по дяволите! — избухнах аз. Той вдигна изненадано вежди, но все пак кимна. — Математическите закони — да. Те са реални. Не в материалния смисъл, а в способността си да описват материални събития. Можеш да предвиждаш последствията от тях и да наблюдаваш резултата от действията им.
— Но аз също мога да наблюдавам резултата от действията ти, Робин… Робинет — поправи се припряно той.
— И какво? Една илюзия разпознава друга илюзия!
— Така е — съгласи се той. — Но другите също наблюдават резултата от действията ти. Нима генерал Бюпре Хеймат е илюзия? Вероятно няма да отречеш, че двамата с него имахте доста интересна среща. Илюзия ли са твоите банки? В тях има пари. Хората, които работят за теб, корпорацията, която ти изплаща дивиденти — това всичко илюзорно ли е?
Той замълча и ме остави да си посъбера мислите. Накрая се засмях.
— Знаеш ли, Зигфрид, мисля, че сега ти си този, който подхваща разни игрички. Виждаш ли — продължих с покровителствен тон, — проблемът с теб е, че никога не си бил реален. Истинските хора имат истински проблеми. Материални. Физически. Макар и дребни. Аз нямам такива. През всичките тези години, откато съществувам безтелесно, нито веднъж не ми се е налагало да пъшкам със запек над клозетната чиния! Никога не съм имал махмурлук, нито хрема, слънчево изгаряне, или някоя друга болест.
— Ах, значи не си се разболявал? И това ли е, което те измъчва?
Погледнах го изумено.
— Зигфрид, едно време не си позволяваше да разговаряш така с мен.
— Защото тогава не беше толкова здрав! Робинет, започвам да се питам дали има някакъв смисъл от този наш разговор. Питам се дали аз съм човекът, с когото трябва да разговаряш.
— Ами… нали те чух да казваш… ей, какво става, за Бога? — извиках аз, защото срещу мен вече не седеше Зигфрид фон Шринк. — Сега пък какво си намислил?
Алберт Айнщайн привърши с натъпкването на лудата, облегна се назад и се почеса по прасеца.
— Знаеш ли, Робин, изглежда твоят проблем въобще не е за психоаналитик. Затова си помислих, че може би аз съм човекът, който ти трябва.
Отпуснах се на леглото и затворих очи. Когато пак ги отворих, Алберт беше свършил това-онова. Вече не бяхме в спалнята, а в неговия стар принстънски кабинет, с бутилка „Скрип“ на масата и черна дъска зад гърба му, изпълнена с неразгадаеми драскулки.
— Хубаво местенце — кимнах примирено. — Щом отново ще си играем.
— Игрите също са нещо реално, Робин. Надявам се, не ми се сърдиш, задето се намесих. Ако се бяхте придържали към въпроса за душата и подсъзнателното, щях да ви оставя да си бъбрите до безкрай, но метафизичната тема е по-скоро в моя ресор.