Гейтуей III

Аз познавах добре Уон. За първи път го срещнах още като дете, отгледано и възпитано от машини и нехуманоиди. Когато изброявах приятелите си, не го причислих към тях, макар че, го познавах много добре. Но той никога не е бил достатъчно общителен, за да бъде приятел с някого.

Може да се каже, че Уон се бе държал доста враждебно — не специално към мен, а към цялото човечество — когато през младежките си години, изплашен и объркан, бълнуващ на кушетката на сънищата далеч на облака Оорт, без да знае и без да се интересува, подлудяваше всички. Разбира се, грешката не беше негова. Той не бе виновен, че проклетите и разгневени терористи, вдъхновени от неговия пример, отново ни подлудяваха винаги, когато това бе възможно… Но като засегнах въпроса за „грешката“ и го свързах с „вината“, още преди да сме се усетили ще се върнем отново към Зигфрид фон Шринк, а аз сега говоря за Оди Уолтърс.

На Уолтърс му беше чуждо чувството за милосърдие, но той не можеше да остави човека на улицата. Когато заведе окървавения мъж в малкия си апартамент, в който живееше с Доли, Уолтърс просто нямаше представа какво прави. Вярно е, че човекът бе в лошо състояние. Но имаше здравни заведения за бърза помощ, а и освен това жертвата проявяваше учудващо нежелание да го откара там. По целия път до квартала, наречен „Малка Европа“, мъжът намаляваше сумата, която предлагаше, и се оплакваше, че Уолтърс е страхливец. Когато вече беше на сгъваемото легло в стаята на Уолтърс, тази сума спадна на двеста и петдесет долара, а критиките по адрес на характера на Уолтърс не преставаха.

Най-после раните спряха да кървят. Мъжът се изправи и хвърли презрителен поглед на апартамента. Доли още не се беше върнала и, разбира се, жилището бе в ужасен безпорядък: на сгъваемата масичка бяха натрупани немити съдове; навсякъде бяха разхвърляни куклите от нейното шоу; над умивалника съхнеше долно бельо; върху дръжката на вратата висеше потник.

— Тука си е направо кочина — каза нежеланият гостенин. — Двеста и петдесет долара са много.

Това вече премина всякакви граници, но Уолтърс потисна реакцията си, така както бе потиснал и всички други реакции през последния половин час. Каква полза, ако му отговори?

— Ще те измия — заяви той. — А след това можеш да се измиташ. Не ти искам парите.

На подутите устни се появи нещо като презрителна усмивка.

— Колко глупаво от твоя страна — каза мъжът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц. Притежавам собствен звездолет. Между другите важни предприятия имам акции и в транспортния флот, обслужващ тази планета. Смята се, че съм единадесети по богатство сред човешката раса.

———————————————

Казаното от Робин тук също се нуждае от някои обяснения. Хичиянците много се интересуваха от живи същества, особено от такива, които са интелигентни или обещават да станат интелигентни. Те имаха един апарат, който им позволяваше да възприемат чувствата на същества в отдалечени от тях светове.

Лошото в този апарат беше, че той не само приемаше, но и предаваше. Собствените емоции на оператора се възприемаха от изследваните обекти. Ако операторът бе разстроен или депресиран… или побъркан… последиците бяха много, много лоши. Като дете Уон имаше такъв апарат, когато беше изоставен още съвсем малък. Той го наричаше „кушетка на сънищата“ — по-късно учените го нарекоха телепатичен психокинетичен приемопредавател — и когато го използваше, се получаваха толкова субективно описаните от Робин събития.

———————————————

— Никога не съм чувал за теб — измърмори Уолтърс и пусна топлата вода във ваната. Но това не беше вярно. Макар и от много отдавна, в паметта му се бе залазило нещо, имаше някакъв спомен. За човек от бюлетина с новините по пиезовизията, който го показваха през час цяла седмица, а след това в продължение на един-два месеца веднъж седмично. Но никой не се забравя така сигурно десет години по-късно, както онзи, който е бил цял месец на екрана.

— Ти си момчето, отгледано в жизнената среда на хичиянците — сети се изведнъж Уолтърс, а мъжът изръмжа:

— Точно така. Ох! Боли!

— Не мърдай и няма да боли — отвърна Уолтърс, докато се чудеше какво да прави с единадесетия по богатство сред човешката раса. Разбира се, Доли щеше да бъде много щастлива да се срещне с него. Но след като преминеше първоначалното вълнение, какви комбинации щеше да измъдри тя, за да накара този човек да сподели с тях това богатство и да им купи плантация на някой остров, вила на Хийтър Хилс… или една екскурзия до Земята? Дали в края на краищата нямаше да е по-добре да задържи мъжа под някакъв претекст, докато Доли се върне… или да го отпрати и само да й каже за него?

Дилемите, над които размишляваме много дълго, най-често се решават от само себе си. Тази също се реши по този начин, когато ключалката изщрака и на вратата се появи Доли.

Независимо как изглеждаше Доли у дома — понякога с насълзени очи от алергия, дължаща се на растителността на планетата Пегис, много често нацупена и рядко вчесана, — когато нахълта в стаята, беше очарователна. Тя очевидно заплени нечакания гост, а Оди, макар да бе женен за тази жена с поразяващо стройна фигура и невъзмутимо алабастрово лице повече от една година и да знаеше, че първото се дължи на диетата, а второто — на козметиката, също бе възхитен.

Той я прегърна и целуна. Доли отвърна малко разсеяно на целувката. Вниманието й бе насочено към госта.

Уолтърс й го представи, без да я изпуска от прегръдките си.

— Скъпа, това е капитан Сантос-Шмитц. Попадна в уличен бой и аз го доведох тук…

Тя го отблъсна.

— Младши, как си могъл!

За момент Оди се смути, после разбра недоразумението.

— О, не, Доли, боят не беше с мен. Просто се случих наблизо.

Изразът на лицето й се промени и тя се обърна към госта.

— Разбира се, че си добре дошъл тук, Уон. Чакай да видя как са те подредили.

Сантос-Шмитц навири нос.

— Ти ме познаваш — каза той и позволи на Доли да докосне направената от Уолтърс превръзка.

— Разбира се, Уон. Всички в Порт Хеграмет те познават. — Доли поклати съчувствено глава. — Видях те миналата вечер — продължи тя. — В салона на „Вретеното“.

Уон се отдръпна назад, за да я разгледа по-добре.

— О, да! Артистката от кукленото шоу. Гледах твоето представление.

Доли Уолтърс рядко се усмихваше, но в крайчеца на очите й се появи нещо като бръчици, красивите й устни се присвиха. Резултатът бе по-добър от усмивка, изражението бе впечатляващо. И докато настаняваше по-удобно Уон Сантос-Шмитц, докато му поднасяше кафе и слушаше обясненията му защо либийците не били прави, когато се нахвърлили върху него, на лицето й често се появяваше това изражение. Уолтърс си мислеше, че Доли ще бъде недоволна, задето е довел вкъщи този неканен гост, но скоро установи, че опасенията му са били неоснователни. А когато времето напредна, той започна да се тревожи.

— Уон — обади се Уолтърс, — утре сутринта ще летя пак и предполагам, че искаш да се върнеш в хотела…

— Разбира се, че не иска, Младши — укори го жена му. — При нас има достатъчно място за трима. Ще го настаним на леглото. Ти ще спиш на дивана, а аз ще легна на детското креватче в стаята, където шия кукли.

Уолтърс бе толкова стреснат, че не успя нито да се намръщи, нито да отговори. Идеята беше глупава. Разбира се, че Уон искаше да се върне в хотела… а Доли просто се държеше като учтива домакиня. Тя всъщност не би желала да спят по такъв начин, който не им осигуряваше никакво уединение през нощта преди заминаването му с онези раздразнителни араби. И той зачака, уверен, че Уон ще се извини, че не може да приеме поканата. Но постепенно увереността му започна да намалява и накрая съвсем изчезна. Макар че Уолтърс не беше дълъг човек, диванът бе по-къс от него и той се мята и обръща цяла нощ, като искрено съжаляваше, че бе срещнал Хуан Енрике Сантос-Шмитц.

Желание, изпитвано от мнозина представители на човешката раса, включително и от мен.