Страница 7 из 56
— В края на краищата твърде малко се познаваме… — каза тя. Сега се чувствуваше като че ли по-свободно. Усмихваше се. Имаше мигове, когато изглеждаше прекрасна, особено когато притвореше очи, а долната устна, свивайки се, откриваше блестящите й зъби. В лицето й имаше нещо египетско. Египетска котка. Косите й бяха невероятно черни, а когато раздра докрай пуха от раменете и гърдите си, видях, че съвсем не е така слаба, както ми се струваше. Но защо направи това? Означаваше ли нещо този жест?
— Щеше да ми разказваш — каза тя, гледайки към мен над ръба на чашата.
— Да — казах аз и почувствувах вълнение, сякаш от моите думи щеше да зависи бог знае какво. — Аз съм пилот… бях пилот. Последния път бях тук… само не се плаши!…
— Не. Говори!
Очите й бяха внимателни и блестящи.
— Преди сто двадесет и седем години. Тогава бях на тридесет. Експедицията… бях пилот на полета до Фомалхаут. Това са двадесет и три светлинни години. Летяхме натам и обратно всичко сто двадесет и седем години по земното време и десет години по корабното. Върнахме се преди четири дни. „Прометей“ — моят кораб, остана на Луната. Аз долетях оттам тази сутрин. Това е всичко.
Тя ме гледаше. Не говореше нищо. Устните й трепкаха, разтвориха се и пак се свиха. Какво имаше в очите й? Изумление? Страх? Възхищение?
— Защо мълчиш? — запитах аз. Трябваше да преглътна.
— И на колко години си… все пак?
Наложих си да се усмихна, но усмивката ми не беше весела.
— Какво значи „все пак“? Биологически съм на четиридесет, а по земните часовници — на сто петдесет и седем години…
Настъпи дълго мълчание и изведнъж:
— Там имаше ли жени?
— Почакай! — казах аз. — Имаш ли нещо за пиене?
— Какво?
— Нещо по-силно, разбираш ли? Нещо замайващо? Алкохол… или вече не го пият?
— Много рядко… — каза тя съвсем тихо, сякаш мислеше за нещо друго. Ръцете й бавно се отпускаха и докоснаха металическия лазур на роклята.
— Ще ти дам… ангеен, искаш ли? Всъщност ти не знаеш какво е това, нали?
— Не. Не знам — отговорих аз с неочаквано ожесточение.
Наис отиде до бара и се върна с малка издута бутилка. Наля ми от нея. В течността имаше алкохол — сигурно съвсем малко — и още нещо — особен, тръпчив вкус.
— Не се сърди — казах аз, обръщайки чашката, и си налях втори път.
— Не се сърдя. Ти не ми отговори. Може би не искаш?
— Защо не? Мога да отговоря. Бяхме общо двадесет и трима. На два кораба. Другият се казваше „Одисей“. По петима пилоти, а останалите — учени. Нямаше никакви жени.
— Защо?
— Заради децата — обясних аз, — Не може да се отглеждат деца на такива кораби, а дори и да може, никой не би искал това. По-млади от тридесет години не взимаха. Трябваше да имаш два факултета плюс четири години тренировка или всичко дванадесет години. С една дума — тридесетгодишните жени обикновено имат деца. Имаше и други… съображения.
— А ти? — запита Наис.
— Аз бях сам. Взимаха самотници. Тоест — доброволци.
— Ти си искал…
— Да. Разбира се.
— И ти не…
Внезапно млъкна. Разбрах какво искаше да каже. Но не отговорих.
— Това сигурно е страшно… да се завърнеш така и… — каза тя почти шепнешком и потрепера. Бързо погледна към мен, бузите й потъмняха, това беше руменина.
— Слушай, това, което казах преди малко, беше само шега, повярвай ми…
— Че съм на сто години ли?
— Казах го само за да кажа нещо, то нямаше…
— Престани — измърморих аз. — Ако продължаваш да се извиняваш, наистина ще се почувствувам на сто години.
Тя замълча. Помъчих се да не гледам към нея. В другия ъгъл, в онази несъществуваща стая, зад стъклото, огромна мъжка глава пееше беззвучно, видях трептящата от усилието тъмна червенина на гърлото, блестящите бузи, цялото лице потреперваше в нечут ритъм.
— Какво ще правиш? — тихо запита Наис.
— Не знам. Още не знам.
— Нямаш ли някакви планове?
— Не. Имам малко такова… премия, разбираш ли? За цялото това време. Когато стартирахме, в банката са открили на мое име сметка, дори че знам колко е. Нищо не знам. Слушай, какво е това Кавут?
— Кавута? — поправи ме тя. — Това е… школа, пластиране, нищо особено, но понякога оттам можеш да се прехвърлиш в реала…
— Почакай… с какво се занимаваш всъщност там?
— Пластирам, не разбираш ли?
— Не.
— Как да ти обясня… просто правим рокли, изобщо дрехи — всичко…
— Шевна промишленост?
— Какво значи това?
— Шиеш ли нещо?
— Не разбирам.
— О, небеса, сини и черни! Проектираш модели за рокли?
— Да… в известен смисъл — да. Не проектирам, а ги правя. Реших да се откажа от това.
— Добре, а какво е реал?
Този път Наис беше здравата учудена. За първи път ме погледна така, сякаш бях същество от друг свят.
— Реалът… това… реал — повтори безпомощно тя. — Това са разни… истории, които се гледат…
— Като това ли? — посочих към стъклената стена.
— Не, това е визия…
— Тогава какво е? Кино? Или театър?
— Не. Театърът — знам какво е това — то е било някога. Там е имало истински хора. Реалът е изкуствен, но е трудно да се различи. Освен ако влезеш при тях…
— Да влезеш при тях ли?
Гигантската глава въртеше очи, люлееше се и ме гледаше така, сякаш се забавляваше, наблюдавайки тази сцена.
— Слушай, Наис — казах аз, — или аз вече ще си тръгна, защото е доста късно, или…
— Предпочитам второто…
— Но ти не знаеш какво искам да кажа.
— Кажи тогава.
— Добре. Бих искал да те запитам още много неща. Най-важните вече ги знам: четири дни прекарах в Адапта, на Луната. Но там всичко беше твърде официално. Какво правите, когато не работите?
— Могат да се правят най-различни неща — каза Наис. — Може да се пътешествува, истински или с помощта на мута. Можеш да се забавляваш, да ходиш на реал, да танцуваш, да играеш на терео, да спортуваш, да плуваш, да летиш — каквото поискаш.
— Какво е това „мут“?
— Това е нещо като реал, но всичко може да се докосне. В него можеш да се изкачваш по планините, по всичко — трябва да го видиш сам, това не може да се разкаже. Но струва ми се, ти искаш да питаш за нещо друго.
— Добре ти се струва. Как е при вас сега… между мъжете и жените?
Клепачите й затрепкаха.
— Ами сигурно така, както е било винаги. Какво би могло да се промени?
— Всичко. Когато отлитах — не ми се сърди за това, — момиче като теб не би ме поканило у дома си по това време.
— Наистина ли? Защо?
— Защото това би имало определен смисъл.
Тя помълча за миг.
— А откъде знаеш, че не го е имало?
Моето изражение я забавляваше. Наблюдавах я: беше престанала да се усмихва.
— Наис… как така… — измърморих аз. — Каниш съвсем чужд човек и…
Наис мълчеше.
— Защо не отговаряш?
— Защото ти нищо не разбираш. Не зная как да ти обясни. Това още е нищо, разбираш ли?
— Аха. „Това още е нищо“ — повторих аз. Не ме сдържа на мястото ми. Станах. Забравяйки за силата си, почти подскочих: тя трепна.
— Прости ми — промърморих аз и тръгнах из стаята. Зад стъклото, под лъчите на утринното слънце, се простираше парк; по алеята, сред дървета с бледорозови листа, вървяха три момчета в ризи, блестящи като брони.
— Съществуват ли семейства?
— Естествено.
— Нищо не разбирам. Обясни ми. Разкажи. Срещаш мъж, който ти харесва, и без да го познаваш, веднага…
— Какво има за разказване тук? — каза тя без желание. — Нима наистина по твое време момичето не е могло да пусне в стаята си никакъв мъж?
— Могло е, разбира се, и дори с такава мисъл, но… не пет минути след запознаването си с него…
— А след колко минути?
Погледнах я. Зададе въпроса си съвсем сериозно. Но, разбира се, откъде можеше да знае; и само вдигнах рамене.
— Не става дума за времето, само че би трябвало да види нещо… в него, да го опознае, да го обикне, най-напред ходеха…
— Чакай — каза Наис. — Струва ми се, че ти… нищо не разбираш. Та нали ти дадох брит.