Завръщане от звездите

— Какъв брит? А, да, това мляко. Е, и какво от това?

— Как така какво? Тогава… нямаше ли брит?

Тя започна да се смее; превиваше се от смях. Изведнъж спря, погледна ме и ужасно се изчерви.

— Тогава ти си мислел… ти си мислел, че аз… не!

Седнах отново. Пръстите ми бяха неуверени, искаше ми се да имам нещо в тях. Извадих от джоба си цигара и я запалих. Наис отвори очи.

— Какво е това?

— Цигара. Нима вие не пушите?

— За първи път виждам това… така ли изглежда цигарата? Как може да вдишваш този дим? Не, почакай — онова е по-важно. Бритът не е никакво мляко. Не зная какво има вътре, но на чуждия човек винаги се дава брит.

— На мъж ли?

— Да.

— Е, и какво от това?

— Това, че мъжът се държи — и трябва да се държи прилично. Знаеш ли… може би някой биолог ще ти обясни по-добре.

— По дяволите биолога. Означава ли това, че мъжът, на когото си дала брит, не може вече нищо?

— Естествено.

— А ако не иска да го изпие?

— Как може да не иска?

Тук свършваше всякакво разбирателство.

— Та нали не можеш да го накараш насила — подех аз нетърпеливо.

— Само луд човек би могъл да се откаже — каза бавно тя, — но никога не съм чувала за нещо подобно…

— Това някакъв обичай ли е?

— Не зная как да ти отговоря. Ти не ходиш гол, защото такъв е обичаят, нали?

— Аха. В известен смисъл — да. Но на плажа можеш да се съблечеш.

— Съвсем гол ли? — запита тя с неочаквано любопитство.

— Не. С бански костюм… но имаше хора по мое време, наричаха се нудисти…

— Знам. Но това е нещо друго, мислех, че вие всички…

— Не. Тогава тази напитка е… нещо като носене на дрехи? Също така задължително?

— Да. Когато сте двама.

— Е, а после?

— Кога после?

— За втори път?

Разговорът беше идиотски и аз се чувствувах ужасно, но трябваше в края на краищата да зная това.

— После? Случва се най-различно. На някои… винаги се дава брит.

— Зелен хайвер — подхвърлих аз, без да искам.

— Какво значи това?

— Нищо, нищо. А когато момичето отива при някого, тогава какво?

— Тогава той пие у дома си.

Тя ме гледаше почти със съжаление. Но аз бях упорит.

— А ако няма?

— Брит ли? Как може да няма?

— Е, да кажем, свършил му се. Или… може да излъже.

Наис започна да се смее:

— Та нали това… ти мислиш, че всички тези бутилки аз ги държа у себе си?

— Не? А къде тогава?

— Не знам дори откъде се взимат. По твое време нали е имало.

Може да съм влязъл в ракетата направо от гората. За миг ме обхвана ярост, но после се овладях — в края на краищата тя нямаше никаква вина.

— Виждаш ли? Нима ти си знаел по какви пътища тече тази вода, преди да…

— Разбрах, можеш да спреш дотук. Добре. Значи, това е някакво предпазно средство, така ли? Много интересно!

— Не мисля — каза тя. — Какво е това, бялото, под пуловера ти?

— Риза.

— Какво е то?

— Не си ли виждала риза? А такова — бельо… От найлон.

Завих си ръкава и показах.

— Интересно — каза тя.

— Такъв е обичаят — отговорих безпомощно аз. И наистина, в Адапта ме бяха посъветвали да престана да се обличам така, както преди сто години. Не можех да не призная, че Наис беше права: за нея ризата беше това, което за мен бритът. В края на краищата никой не задължава хората да носят ризи, а ги носят. Изглежда, и с брита беше същото.

— Колко време действува бритът?

Тя леко се изчерви.

— Колко си нетърпелив. Още нищо не се знае.

— Не съм казал нищо лошо — оправдах се аз. — Исках да зная само… защо ме гледаш така? Какво става с теб? Наис!

Тя бавно се надигна. Застана зад креслото.

— Преди колко време каза? Сто и двадесет години?…

— Сто двадесет и седем? Защо?

— А ти… бетризиран ли си?

— Какво е това?

— Нима не си бетризиран?!

— Дори не знам какво значи това. Наис, момичето ми, какво става с теб?

— Не, не си бетризиран — шепнеше тя. — Ако беше, сигурно щеше да знаеш…

Исках да се приближа към нея. Тя вдигна ръце.

— Не се приближавай. Не! Не! Моля те!

Отстъпваше към стената.

— Та нали сама казваше, че бритът… добре, добре, вече сядам. Ето, седя, не виждаш ли, успокой се. Каква е тази история с бе… или как там?

— И аз самата не знам точно. Но… всеки е бетризиран. По рождение.

— Какво е това?

— Струва ми се, че вкарват нещо в кръвта.

— На всички ли?

— Да. Защото бритът… не действува… без това.

— Момиченце, не ставай смешна. — Угасих цигарата си. — Та аз не съм диво животно… Не се сърди, но на мен ми се струва, че… всички вие сте… малко откачени. Този брит… все едно да оковеш всички хора с белезници, защото не се знае кой точно е крадецът. Все пак… може да имаш малко доверие.

— Ти си чудесен. — Наис сякаш си възвърна отчасти спокойствието, но все още не сядаше. — Защо тогава преди малко се обиждаше, че каня чужди хора?

— Това е нещо друго.

— Не виждам никаква разлика. Наистина ли не си бетризиран?

— Не съм.

— А може сега да са ти направили? След завръщането.

— Не зная. Правиха ми най-различни инжекции. Какво значение има това?

— Има. Значи, правили са ти? Добре.

Най-после седна.

— Имам към теб молба — казах колкото може по-спокойно. — Трябва да ми обясниш…

— Какво?

— Своя страх. Уплаши се, че ще се нахвърля върху теб или какво? Та това е безсмислица!

— Не. Знаех, че е невъзможно, но все пак — то се оказа по-силно от мен, разбираш ли? Същински шок. Никога не съм виждала човек, който да не е…

— Но нима може да се отгатне това?

— Може. И още как.

— Как?

Наис не отговори.

— Наис…

— Не мога…

— Защо?

— Страхувам се…

— Да ми кажеш ли?

— Да.

— Но защо?

— Ако ти кажа, ще разбереш. Защото бетризирането не става с помощта на брита. Бритът — това е само допълнение… Става дума за нещо друго… — Беше побледняла. Устните й трепереха. Що за свят е това, помислих аз, що за свят? — Не мога. Ужасно се страхувам.

— От мен ли?

— Да.

— Заклевам се, че…

— Не, не… аз ти вярвам, само че… не. Ти няма да разбереш.

— Няма ли да ми кажеш?

Сигурно имаше в моя глас нещо, което й помогна да се овладее. Лицето й стана непроницаемо. По очите й познах какво усилие й струваше това.

— То е… за това… за да не може… да се убива.

— Не може да бъде! Човек ли?

— Не само човек…

— И животните?

— Не само тях. Никого…

Тя сплиташе и разплиташе пръстите си, не сваляйки очи от мен — сякаш със своите думи ме отвърза от невидима верига и даде в ръцете ми нож, с който мога да я пробода.

— Наис — казах аз едва чуто. — Наис, не бой се. Няма от какво да се страхуваш.

Тя направи опит да се усмихне.

— Слушай…

— Да?

— Когато казах това…

— Да?

— Ти нищо ли не почувствува?

— А какво трябваше да почувствувам?

— Помисли си, че правиш това, което ти казах…

— Че убивам ли? Трябва да си го представя, така ли?

Тя потръпна.

— Да…

— Е, и?

— Нищо ли не чувствуваш?

— Нишо. Та това е само мисъл и аз изобщо нямам намерение…

— Но би могъл? Нали? Би ли могъл наистина? Не — шепнеше тя беззвучно, като че ли на себе си, — ти не си бетризиран…

Едва сега до мен достигна смисълът на всичко това и аз разбрах какво сътресение е могло да бъде това за нея.

— Това е голямо откритие — промърморих аз. — Но може би щеше да бъде по-добре, ако хората отвикнеха от това… без изкуствени средства…

— Не знам. Възможно е — отговори тя. Въздъх надълбоко. — Сега вече знаеш от какво се уплаших.

— Ако трябва да бъда искрен, то не съвсем. Само отчасти. Но надявам се, не си помислила, че мога да те…

— Ти си някакъв странен. Сякаш не си…

— Човек ли?

Тя затрепка с мигли.

— Не исках да те обидя, но виждаш ли, когато се знае, че никой не може да си помисли за нещо такова и когато изведнъж се появи някой като теб, то самата възможност… това, че е такъв…