Завръщане от звездите

— Където искаш.

— Тогава да отидем у дома. Няма да вземаме глидер. Близо е.

Тръгнахме направо. Все още не се виждаха къщи, а вятърът, духащ от тъмнината иззад храстите, беше такъв, сякаш там се ширеше празно пространство. Край гарата, в самия център? Стори ми се странно. Носеше се слаб аромат на цветя и аз жадно го вдишвах. Смрадлика? Не, не беше смрадлика.

Озовахме се върху подвижен тротоар: стояхме върху него, странна двойка, светлините плуваха край нас, понякога профучаваха машини, отлети сякаш от цял слитък черен метал, нямаха прозорци, нито колела, нямаха дори светлини и се носеха като слепи, с необикновена скорост. Подвижните светлини се лееха от тесни, вертикални цепнатини, висящи ниско над земята. Не можех да разбера дали имат нещо общо с регулировката на уличното движение.

От време на време по невидимото небе, високо над нас се разнасяше жалостно свистене. Внезапно момичето слезе от подвижната лента и се качи на друга, която се понесе стръмно нагоре, и аз изведнъж излетях високо, въздушното пътешествие трая може би половин минута и завърши върху площадка, пълна с леко ухаещи цветя — сякаш изведнъж се намерихме върху терасата или балкона на тъмна къща, влизайки по опрян до стената конвейер. Момичето влезе във вътрешността на лоджията, а аз с очи, привикнали към тъмнината, различавах в нея огромните силуети на съседните къщи: без прозорци, черни, сякаш измрели, защото липсваха не само светлини — не се чуваше също така никакъв шум освен рязко съскане, придружаващо пресичането на улицата от черните машини; учудваше ме това, по всяка вероятност нарочно затъмнение, както и липсата на рекламни табла след неоновата оргия на гарата, но нямах време да се замисля. „Ела, къде си?“ — чух шепот. Виждах само бледото петно на лицето й. Докосна с ръка вратата, тя се отвори, но не водеше към стая, подът плавно се понесе заедно с нас. Тук и крачка сам не можеш да направиш, помислих си аз. Странно, че все още имат крака. Но това беше жалка ирония, породена от непрекъснатото зашеметение, от чувството за нереалност на всичко, което ставаше с мен от много часове насам.

Бяхме в някаква голяма зала или коридор, широк, почти тъмен — светеха само ъглите на стените, покрити с ивици фосфоресцираща боя. В най-тъмното място момичето отново долепи разтворената си длан към метална плочка върху вратата и влезе първа. Притворих очи: силно осветеният хол беше почти празен — момичето вървеше към следващата врата; приближих към стената, тя внезапно се разтвори и зад нея се показаха полици, пълни с металически бутилчици. Това стана така неочаквано, че неволно спрях.

— Не ми плаши шкафа! — обади се от другата стая момичето.

Влязох след нея.

Мебелите бяха сякаш отлети от стъкло: столчета, ниско диванче, малки масички — из полупрозрачната материя бавно кръжаха снопове светлинки, които от време на време се разпиляваха, после пак се събираха и тогава във вътрешността на мебелите като че ли кръжеше бледозелена, примесена с розови отблясъци кръв.

— Защо не седнеш?

Момичето стоеше в средата на стаята. Креслото се разтвори, за да ме приеме. Не понасях това. Тази стъкловидна маса не беше стъкло — имах впечатление, че сядам върху надуваема възглавница, а поглеждайки надолу, през извитата дебела седалка можех да видя неясно пода.

Когато влязох, стори ми се, че стената срещу вратата е от стъкло и през нея се вижда другата стая, в която има някакви хора и там се провежда някакъв прием, но хората бяха неестествено високи и изведнъж аз разбрах, че виждам пред себе си телевизионен екран, заемащ цялата стена. Звукът беше изключен; видях огромно женско лице, сякаш тъмнокожа великанка поглеждаше в стаята през прозореца; устните й мърдаха, тя говореше, а накитите, закриващи ушите й, примигваха с брилянтен блясък.

Седнах по-удобно в креслото. Момичето, спускайки ръка покрай ханша си — коремът му наистина приличаше на изваян от синкав метал, — ме гледаше внимателно. И вече не изглеждаше пияна. А може би по-рано само ми се беше сторило.

— Как се казваш? — запита тя.

— Брег. Хел Брег. А ти?

— Наис. На колко си години?

Интересни обичаи, помислих си аз. Е, какво пък, сигурно така трябва.

— На четиридесет. Защо?

— Нищо. Мислех, че си на сто.

Усмихнах се:

— Мога и да бъда, ако държиш на това. — Най-смешното, че това е истина, помислих си аз.

— Какво да ти дам? — запита тя.

— За пиене ли? Благодаря, нищо.

— Както искаш.

Приближих до стената и там се отвори нещо като малък бар. Момичето закри с тялото си отвора. Когато се обърна, държеше в ръце поднос с чаши и две бутилки. Леко стискайки бутилката, тя напълни моята чаша догоре — течността изглеждаше съвсем като мляко.

— Благодаря — казах аз, — но аз не…

— Но аз нищо не ти давам — учуди се момичето. Виждайки, че отново съм извършил грешка, макар да не знаех каква, аз измърморих под нос и взех чашата. От другата бутилка момичето наля на себе си. Течността приличаше на олио, беше безцветна, леко газирана и бързо потъмняваше, сякаш от съприкосновението с въздуха.

Наис седна, леко докосвайки с устни ръба на чашата, и запита без желание:

— Кой си ти?

— Кул — отвърнах аз. Вдигнах чашата, сякаш за да я разгледам по-добре — това мляко нямаше никаква миризма. Реших да не го пия.

— Не, сериозно — каза Наис. — Мислиш, че аз наслуки, така ли? Нищо подобно. Това беше просто кале. Бях с шесторка, разбираш ли, но стана ужасно скучно. Не си струваше трудът и изобщо… вече исках да изляза, когато дойде ти.

Струваше ми се, че нещо започвам да разбирам: изглежда, случайно бях седнал на нейната маса, докато нея я нямаше, може би докато е танцувала? Дипломатично премълчах.

— Ти отдалече изглеждаше така… — не можеше да намери точната дума.

— Солидно ли? — подсказвах аз.

Клепачите й трепнаха. И на тях ли имаше металическа ципа? Не, това сигурно беше грим. Тя вдигна глава.

— А какво значи това?

— Ами… ъ… внушаващ доверие…

— Говориш някак странно. Откъде си?

— Отдалече.

— От Марс?

— По-далече.

— Летиш ли?

— Летях.

— А сега?

— Нищо. Върнах се.

— Но сигурно пак ще летиш?

— Не знам. Може би не.

Разговорът някак не вървеше — струваше ми се, че момичето вече съжалява за лекомислената си покана, и ми се искаше да й помогна.

— Да си тръгвам ли? — запитах аз. Все още държах недокоснатото питие.

— Защо? — учуди се тя.

— Струва ми се, че така би било по-добре… за теб.

— Не — каза тя. — Ти си мислиш, не, откъде-накъде… защо не пиеш?

— Пия.

И все пак това беше мляко. В този миг и в такива обстоятелства! Бях толкова изненадан, че тя сигурно бе забелязала това.

— Какво, не ти ли харесва?

— Това е… мляко… — казах аз. Сигурно съм изглеждал на пълен идиот.

— Не, това не е мляко. Това е брит…

Въздъхнах:

— Слушай, Наис… все пак да си вървя вече. Така ще бъде по-добре.

— Тогава защо пи? — попита тя.

Гледах я мълчаливо. Езикът не се беше променил много и все пак аз нищо не разбирах. Нищо. Бяха се изменили хората.

— Както искаш — каза тя най-после. — Не те задържам. Не сега… — Тя се смути. Пи от своята лимонада — така нарекох мислено тази шумяща напитка, — а аз пак не знаех какво да кажа. Колко сложно беше всичко това!

— Разкажи ми за себе си! — предложих аз. — Искаш ли?

— Добре. А после ти ще ми разкажеш ли?

— Да.

— Аз съм в Кавута, втора година. Напоследък малко се поотпуснах, не пластирах редовно и… някак си така. Шесторката ми е скучна.Всъщност… нямам си никого. Това е странно…

— Кое?

— Че нямам…

И отново мрак. За кого говореше тя? Кого нямаше? Родители? Любовници? Познати? Значи, все пак Абе беше прав, че без осемте месеца в Адапта няма да мине. Но сега, може би още повече отпреди, не ми се искаше да се връщам засрамен при тях.

— А после какво? — запитах аз и все още държейки чашата в ръце, отпих от нея. Очите на Наис се разшириха от учудване. Нещо като подигравателна усмивчица докосна устните й. Изпи своята чаша до дъно, после протегна ръка към пуха, покриващ раменете й, и го разкъса — не го разкопча, не го свали, а го раздра, а парчетата пусна на пода като ненужна смет.