Завръщане от звездите

— Ери — казах аз. — Искаш ли да отидем на плажа?

Тя кимна с глава, че не иска. Стояхме по средата на най-голямата стая, цялата в бяло със злато.

— А какво искаш тогава, може би…

Преди да успея да довърша, тя направи същото движение. Разбрах на какво мирише всичко това. Но заровете бяха вече хвърлени, играта трябваше да продължи.

— Ще донеса багажа — казах аз. Очаквах да отговори, но тя седна на зеления като трева фотьойл и аз разбрах, че няма да каже нищо. Този първи ден беше ужасен. Ери не ми правеше никакви сцени, не ме избягваше нарочно, а след обяда дори опита малко да учи — тогава аз я помолих да остана в стаята и да я гледам. Обещах, че няма да пророня нито дума и няма да преча. Но само след петнадесет минути разбрах (колко бях досетлив!), че моето присъствие й тежи като невидима канара, това издаваше линията на тялото й, нейните едва доловими, предпазливи движения, тяхното скрито усилие; къпейки се в пот, аз избягах оттам и започнах да се разхождам из моята стая. Още не я познавах, но вече знаех, че тя съвсем не е глупава, дори нещо повече. В създалото се положение това беше едновременно и хубаво, и лошо. Хубаво, защото ако не разбираше, то поне се досещаше какъв съм и не ме смяташе нито за ужасно чудовище, нито за дивак. Лошо, защото ако наистина беше така, тогава съветът, който ми даде в последния миг Олаф, губеше своя смисъл. Той ми цитира афоризъм, познат от книгата Хон: „За да се превърне жената в пламък, мъжът трябва да бъде лед.“ Или искаше да каже, че единствена възможност за успех имам през нощта. Аз не исках това и затова така ужасно се измъчвах, но разбрах, че през краткото време, с което разполагах, няма да мога да я покоря с помощта на думите, че каквото и да говоря, то ще остане отвън — защото с нищо няма да опровергая нейната правота, справедливия й гняв, който се прояви само веднъж в краткото избухване, когато тя започна да вика: „Не искам! Не искам!“ И това, че тогава тя така бързо успя да се овладее, също ми се стори лош признак.

Вечерта я обхвана страх. Стараех се да бъда по-тих от водата и по-нисък от тревата, също като Уоу — оня малък пилот — най-съвършения мълчаливец, когото познавах, който умееше, без да промълви нито дума, да каже и да извърши всичко, което искаше.

След вечерята — тя не яде нищо и това ме хвърли в необясним ужас — почувствувах как в мен се надига гняв, така че имаше мигове, когато я мразех за мъките, които ми причини, и безкрайната несправедливост на това чувство още повече го задълбочаваше.

Нашата първа, истинска нощ; когато Ери заспа в ръцете ми, цялата още гореща, а отривистото й дишане започна да преминава в единични, все по-слаби въздишки, потъвайки в забрава, бях вече сигурен, че съм победил. Тя през цялото време се бореше, не с мен, а със собственото си тяло, което започнах да опознавам от тънките нокти, от мъничките пръсти, от дланите, стъпалата, всяка частичка и извивка на които събуждах за живот с целувките, с диханията си, навлизайки в нея против волята й, с безкрайно търпение и бавност, така че преходите бяха почти недоловими, а когато чувствувах нарастващата й съпротива(сякаш приближаваше смъртта), аз отстъпвах, шепнех в ухото й объркани, безсмислени детински думи, отново млъквах и я милвах, обсипвах я с нежност по цели часове, чувствувайки как се разтваря и сковаността й се превръща в тръпки на последна съпротива, а след това трепереше по друг начин, вече победена, но аз все още чаках и без да кажа нещо, защото за това нямаше думи, откривах сред мрака нейните лежащи на постелята рамене и гърди, лявата гръд, защото там биеше сърцето й, все още по-бързо и по-бързо и тя се повдигаше все по-развълнувано и все по-отчаяно… и чудото стана. Това дори не беше наслаждение, а порив на самоунищожение и сливане, усилие на телата да се слеят за секунди в едно, нашите сблъскващи се дихания, нашият огън се превърнаха в самозабрава, тя извика за миг, едва чуто, с тъничко детско гласче и ме прегърна. А после ръцете й се отпуснаха крадешком, сякаш безкрайно смутени и тъжни, сякаш внезапно бе разбрала, че бях я измамил и предал. А аз започнах всичко, целувки, полагани в извивките на пръстите, неми молби, своето нежно и жестоко настъпление още веднъж. И всичко се повтори като в черен горещ сън и в един миг почувствувах как ръката, която се беше впила в косите ми, притисна лицето ми до своето голо рамо със сила, която не очаквах от нея. А после, уморена до смърт, дишайки бързо, сякаш искаше да изхвърли от себе си натрупаната горещина и неочаквания страх, тя заспа. А аз лежах, без да помръдна, като мъртъв, напрегнат до крайност, сякаш исках да разбера дали това, което стана, е всичко или нищо. Малко преди да заспя, ми се стори, че сме спасени, и едва тогава дойде спокойствието, огромното спокойствие, огромно като на Керенея, когато лежах върху горещите плочи от напукана лава заедно с Ардер, който беше изгубил съзнание, но видях устата му, дишаща зад стъклото на скафандъра, и знаех, че не съм рискувал напразно, но нямах вече сили да отворя крана на резервната му бутилка; лежах като вдървен с чувството, че най-великото дело на моя живот е вече извършено и ако сега умра, то вече нищо няма да се промени, и в тази моя неподвижност се криеше мълчалив, неизказан триумф.

А сутринта всичко започна отново. През първите часове тя все още се срамуваше, а може би това беше презрение към мен, не зная, или презираше самата себе си за това, което се случи: преди обяда успях да я склоня да излезе с мен на автомобилна разходка. Пътувахме по шосето покрай огромните плажове. Тихият океан лежеше под слънцето — боботещ гигант, разсичан от сърпове бяла и златиста пяна, до самия хоризонт обсипан с цветните платна на лодките. Спрях колата там, където плажовете свършваха, преминавайки неочаквано в невисок скалист масив. На това място шосето правеше остър завой и заставайки на около метър от неговия край, отново можеше да се види бурният прибой на вълните. После се върнахме за обяда. И отново всичко беше, както вчера, а в мен всичко замираше при мисълта за нощта, защото не исках. Не исках така. Когато не гледах към нея, чувствувах погледа й. Опитвах се да отгатна какво означават отново появяващите се върху челото й бръчици, внезапната замисленост — и без да зная как и защо, точно преди вечерята, когато вече сядахме на масата, внезапно, сякаш някой с един удар ми беше отворил черепа, разбрах всичко. Идваше ми да се блъскам с юмруци по главата — какъв егоистичен глупак, какъв самозалъгващ се негодник бях аз, — седях зашеметен, без да помръдна, само бурята продължаваше да вилнее вътре в мен пот изби по челото ми, почувствувах внезапна слабост.

— Какво ти е? — запита тя.

— Ери — изхриптях, — аз… едва сега. Кълна ти се. Едва сега разбрах, че ти си тръгнала с мен, защото си се страхувала, че аз… нали?

Очите й се разшириха от учудване, тя ме гледаше внимателно, сякаш подозираше някаква измама или комедия. Кимна с глава. Аз скочих.

— Да вървим.

— Къде?

— В Клавестра. Събери си багажа. Ще бъдем там — погледнах си часовника — след три часа.

Тя не помръдваше.

— Наистина ли?… — каза тя.

— Наистина, Ери! Аз не знаех. Да, знам. Това звучи неправдоподобно. Но все пак има граници. Да, има граници. Ери, аз все още не разбирам напълно — как съм могъл така — защото сигурно съм се лъгал. Е, не знам, но все едно, вече няма никакво значение.

Тя приготви багажа си — толкова бързо… Всичко в мен гореше и се рушеше, но външно бях напълно, почти напълно спокоен. Когато седна до мен в колата, Ери каза:

— Хел, прости ми!

— За какво? А, ти си мислила, че аз знам! — сетих се аз.

— Да.

— Добре. Да не говорим повече за това.

И отново подгоних колата с цяла стотица; край нас прелитаха виолетови, бели, сини къщички, пътят се виеше, аз увеличавах скоростта, движението беше оживено, после оредя, къщичките губеха цветовете си, небето беше тъмносиньо, показаха се звездите, а ние продължавахме да се носим сред протяжното свистене на вятъра.