Завръщане от звездите

— Каквоо? — извиках аз, защото ми се стори, че не съм разбрал добре. — Какво значи това? Как така за година? Едногодишен брак? Защо?

— Това е само пробно…

— О, небеса, черни и сини. Пробно. А какво е това меск? Може би авизо за следващата година?

— Не знам какво значи авизо. Това е… това означава, че ако след една година съпрузите се разведат, тогава влиза в сила онова. Нещо като годеж.

— Мескът ли?

— Да.

— А ако не се разделят? Тогава какво?

— Нищо. Тогава няма значение.

— Аха. Сега разбирам. Не. Никакъв меск. Во веки веков. Знаеш ли какво значи това?

— Знам. Тази година завършвам аспирантура по археология.

— Разбирам. Искаш да кажеш, че вземайки те за идиотка, всъщност самият аз съм идиот.

Тя се усмихна.

— Изразявате се твърде драстично.

— Да. Моля за извинение. И така, Ери, мога ли да поговоря с него?

— За какво?

Челюстта ми увисна. Пак, помислих си аз.

— Не разбираш ли, за… — запънах се аз. — За нас.

— Никой не прави така.

— Не? Аха. Виж ти. А какво се прави?

— Извършва се разделяне. Но, Брег, аз наистина… не мога така… та аз…

— А как можеш?

Тя безпомощно вдигна рамене.

— Означава ли това, че се връщаме там, откъдето тръгнахме вчера? — запитах аз. — Не се сърди, Ери, че говоря така, но аз съм в два пъти по-трудно положение от теб. Та аз не познавам всичките правила и обичаи, не знам какво може и какво не може дори във всекидневния живот, а какво остава за такива…

— Не, аз разбирам. Разбирам. Но аз с него… аз… Сеон…

— Разбирам — казах аз. — Знаеш ли какво? Хайде да седнем.

— По-добре мисля, когато стоя.

— Както обичаш. Слушай, Ери. Знам какво трябва да направя. Трябва да те взема и да замина някъде с теб — не знам откъде се взе тази увереност в мен. Може би от моята безкрайна глупост. Но струва ми се, че с мен ще ти бъде добре. Да. От друга страна, аз, разбираш ли, съм такъв — с една дума: не бих искал да постъпя така. В смисъл да те принуждавам. В резултат на което цялата отговорност за моето решение — нека да го наречем така — пада върху теб… Или ако не съм свиня от дясната страна, то от лявата. Да. Много добре разбирам това. Много добре. Ти ми кажи само едно — какво предпочиташ?

— Дясната…

— Какво?

— Дясната страна на тази свиня…

Започнах да се смея, може би малко истерично.

— О, господи. Да. Добре. Значи, мога да говоря с него. После. Тоест, бих дошъл тук сам…

— Не трябва.

— Не се ли прави така? Възможно. Но чувствувам, че съм длъжен…

— Не. Много ви… моля. Наистина. Не. Не!

Изведнъж от очите й потекоха сълзи. Прегърнах я.

— Ери! Добре, няма. Няма. Ще направя, както искаш, само не плачи. Моля те. Защото… не плачи. Престани, чуваш ли? Всъщност… плачи… аз… вече не знам…

— Аз… не знаех, че това… може… така… — хълцаше тя през сълзи.

Носех я из стаята.

— Не плачи, Ери… или знаеш ли какво? Ще заминем… за един месец. Искаш ли? А после, ако искаш, ще се върнем…

— Моля ви — каза тя, — моля ви…

Оставих я на пода.

— Не може ли така? Та аз нищо не знам. Мислех, че…

— Ех, какъв сте били! „Може, не може…“ Аз не искам така! Не искам!

— Тази дясна страна става все по-голяма… — казах аз неочаквано сухо. — Е, добре, Ери, няма да дискутираме повече. Облечи се. Ще закусим и ще тръгнем.

Тя ме гледаше. По лицето й още имаше следи от сълзи. Беше странно съсредоточена. Намръщи вежди. Струваше ми се, че иска да каже нещо и то нямаше да бъде приятно за мен. Но само въздъхна и мълчаливо излезе без дума. Седнах зад бюрото. Това мое внезапно решение — като от някакъв пиратски роман — беше само за секунда. Всъщност бях толкова решителен, колкото розата на ветровете. Чувствувах се като вдървен. Как можах! Как можах, питах се. Ох, що за бъркотия!

В открехнатата врата се появи Олаф.

— Сине мой — каза той, — съжалявам много. Постъпих изключително нетактично, но чух всичко. Не можех да не чуя. Би трябвало да затварям вратата, освен това имаш доста силен глас. Хел, ти надмина самия себе си. Какво искаш от момичето? Да ти се хвърли на шията само за това, че веднъж си влязъл в ду…

— Олаф!!! — изкрещях аз.

— Само спокойствието може да ни спаси. Да, нашата археоложка си е намерила чудесно изкопаемо. Сто и шестдесет години — това е истинска антика.

— Твоите шеги…

— …не ти харесват, знам. И на мен също. Но каква ли щеше да бъде моята съдба, ако аз не те познавах до дъно? Пепел на дружбата — и край. Хел, Хел…

— Знам, че се казвам така…

— За какво става дума? Свирете сбор, ваше преподобие! Закусваме и изчезваме.

— Дори не знам накъде.

— А аз съвсем случайно знам. Край морето има още вили под наем. Ще вземете кола…

— Как така — „ще вземете“?

— А ти как искаш? Светата Троица ли? Ваше преподобие…

— Олаф, ако не престанеш…

— Добре. Знам. Ти би искал да ощастливиш всички: мен, нея, този Сеол или Сеон — но това е невъзможно. Хел, да тръгнем заедно. А по пътя ще ме оставиш в Хоулу. Там ще взема улдер.

— Е, да! — казах аз. — Хубава ваканция ти уредих.

— Аз не се оплаквам и ти не се оплаквай. Може да излезе нещо от това. А сега стига. Върви!

Закуската мина в особена атмосфера. Олаф говореше повече от обикновено, но нито Ери, нито аз почти не отговаряхме. После белият робот докара глидера и Олаф отиде с него до Клавестра да докара колата. Така му хрумна в последния момент. След час колата беше вече в градината, натоварих целия си багаж, Ери също взе своите неща — струваше ми се, че не всички, но не питах за нищо: всъщност ние почти не разговаряхме. И в яркия, слънчев ден, който обещаваше да бъде горещ, ние тръгнахме най-напред за Хоулу — беше малко встрани от пътя — и Олаф остана там; че вече беше наел за нас вила, разбрах едва в колата.

Сбогуване всъщност нямаше.

— Слушай — казах аз. — Ако те повикам… ще дойдеш ли?

— Сигурно. Ще ти пиша какъв е адресът ми.

— Пиши до поискване, Хоулу — отговорих аз. Той ми подаде своята твърда ръка. Колко такива като него имаше още на Земята?

Стиснах ръката му така, че костите му изпукаха, и без да се обръщам повече, седнах зад волана. Пътувахме по-малко от час. Олаф беше ми казал как да намеря вилата. Беше малка — четири стаи, без басейн, но до самия плаж, край морето. Минавайки покрай дълги редици от разноцветни къщички, разпилени по хълмовете, видях от шосето океана. Още преди да се покаже, чух приглушения му протяжен грохот.

От време на време поглеждах към Ери. Тя мълчеше, изправена, рядко поглеждайки встрани, към околния пейзаж. Вилата — нашият дом — трябваше да бъде синя, с оранжев покрив. Докосвайки устните си с език, почувствувах вкуса на сол. Шосето извиваше, простирайки се успоредно на пясъчната ивица. Океанът, с привидно неподвижни поради разстоянието вълни, сливаше своя шум с напрегнатия рев на мотора.

Вилата беше една от последните. Малката къщичка с храсти, посивели от полепналата сол, носеше следи от неотдавнашна буря. Вълните сигурно бяха достигали до ниската ограда: навсякъде се търкаляха празни мидени черупки. Наклоненият покрив беше издаден напред като обърната нагоре периферия на шапка, хвърляща широка сянка. Съседната вила се подаваше иззад голяма, обраснала с редки храсти пясъчна дюна. До нея имаше около шестстотин крачки. По-надолу, на извития като сърп плаж се виждаха дребни човешки фигурки.

Отворих вратата на автомобила.

— Ери…

Слезе, без да каже дума. Ако можех да узная какво става зад това леко смръщено чело! Тя вървеше до мен към вратата.

— Не, не така — казах аз. — Ти не бива да прекрачваш прага, разбираш ли?

— Защо?

Вдигнах я на ръце.

— Отвори… — помолих я. Тя докосна с пръсти плочката, вратата се отвори.

Пренесох я през прага и я сложих на пода.

— Има такъв обичай. За… щастие…

Тя отиде първа да разгледа стаите. Кухнята беше отзад, автоматична, имаше един робот, всъщност не робот, а едно електронно глупаче за поддържане на чистотата. Можеше да сервира и на масата. Изпълняваше заповедите, но знаеше само няколко думи.